Даниъл Силва
Английският шпионин (33)

33.

Заливчето Гънуолоу, Корнуол

Беше я видял за първи път от палубата на един кеч^[1], намиращ се на миля навътре в морето — малката къща в южния край на заливчето Гънуолоу, кацнала на върха на скалите като митничарската колиба в Пурвил от едноименната картина на Моне. Под нея имаше пясъчен полумесец, където един стар, претърпял корабокрушение кораб спеше под коварния прибой. Отвъд къщата, отвъд карминената морска армерия^[2] и червената власатка^[3], с които бяха обрасли върховете на скалите, се издигаше полегат зелен склон, пресечен от живи плетове. В този момент Габриел не виждаше нищо от това, защото се бе свил като бежанец в задната част на служебния ван. Той обаче знаеше, че са наблизо, защото се ориентираше по пътя. Алон познаваше всеки завой и всяка права отсечка, всеки наклон и всяка дупка, лая на всяко куче пазач, свежия мирис на говежди тор на всяко пасище.

И така, когато ванът взе трудния десен завой при кръчмата „Агне и флаг“ и започна последното спускане по склона към брега, той леко се поизправи в очакване. Ванът намали, вероятно за да избегне някой рибар, който идваше откъм заливчето, а след това направи още един остър завой, този път наляво, и влезе в частната алея за коли. Задната врата на вана внезапно се отвори и един охранител от МИ6 го посрещна в собствения му дом, сякаш беше някой чужденец, който стъпваше за първи път в Корнуол.

— Господин Карлайл — изрева той, за да надвика вятъра. — Добре дошли в Гънуолоу. Надявам се, че сте пътували добре, сър. Трафикът определено може да бъде ужасен по това време на деня.

Въздухът беше хладен и солен, късното следобедно слънце бе яркооранжево, морето беше огненочервено и изпъстрено с бели зайчета. Габриел се спря за миг на алеята, изгарящ от копнеж, докато охранителят го побутна учтиво да върви към входа, защото бе получил строги заповеди да не му позволява да се показва пред света, който скоро щеше да повярва, че е мъртъв. Като вдигна поглед, Алон си представи Киара, застанала с укорително изражение на вратата, със спускащи се над раменете буйни коси, скръстила ръце пред плоския си корем. Но като изкачи трите стъпала, тя изчезна. Той машинално закачи мушамата си на закачалката в антрето и прокара ръка по стария си велурен каскет, който носеше при кратките си престои край скалите. След това, като се обърна, видя Киара за втори път. Тя извади тежко глинено гърне от фурната и когато повдигна капака му, ароматът на телешко месо, вино и градински чай изпълни вилата. Снимки на липсващ портрет на Рембранд лежаха разпръснати върху кухненския плот, където тя работеше. Габриел току-що се беше съгласил да намери платното за търговеца на картини Джулиан Ишърууд, без да знае, че търсенето ще го отведе право в сърцето на иранската ядрена програма. Той бе успял да открие и унищожи четири тайни съоръжения за обогатяване на уран — изумително постижение, което значително забави напредъка на Иран в създаването на ядрено оръжие. Иранците със сигурност не гледаха на извършеното от Алон в същата ласкателна светлина. В действителност те искаха смъртта му също толкова силно, колкото и мъжете, които бяха наели Еймън Куин.

Призракът на Киара изчезна. Той отвори френските прозорци и за миг си представи, че чува църковните камбани на Лионес^[4] — митичното потънало кралство, да бият под повърхността на морето. Самотен рибар стоеше, нагазил до кръста в прибоя, плажът беше пуст, с изключение на една жена, която вървеше край водата, следвана на няколко крачки от мъж в непромокаемо ветроходно яке. Тя се движеше на север, което означаваше, че виждаше стройната й фигура в гръб. Откъм морето духна хладен вятър, достатъчно студен, за да накара Габриел да потръпне, и в мислите си той я наблюдаваше как върви по заледена улица в Санкт Петербург. Тогава, както и сега, той я гледаше отгоре — беше застанал до парапета на един църковен купол. Жената бе знаела, че е там, но не бе погледнала нагоре. Тя беше професионалист, и то елитен професионалист. Беше от по-голям калибър, от по-висока класа.

