Даниъл Силва
Английският шпионин (28)

28.

Лондон

По-късно от столичната полиция определиха, че са изтекли четиресет и седем секунди от момента, в който жената бе изоставила колата на Бромптън Роуд, до взрива на бомбата, поставена в багажника й. Тя тежеше 225 кг и бе направена от експерт. Те и не очакваха друго от Куин.

Първоначално обаче от Скотланд Ярд не знаеха, че е била дело на Куин. Всичко това щеше да се изясни по-късно, след хоканията, заплахите за оставки и наказания и неизбежната кървава баня. В лондонската полиция знаеха само това, което им бе казано от Аманда Уолъс, шефката на МИ5, минути преди да настъпи катастрофата. Трийсет и две годишна жена с германски паспорт била взела откраднато беемве последен модел от паркинга за краткосрочен престой на Терминал 3 на летище Хийтроу и карала сама към централната част на Лондон. На МИ6 било съобщено от високопоставен служител на чуждо разузнаване — самоличността на служителя не беше разкрита, — че жената е свързана с известен терорист и експерт в изработката на бомби. Аманда Уолъс бе препоръчала на началника на Скотланд Ярд да вземе всички подходящи мерки, за да спре колата и да арестува жената. В отговор комисарят бе изпратил екипи на СО-19 — елитното въоръжено подразделение на столичната полиция. Първият техен автомобил бе пристигнал на мястото на инцидента в момента на взрива. И двамата офицери бяха загинали.

От синьото беемве не бе останало нищо, освен кратер с диаметър двайсет метра и дълбочина десет метра на мястото, където бе стояло. По-късно бе намерено парче от покрива му да плува в езерото Серпънтайн, отдалечено на повече от половин километър. Автомобили и автобуси горяха като живи въглени на улицата, гейзер, изригнал от скъсания водопровод, прочистваше откъснатите крайници на загиналите и ранените. Странното бе, че сградите от северната страна на улицата, които бяха най-близо до колата, имаха само средни поражения. Всъщност „Хародс“ бе поел силата на ударната вълна. Взривът бе отнесъл фасадата на сградата, разкривайки вътрешността й като етажите на кукленска къща — спално бельо и кърпи и халати за баня, мебели и аксесоари за дома, изискана бижутерия и парфюмерия, дамско облекло. Дълго време след експлозията замаяните клиенти на грузинския ресторант седяха вторачени в разбитата улица под краката им. Прочутата чайна беше популярна сред заможните жени от богатите на петрол емирства от Персийския залив. Забулени в черните си фереджета, те приличаха на накацали върху жица гарвани.

Броят на жертвите се оказа труден за изчисление. Привечер мъртвите бяха петдесет и двама и имаше над четиристотин ранени, много от които в критично състояние. Няколко телевизионни експерти изразиха облекчение, дори изненада, че цифрите не са много по-високи. Оцелелите разказваха за двама мъже, които отчаяно се опитвали да отпратят минувачите на безопасно разстояние в секундите преди бомбата да избухне. Техните усилия се виждаха ясно на видеозаписа, който бе излъчен по Би Би Си. Въоръжен, единият мъж подтикваше пешеходците на тротоара да бягат, докато другият вадеше пътници от лондонски автобус. Имаше неяснота по отношение на тяхната идентичност. Автомобилът им, също като колата с бомбата, беше разкъсан на парчета и никой от двамата не се появи, поне не и пред обществеността. Скотланд Ярд ги игнорира, МИ5 и Секретната разузнавателна служба избраха да не ги коментират. Видеозаписът от системата за наблюдение показваше как единият от мъжете се заслони секунди преди бомбата да избухне, но другият за последно се виждаше как тича към бял автомобил „Форд Фиеста“, заклещен в объркания трафик по Бромптън Роуд. Пътниците в колата — майка и малкият й син, бяха изгорели в огнения ад. Предполагаше се, че мъжът също е сред загиналите, въпреки че трупът му така и не бе намерен.

Първоначалният шок и отвращение бързо отстъпиха място на гнева и усиленото издирване на извършителите. Списъкът с възможните заподозрени се оглавяваше от „Ислямска държава“ — крайно радикалната джихадистка групировка, която чрез терор и обезглавяване прокарваше своя път към създаването на ислямски халифат, простиращ се от град Халеб почти до портите на Багдад. Групировката се бе заклела да атакува Запада и в нейните редици влизаха няколкостотин жители на Обединеното кралство, които бяха задържали ценните си британски паспорти. Със сигурност, заявяваха телевизионните експерти, „Ислямска държава“ имаше както мотив, така и потенциал да нанесе удар в центъра на Лондон. Обаче говорител на „Ислямска държава“ отрече групировката да е участвала, както направиха и няколко други членове на глобалния ислямистки смъртоносен конгломерат, известен като Ал Кайда. Отговорността за атентата пое малка палестинска фракция, както и така наречените „Мъченици на двете свети джамии“. Нито едно от твърденията не беше взето на сериозно.

