Даниъл Силва
Английският шпионин (36)

36.

Хайгейт, Лондон

— Категорично не — каза Саманта Кук. — Нито сега, нито когато и да било. Не и след милион скапани години.

— Защо не?

— Трябва ли да изброявам причините?

Тя стоеше в средата на хола, протегнала напред ръка с обърната нагоре длан — инквизитор, очакващ отговора на въпроса си. При влизането си Саманта бе пуснала дамската си чанта на седалката на едно избеляло кресло, но още не бе съблякла мокрото си палто. Косата й бе пепеляворуса и дълга до раменете, а сините й очи гледаха изучаващо. В момента те се взираха невярващо в лицето на Габриел. Година по-рано той бе осигурил на Саманта Кук и на вестник „Телеграф“, за който тя работеше, един от най-сензационните материали в историята на британската журналистика: интервю с Маделин Харт — руската шпионка, която беше тайна любовница на премиера. Сега в замяна той я молеше за услуга. Още една сензационна новина, този път свързана с неговата смърт.

— Като за начало — каза тя, — това не би било етично. В никакъв случай.

— Харесва ми, когато британските журналисти говорят за етика.

— Аз не работя за таблоид. Работя за сериозен вестник.

— Точно затова имам нужда от вас. Ако информацията излезе в „Телеграф“, хората ще си помислят, че е вярна. Ако излезе в…

— Вече изяснихте становището си. — Саманта съблече палтото си и го метна върху чантата си. — Мисля, че имам нужда от питие.

Алон кимна към масичката за сервиране на колела.

— Ще се присъедините ли към мен?

— За мен е малко рано, Саманта.

— За мен също. Имам да пиша статия.

— За какво ще е тя?

— За новия план на Джонатан Ланкастър да оправи Националната здравна служба. Наистина увлекателен материал.

— Аз имам по-добра история.

— Сигурна съм, че е така. — Тя посегна към бутилката с джин „Бийфийтър“, поколеба се и вместо нея взе уиски „Дюърс“: наля си два пръста в чаша от шлифован кристал, сложи лед и достатъчно вода, за да запази бистър ума си. — На кого е тази къща?

— Принадлежи на семейството от много години.

— Никога не съм знаела, че сте английски евреин. — Саманта вдигна декоративната купа от помощната масичка и я обърна с дъното нагоре.

— Какво търсите?

— Бръмбари.

— Хората от службата за борба с вредителите идваха миналата седмица.

— Имах предвид подслушвателни устройства.

— О!

Тя се взря в абажура.

— Не си правете труда.

Саманта вдигна очи към него, но не каза нищо.

— Никога ли не сте публикували информация, която се е оказала невярна?

— Не и преднамерено.

— Наистина ли?

— Не и толкова значима — доуточни тя.

— Разбирам.

— Понякога — каза Саманта, доближила чашата до устните си — съм считала за необходимо да публикувам някоя непълна история, за да накарам обекта на статията да се почувства принуден да я завърши.

— Провеждащите разпит правят същото.

— Но аз не изтезавам с вода хората, за които пиша, нито им изтръгвам ноктите.

— А трябва. Ще получите по-добри истории.

Тя се усмихна неволно.

— Защо? — попита Саманта. — Защо искате да ви убия в пресата?

— Опасявам се, че не мога да ви кажа.

— Обаче трябва да ми кажете. В противен случай няма да има статия. — Тя беше права и го знаеше. — Какво ще кажете да започнем с основните факти? Кога сте починали?

— Вчера следобед.

— Къде?

— В една британска военна болница.

— Коя болница?

— Не мога да ви кажа.

— След продължително боледуване ли?

— Всъщност бях тежко ранен при бомбен атентат.

Усмивката й се изпари. Тя сложи внимателно чашата си в края на масичката.

— Къде свършват лъжите и къде започва истината?

— Не са лъжи, Саманта, а заблуда.

— Къде? — пак попита тя.

— Аз бях агентът, който предупреди британското разузнаване за бомбата на Бромптън Роуд. Аз бях единият от мъжете, които се опитаха да накарат пешеходците да избягат на безопасно място, преди тя да избухне. — Той замълча, после добави: — И аз бях мишената.

— Можете ли да го докажете?

— Вижте видеозаписа от системата за видеонаблюдение.

— Гледах го. Той може да е всеки.

— Но не е всеки, Саманта. Това беше Габриел Алон. И сега той е мъртъв.

* * *

Тя допи питието си и си наля още едно — повече уиски и по-малко вода.