Междувременно жената бе стигнала до северния край на плажа. Тя се обърна кръгом и мъжът с непромокаемото яке се обърна с нея. Морските пръски прибавяха приказен характер на картината. Жената спря, за да погледа как рибарят вади един мятащ се костур от прибоя, и като се засмя на нещо, което бе казал мъжът, взе едно камъче от края на приливната ивица и го хвърли в морето. Като се обърна напред, тя отново спря, очевидно разсеяна от нещо неочаквано, което бе видяла. Може би това беше мъжът, който стоеше до парапета на терасата по начина, по който бе стоял мъжът до парапета на един църковен купол в Санкт Петербург. Жената хвърли още едно камъче в бурното море, наведе глава и продължи да върви. Сега, както и тогава, Маделин Харт не погледна нагоре.

* * *

Това бе започнало като любовна връзка между премиера Джонатан Ланкастър и една млада жена, която работеше в Централата на неговата партия. Но жената не беше обикновена жена — беше спящ руски агент, заселен в Англия още като дете — и любовната връзка не беше обикновена любовна връзка. Тя беше част от щателно подготвен руски заговор, целящ да окаже натиск върху министър-председателя, за да подпише издаването на доходоносен лиценз за извършване на сондажи в Северно море от притежавана от Кремъл енергийна компания, наречена „Волгатек — нефт и газ“. Габриел беше научил истината от мъжа, който бе ръководил операцията — офицера от СВР^[5] Павел Жиров. След това Алон и екипът му от оперативни агенти на Службата бяха измъкнали Маделин Харт от Санкт Петербург и я бяха извели нелегално от страната. Скандалът, предизвикан от нейната измяна, беше най-лошият в британската история. В отговор Джонатан Ланкастър, лично унижен и политически уязвен, анулира сделката за Северно море и замрази руските пари в британските банки. По приблизителна оценка руският президент лично бе загубил няколко милиарда долара. „Честно казано — помисли си Габриел, — цяло чудо е, че е чакал толкова дълго, за да отвърне на удара.“

Целта на КГБ бе била да превърне Маделин Харт в англичанка и чрез дългогодишно обучение и манипулации те бяха успели да го направят. Познанията й по руски език бяха ограничени и тя не изпитваше преданост към страната, която бе напуснала като дете. Нейното желание при завръщането й в Англия бе да възобнови стария си живот, но от политически съображения и съображения за сигурност това се бе оказало невъзможно. Габриел й беше дал да ползва любимата му вила в Корнуол. Знаеше, че мястото ще й хареса. Тя бе отгледана със социални помощи в общинско жилище в Базилдън, Англия. Маделин не искаше нищо повече в живота, освен една стая с изглед^[6].

— Как ме намерихте? — попита тя, като се изкачи по стълбите на терасата. И после се усмихна. Това беше същият въпрос, който бе задала на Габриел онзи следобед в Санкт Петербург. Очите й бяха все така синьо-сиви, широко отворени от вълнение. Сега те се присвиха от безпокойство, докато оглеждаше внимателно нараняванията по лицето му. — Определено изглеждате ужасно — каза Маделин със специфичния си английски акцент. Беше комбинация от лондонски и есекски акцент, но без следа от московски. — Какво се случи?

— Беше ски инцидент.

— Не ми правите впечатление на човек, каращ ски.

— Беше ми за първи път.

Последва момент на леко неудобство, когато тя го покани да влезе в собствения му дом. Маделин окачи палтото си на закачалката до неговото и влезе в кухнята да направи чай. Тя напълни електрическата кана с минерална вода и извади от шкафа стара кутия от „Харни енд Санс“. Габриел я беше купил преди сто години от магазина „Морисънс“ в Маразайън. Той седна на любимия си стол и се загледа как друга жена населяваше пространството, заето обикновено от съпругата му. Лондонските вестници лежаха на плота, непрочетени. Във всички тях на видно място бяха поместени статии за трагичния бомбен атентат на Бромптън Роуд и вътрешните борби между разузнавателните служби на Великобритания. Алон погледна към Маделин. Студеният морски въздух бе придал лека руменина на бледите й бузи. Тя изглеждаше доволна, дори щастлива, и изобщо не приличаше на съсипаната жена, която бе открил в Санкт Петербург. Изведнъж сърце не му даде да й каже, че тя бе причината за всичко, което се беше случило.

— Бях започнала да си мисля, че никога повече няма да ви видя — каза тя. — Мина…

— Твърде много време — довърши Габриел, като я прекъсна.

— Кога за последен път сте идвали в Обединеното кралство?

— Бях тук това лято.

— По работа или за удоволствие?

Той се поколеба, преди да отговори. Дълго време след нейното бягство от Русия Алон дори не бе искал да каже на Маделин истинското си име. Родоизменниците имаха навика да ги обзема носталгия.

— Беше бизнес начинание — отвърна й най-накрая.