Единственият човек, който можеше да отговори на въпроса за отговорността, беше жената, която бе докарала бомбата до нейната цел: Ана Хубер — трийсет и две годишна, германска гражданка, последен известен адрес: Лесингщрасе №11, Франкфурт. Но четиресет и осем часа след нападението местонахождението й си оставаше загадка. Опитите да се проследят действията й по електронен път се оказаха безплодни. Системата за видеонаблюдение я показваше за кратко как върви по Бромптън Роуд към Найтсбридж. Но след експлозията, когато димът, отломките и паникьосаните тълпи изпълниха улицата, камерите я бяха изгубили от полезрение. Никоя жена с името Ана Хубер не бе напускала страната със самолет или влак, никоя жена с това име не бе преминавала друга европейска граница. Екипи на германската федерална полиция обискираха апартамента й и намериха четири необитаеми помещения, в които нямаше и следа от лицето, което може да е живяло в тях. Съседите я описаха като тиха и затворена. Един каза, че е била международен социален работник и е прекарвала по-голяма част от времето си в Африка. Друг каза, че е работела нещо в туристическата индустрия. Или пък може би в областта на журналистиката?

Отговорността за защитата на британската родина от терористични атаки се падаше предимно на МИ5 и Центъра за съвместен анализ на тероризма. В резултат на това общественият и политическият гняв заради бомбения атентат на Бромптън Роуд се насочи главно срещу Аманда Уолъс. Думата затруднена започна да се появява пред името й в пресата или когато се споменаваше по телевизията или радиото. Неназовани източници от столичната полиция се оплакаха, че Службата за сигурност далеч не е била „щедра“ на сведения, свързани с атаката. Един старши следовател оприличи придвижването на информацията от Темс Хаус към Скотланд Ярд с движението на ледник. По-късно той поясни изказването си, наричайки сътрудничеството между двете организации „липсващо“.

Впоследствие в пресата се появиха неласкави изказвания за стила на управление на Аманда. Говореше се, че подчинените й се боят от нея, че много висши служители си търсят по-добра работа в момент, когато Великобритания най-малко можеше да си го позволи. За госпожа Уолъс се писа, че има трудни отношения с нейния колега Греъм Сиймор — началника на МИ6. Говореше се, че двамата почти не си говорят, че по време на едно кризисно заседание на Номер 10^[1] те дори се държали така, сякаш другият не присъствал. Един изтъкнат бивш шпионин заяви, че отношенията между двете разузнавателни служби на Великобритания са стигнали най-ниското си ниво от три десетилетия насам. Един уважаван журналист, който отразяваше въпросите за сигурността в „Гардиън“, написа, че „британското разузнаване се намира в криза със сила десет бала^[2]“, и за пръв път той беше прав.

И тогава започна протестно бдение пред Темс Хаус, насочено срещу Аманда Уолъс. То не продължи дълго — два, най-много три дни. После Аманда му сложи край. Избраното от нея оръжие бе същият уважаван кореспондент от „Гардиън“ — мъж, когото тя се бе опитвала да спечели на своя страна в продължение на години. Неговата статия не започваше с бомбения атентат на Бромптън Роуд, а със смъртта на принцесата — и оттам нататък нещата ставаха още по-зле. Името на Куин бе посочено на видно място, както и това на Греъм Сиймор. Това беше, както се изрази един политически коментатор, най-добрият пример за убийство чрез изтичане на информация в пресата, който някога бил виждал.

До средата на сутринта бе започнало друго протестно бдение. Този път срещу началника на Секретната разузнавателна служба на Нейно Величество. Той не направи изявление и следваше обичайния си график до единайсет и половина, когато служебният му ягуар със затъмнени стъкла бе забелязан да минава през портите на Даунинг стрийт. Началникът остана в Номер 10 по-малко от час. По-късно прессекретарят на премиера — Саймън Хюит, отказа да потвърди, че топшпионинът е стъпвал там. Малко след два часа неговият ягуар бе видян да влиза в подземния гараж на Воксхол Крос, но както се оказа, Греъм Сиймор не беше в него. Той седеше на задната седалка на необозначен микробус, който по това време вече бе далеч от Лондон.