Даниъл Силва
Английският шпионин (58)

58.

Хамбург

При напускането на тайна квартира на Службата има строго определен ред, правила, които трябва да се съблюдават, процедура, която трябва да се спазва. Тези правила са установени от Господ и са гравирани върху камък. Те са ненарушими дори когато двама руснаци лежат мъртви на някаква градска тревна площ. Дори когато целта на операцията лежи завързана и със запушена уста на задната седалка на колата за бягство. Така че сега Габриел и Ели Лавон се заеха с процедурното почистване на тайната квартира мълчаливо и автоматично, но с фанатична всеотдайност. Подобно на враговете си, те бяха истински вярващи.

В 21:30 часа двамата заключиха вратата и излязоха на улицата. Следваше друга процедура — старателна проверка на автомобила за бомба. Като не откриха нищо необичайно, те се качиха в него. Алон остави Ели да кара. Той беше самороден майстор на проследяването и наблюдението, а не шофьор, но естествената му предпазливост, с която караше моторно превозно средство, в този момент бе оперативно предимство.

От Хамбург те караха на юг до градче, наречено Дьоле. Отвъд него имаше гъста горичка, до която се стигаше само по един изровен път с табела „Частна собственост“. Михаил я бе намерил предния ден заедно с още три подходящи резервни места. Резервните места се оказаха ненужни, защото гората беше пуста. Когато влезе в нея, Лавон загаси фаровете и продължи да кара само на жълтото сияние на габаритните светлини. Гората беше смес от вечнозелени и листопадни дървета. Габриел предпочиташе брезите, но брезови гори не се срещаха често в западната част на Германия. Само на изток.

Накрая габаритите осветиха фолксвагена, който чакаше на малка поляна. Михаил се бе облегнал със скръстени ръце на предния калник, Келър стоеше до него и пушеше цигара. В краката им лежеше Алексей Розанов. Устата му беше залепена с тиксо и китките му бяха завързани със същия материал. Не че беше нужно да го обуздават. Офицерът от СВР витаеше между будното съзнание и комата.

— Каза ли нещо?

— Нямаше кой знае какъв шанс — отговори Кристофър.

— Видя ли лицето ти?

— Предполагам, че да, но се съмнявам, че си го спомня.

— Свести го. Трябва да си поговоря с него.

Келър извади еднолитрова бутилка минерална вода от багажника на колата и я изля върху лицето на Розанов, докато руснакът се раздвижи.

— Изправи го на крака — каза Габриел.

— Съмнявам се, че ще се задържи на тях.

— Направи го.

Кристофър и Михаил хванаха Розанов под мишниците и го изправиха. Както бе прогнозирал Келър, руснакът не остана задълго в изправено положение. Те го вдигнаха отново, но този път продължиха да го държат под мишниците. Главата му бе клюмнала напред с опряна в гърдите брадичка. Беше по-висок, отколкото бе изглеждал на снимките от наблюдението, и по-тежък — над деветдесет килограма някога тренирани мускули, които щяха да се покрият с мазнини. Розанов бе провел добра операция, но Габриел бе провел по-добра. Той извади глока от колана на панталона си и използва дулото му, за да повдигне брадичката на руснака. Бяха нужни няколко секунди, за да могат подпухналите очи на Розанов да се фокусират. Когато го направиха, в тях нямаше и следа от страх или разпознаване. „Добър е“ — помисли си Алон. Той отлепи тиксото от устата на руснака.

— Не изглеждаш много изненадан да ме видиш, Алексей.

— Срещали ли сме се? — изломоти Розанов.

Габриел се усмихна кисело.

— Не — отвърна той след малко, — досега не съм имал това неудоволствие. Обаче познавам добре работата ти. Всъщност даже много добре. До най-малките подробности. Има само няколко дребни детайла, които искам да изясня.

— Какво предлагаш, Алон?

— Нищо.

— Тогава няма да получиш нищо в замяна.

Габриел насочи пистолета към десния крак на Розанов и натисна спусъка. Гърмежът отекна сред дърветата. Същото направиха и писъците на руснака.

— Започваш ли да схващаш сериозността на положението си, Алексей?

В този момент Розанов бе неспособен да говори, така че заговори Алон:

— Ти и твоята служба поставихте бомба на Бромптън Роуд в Лондон. Тя беше предназначена за моя приятел и мен, но уби петдесет и двама невинни граждани. Ти уби Шарлот Харис от Шепърдс Буш. Ти уби сина й, който се казваше Питър като дядо си. Точно заради тях си тук тази вечер. — Габриел насочи пистолета към лицето на руснака.

— Какво пледираш, Алексей?

— Еймън Куин постави онази бомба — изпъшка Розанов, — не ние.

— Ти си му платил да го направи, Алексей. И ти си му дал помощничка на име Катерина.

Руснакът рязко вдигна глава и се загледа в Алон със замъглени от болката очи.

— Къде е Куин? — попита Габриел.

— Не знам.

— Къде е? — попита отново Габриел.

— Казвам ти, Алон. Не знам къде е.

Габриел насочи пистолета към левия му крак и натисна спусъка.

— Исусе! Моля те, спри!

Розанов вече не крещеше от болка. Той плачеше като дете. Плаче, помисли си Габриел, като останалите без крайници жертви на една от бомбите на Куин. Куин, който можеше да направи запалителен снаряд, движещ се с триста метра в секунда. Куин, който бе пребивавал в терористичен лагер в Либия заедно с Тарик ал Хурани.

Мислиш ли, че те са се познавали?

Не мога да допусна, че не са се познавали.

— Нека да започнем с нещо по-просто — каза спокойно Алон. — Как се сдоби с номера на мобилния ми телефон?

— Това се случи, докато бяхте в Ома — отговори руснакът. — При паметника. Една жена ви следеше. Тя се престори, че ви снима.

— Спомням си я.

— Тя безжично атакува твоето блекбъри. Не успяхме да разшифроваме никой от файловете ти, но получихме номера ти.

— Който ти си дал на Куин.

— Да.

— Именно Куин ми изпрати онзи есемес в Лондон.

— „Тухлите са в стената.“

— Къде беше той, когато ми го изпрати?

— На Бромптън Роуд — отвърна руснакът. — На безопасно място извън периметъра на взрива.

— Защо му позволи да го направи?

— Куин искаше да знаеш, че е бил той.

— Професионална гордост?

— Очевидно това имаше нещо общо с мъж на име Тарик. Габриел усети как сърцето му пропусна един удар.

— Тарик ал Хурани?

— Да, точно той. Палестинецът.

— Какво общо има Тарик?

— Куин заяви, че иска да уреди един стар дълг.

— Като ме убие?

Розанов кимна утвърдително.

— Очевидно те са били доста близки.

„Това трябва да е вярно — помисли си Алон. — Няма как Алексей Розанов да знае за Тарик.“

— Куин знае ли, че още съм жив?

— Беше му казано по-рано днес.

— Значи, знаеш къде е той?

Розанов не каза нищо. Габриел притисна дулото на пистолета към вътрешната страна на коляното на руснака.

— Къде е той, Алексей?

— Върна се в Англия.

— Къде в Англия?

— Не знам.

Габриел заби болезнено дулото на пистолета в коляното на руснака.

— Кълна се, Алон! Не знам къде е.

— Защо се е върнал в Англия?

— За втората фаза на операцията.

— Къде ще се проведе тя?

— В лондонската болница „Гай“.

— Кога?

— Утре в три следобед.

— Коя е целта?

— Министър-председателят. Куин и Катерина ще убият Джонатан Ланкастър утре следобед в Лондон.