— Ще трябва да кажа на моя редактор.

— Невъзможно.

— Бих поверила живота си на моя редактор.

— Но сега не говорим за вашия живот, а за моя.

— Вече нямате живот, не помните ли? Вие сте мъртъв.

Габриел се втренчи в тавана и бавно издиша. Започваше да се изморява от „фехтовката“.

— Съжалявам, че ви накарах да биете целия път дотук — каза той след малко. — Господин Дейвис ще ви закара обратно до редакцията ви. Нека се престорим, че това не се е случило.

— Но аз още не съм изпила питието си.

— Ами вашият материал за плана на Джонатан Ланкастър да спаси Националната здравна служба?

— Той е пълна глупост.

— Планът или материалът?

— И двете. — Саманта Кук се приближи до масичката с напитките и използва сребърната щипка, за да извади бучка лед от кофичката. — Знаете ли, вече ми дадохте доста добра история.

— Повярвайте ми, Саманта. Ще има и още.

— Откъде знаехте, че в колата има бомба?

— Това все още не мога да ви кажа.

— Коя беше жената?

— Тя не е Ана Хубер. И не е от Германия.

— Откъде е?

— От малко по-далеч на изток.

Саманта Кук пусна бучката лед в питието си и замислено остави щипката на масичката. Беше с гръб към Алон. Независимо от това той видя, че води трудна борба с журналистическата си съвест.

— Тя е рускиня. Това ли ми казвате?

Габриел не отговори.

— Ще приема мълчанието ви за „да“. Въпросът е защо една рускиня би оставила кола бомба на Бромптън Роуд?

— Вие ми кажете.

Саманта си даде вид, че размишлява.

— Предполагам, че са искали да изпратят послание до Джонатан Ланкастър.

— И каква е същността на посланието?

— Не се ебавай с нас — отвърна тя студено, — особено когато става дума за пари. Онези права за извършване на сондажи в Северно море щяха да носят милиарди на Кремъл. Обаче Ланкастър им ги отне.

— Всъщност аз бях този, който им ги измъкна от ръцете. Точно затова руският президент и неговите поддръжници искаха смъртта ми.

— И сега искате да ги накарате да мислят, че са успели, така ли?

Той кимна утвърдително.

— Защо?

— Защото това ще улесни работата ми.

— Каква работа?

Габриел не отговори.

— Разбирам — каза тихо Саманта, седна и отпи от уискито си. — Ако някога стане публично достояние, че аз…

— Мисля, че знаете що за човек съм.

— Какъв искате да е източникът на информацията?

— Британското разузнаване.

— Още една лъжа.

— Заблуда — поправи я той меко.

— А ако се обадя във вашата служба?

— Няма да ви отговорят. Но ако позвъните на този номер — каза Алон, като й подаде листче, — един доста необщителен джентълмен ще потвърди преждевременната ми смърт.

— Той има ли си име?

— Узи Навот.

— Шефът на службата ви?

Габриел кимна утвърдително.

— Обадете му се по нормална линия. Ала каквото и да правите, не споменавайте факта, че неотдавна сте говорили с покойника. Московският център ще подслушва.

— Ще ми трябва и британски източник. И то истински.

Той й подаде друго листче с друг телефонен номер.

— Това е личният му телефон. Не злоупотребявайте с тази привилегия.

Тя пъхна и двете листчета в чантата си.

— Колко бързо можете да публикувате материала?

— Ако го напиша сбито, мога да го пусна в утрешния брой.

— По кое време ще се появи на сайта?

— Около полунощ.

Между тях се възцари тишина. Саманта вдигна чашата към устните си, но спря. Чакаше я дълга нощ.

— Какво ще стане, когато светът научи, че не сте мъртъв? — попита тя.

— Кой казва, че ще научи?

— Възнамерявате да останете мъртъв, така ли?

— В това има едно голямо предимство — отвърна Габриел.

— Какво е то?

— Никой вече няма да се опитва да ме убие.

Саманта Кук остави чашата си в края на масата и се изправи.

— Има ли нещо специално, което искате да кажа за вас?

— Кажете, че съм обичал страната и народа си. Кажете също, че много обичах и Англия.

Алон й помогна да облече палтото си. Тя метна през рамо чантата си и протегна ръка.

— За мен беше удоволствие да ви опозная до голяма степен — каза тя. — Мисля, че ще ми липсвате.

— Никакви сълзи повече, Саманта.

— Да — каза тя. — Сега ще мислим за отмъщение.