— Успешно, надявам се.

Габриел трябваше да помисли над това.

— Да — каза след малко. — Предполагам, че е така.

Тя вдигна каната и наля горещата вода в тумбест порцеланов чайник, който Киара бе купила от един магазин в Пензанс. Докато я гледаше, Алон попита:

— Щастлива ли сте тук, Маделин?

— Живея със страх, че ще ме изгоните.

— Защо си мислите подобно нещо?

— Никога преди не съм имала собствен дом — отвърна тя. — Нямах майка, нито баща, само КГБ. Станах личността, която исках да бъда. А след това те ми отнеха и това.

— Можете да останете тук колкото искате.

Маделин отвори хладилника, извади кутия мляко и наля от него в малката керамична каничка на Киара.

— Топло или студено? — попита тя.

— Студено.

— Захар?

— Боже, не.

— Може да има кутия с бисквити „Маквитис“ в кухненския шкаф.

— Аз съм ял. — Габриел сипа мляко на дъното на чашата си и после наля чая. — Добре ли се държат моите съседи?

— Те са малко любопитни.

— Нима!

— Изглежда, направили сте им силно впечатление.

— Не съм бил аз.

— Не — каза Маделин. — Бил е Джовани Роси, великият италиански реставратор на картини.

— Не е толкова велик.

— Не това казва Вера Хобс.

— Как са кифличките й тези дни?

— Почти толкова хубави, колкото кифличките в кафенето в края на нос Лизард.

Усмивката му сигурно издаде колко много му липсваше да е тук.

— Не знам как сте могли да напуснете това място — каза тя.

— Нито пък аз.

Маделин го изгледа замислено над ръба на чашата си.

— Вие ли сте вече шефът на вашата служба?

— Не още.

— Кога ще станете?

— След няколко месеца, може би и по-скоро.

— Ще прочета ли за това във вестниците?

— Сега правим обществено достояние името на нашия директор, точно като МИ6.

— Горкият Греъм — каза тя, като хвърли поглед към вестниците.

— Да — отвърна неопределено Алон.

— Мислите ли, че Джонатан ще го уволни?

Странно беше да я чуе да говори за премиера, използвайки малкото му име. Зачуди се как ли го е наричала в онези нощи на Даунинг стрийт, когато Даяна Ланкастър е отсъствала.

— Не — отвърна той след малко. — Не мисля.

— Греъм знае твърде много.

— Това трябва да се отчете.

— А и Джонатан е много лоялен.

— Към всички, освен към съпругата си.

Забележката му я засегна.

— Съжалявам, Маделин. Не трябваше…

— Всичко е наред — отвърна тя бързо. — Заслужила съм си го.

Внезапно слабите й жилести ръце сякаш не можеха да си намерят място. Тя ги овладя, като извади пакетчетата чай от чайника, добави малко гореща вода и отново го захлупи.

— Тук всичко ли е, както си го спомняте? — попита Маделин.

— Жената до кухненския плот е различна. Иначе всичко си е същото.

Тя се усмихна смутено, но не каза нищо.

— Тършувахте ли из нещата ми? — поинтересува се той.

— Постоянно.

— Намерихте ли нещо интересно?

— За съжаление, не. Всичко е така, сякаш човекът, който е живял тук, не съществува.

— Точно като Маделин Харт.

В очите й се появи тревога. Тя огледа бавно стаята, нейната стая с изглед.

— Ще ми кажете ли някога защо изглеждате толкова ужасно?

— Бях на Бромптън Роуд, когато бомбата избухна.

— Защо?

Габриел й отговори честно.

— Значи, вие сте агентът от чуждото разузнаване.

— Опасявам се, че е така.

— И вие сте този, който се опитваше да накара хората да се отдалечат на безопасно разстояние.

Той не каза нищо.

— Кой беше другият мъж?

— Не е важно.

— Винаги казвате това.

— Само когато наистина е така.

— А жената? — попита Маделин.

— Според паспорта й тя се е…

— Да — прекъсна го тя. — Прочетох го във вестника.

— Гледахте ли записа от системата за видеонаблюдение?

— Всъщност нямаше кой знае колко много за гледане. Една жена слиза от кола, спокойно се отдалечава и улицата се разтърсва от експлозия.

— Много професионално.

— Много — съгласи се Маделин.

— Видяхте ли снимката й от летище Хийтроу?

— Изображението бе доста зърнесто.

— Мислите ли, че е германка?

— Бих казала, че е наполовина.

— А другата половина?

Тя се загледа в морето.