Пиер Певел
Рицарят (75)

Глава 14

След като излезе от тъмниците на Саарсгард, Лорн почувства нужда да подиша чист въздух и отиде да обиколи сам крепостните стени. Крепостта изглеждаше странно тиха. Нощта беше ясна и прохладна, Голямата мъглявина се простираше в съвършено чисто небе.

Виждаше се надалеч, така че Лорн можа да различи — на север — светлините на иргаардския флот, придружаващ принца-дракон, който представляваше Черната хидра за подписването на договора. Според Алан, целта на тази военна ескадра беше да предпазва от нападенията на скандските пирати. Но в действителност, казваше си Лорн, цял Иргаард беше на тази ескадра. Тя беше израз на гордост и на недоверие, на желанието от тях да се страхуват, да впечатлят с мощта си.

Десет кораба.

А може би и други по-далеч.

Колко ли хора са могли да доведат? Достатъчно, за да влязат бързо във владение на Саарсгард. Жителите на Ангборн много скоро щяха да попаднат под игото на Орсакир.

С поглед, изпълнен с горчивина, Лорн постоя още известно време, загледан в нощния хоризонт.

Съперничеството между Иргаард и Върховното кралство продължаваше от векове. Мотивите за него бяха политически, дипломатически, военни и търговски. Но най-вече то се дължеше на омразата, която Орсакир изпитваше към Ейрал — драконът покровител на Върховното кралство. Според Лорн Иргаард и Върховното кралство можеха да подписват каквито си щат договори. Мирът помежду им можеше да стане възможен едва в деня, когато Драконът на смъртта и на нощта престанеше да мрази Дракона на познанието и на светлината…

Лорн въздъхна.

Като се обади с мяукане, Исарис скочи в ръцете му.

Лорн се усмихна и докато го галеше по главата, попита:

— Хубава ли беше разходката?

Малкото коте замърка.

— Прав си — каза Лорн. — Време е да се прибираме.

Отстъпването на Ангборн щеше да бъде подписано на следващия ден.

* * *

Лорн се върна в главната кула.

С падането на нощта бяха затворени всички порти с изключение на главната, пазена от часовите от Лазурната гвардия. Лорн мина покрай тях, без да ги погледне, докато те отдаваха чест на представителя на Върховния крал.

В коридорите горяха газени лампи, навсякъде цареше дълбока тишина. Лорн тъкмо тръгваше по стълбата, когато Исарис скочи гъвкаво от ръцете му и тръгна спокойно с вирната опашка, с онзи вид, който имат котките, когато показват пътя.

Лорн се поколеба.

После последва котето.

Исарис влезе в голямата зала на главната кула и изчезна в сянката. Огромната зала щеше да посрещне на следния ден церемонията по отстъпването на Ангборн.

Лорн тръгна из залата, след като очите му лесно свикнаха с тъмнината. Осветени от няколко лампи, тапети с цветовете на Върховното кралство и на Иргаард украсяваха стените и пейките, разположени амфитеатрално. Галерия обикаляше цялото помещение на височината на първия етаж и стигаше до широк балкон, от който висяха десетки знамена — оттук херолди и барабанчици щяха да придружават церемонията. Въжета отделяха местата, където щеше да стои прислугата. Дълъг килим стигаше от вратата до подиума, на който кралицата, принцовете и Лорн — в качеството си на Пръв рицар — щяха да седят. Пети етаж беше предназначен за принца-дракон. Той щеше да седне до кралицата в края на церемонията, да присъства на триумфалния банкет, който щеше да се състои след това.

Лорн чу шум.

Отначало си помисли, че Исарис е бутнал нещо, но разбра, че в тъмното има някой и веднага ръката му хвана дръжката на меча.

— Без паника — каза Алан, като се показа. — Това съм само аз… само аз, рицарю.

Говореше завалено, а походката му беше несигурна. Разгърден, с натежали клепачи, той държеше наполовина пълна бутилка.

— Какво, и ти ли дойде да видиш? — попита той. — Да видиш всичко това? Преди великия триумф?

Направи широко и внезапно движение с ръка, което го извади от равновесие. Лорн понечи да го хване, но той сам се справи.

— Добре съм — каза той. — Добре съм… — като ругаеше, той падна и седна на една пейка, после отпи направо от бутилката. — Триумф… Какво говориш! Това е трагична грешка, на която ще присъстваме утре, Лорн. На трагична грешка… И единственият… единственият въпрос е следният: това ли е последната грешка в царуването на баща ми? Или първата в царуването на майка ми?

— Не можеш да останеш тук, Алан. Не и в това състояние.

Изведнъж смазан, принцът вдигна рамене и измърмори нещо. Понеже не го чуваше, Лорн се приближи и се наведе над него.

— Какво казваш?

— Аз… Мразя това, в което се е превърнало Върховното кралство, Лорн. Мразя го… Всички тия царедворци. Тия интриги, тия амбиции, тия лъжи. И тия ласкателства, Лорн. Тия ласкателства… Само ако знаеше колко съм уморен…

Алан повдигна очи — погледът му беше изпълнен с отчаяние и вина.

— Ти нищо не можеш да направиш — каза му Лорн. — Не е твоя вината за това, че…

— Зная, че Ирдел опита да направи каквото е по силите му — прекъсна го принцът, който говореше на себе си. — Но той беше сам… Сам срещу Естеверис. Сам срещу… срещу майка ми… Тя го мрази, знаеш ли?

— Да, зная.

— Защото не е неин син. Докато аз… Аз! Ще видиш! Ще видиш, че един ден тя ще иска аз да заема трона на нейно място…

Думите замряха в горчив присмех.

Лорн се почувства виновен. Никой на този свят не познаваше по-добре Алан от него. Повече от всеки друг, той знаеше, че зад чара, безгрижието и самоувереността на този понякога арогантен принц се криеха съмнения, провали, болки, за които мислеше, че е забравил или успокоил с кеша. Алан беше нестабилен и преживяваше непрестанно тези кризи на съмнение, които го убиваха, но ги криеше колкото от срам, толкова и от гордост. А и защото беше отгледан с представата, че един принц на Върховното кралство не може да бъде слаб.

Лорн смяташе, че Алан се беше излекувал от тези кризи в същото време, когато се беше освободил от властта на кеша. Или поне така му се искаше да вярва — от егоизъм. Но очевидно принцът изобщо не се беше освободил от съмненията, които го разяждаха.

Нито от кеша.

— Одрик! — извика Лорн.

Беше убеден, че старият слуга чака недалеч и не се излъга: Одрик се появи почти веднага. На лицето му имаше следа от скоро нанесен удар. Като видя, че Лорн разбра от пръв поглед, той наведе очи, засрамен заради господаря си, който го беше ударил в пристъп на ярост.

Лорн се направи, че нищо не е видял.

— Помогни ми.

Двамата заедно вдигнаха принца. После, понеже Лорн беше сигурен, че го държи здраво с ръка през раменете, каза на Одрик:

— Върви напред и се увери, че няма да срещнем никого.

— Да, месир.

Старият слуга тръгна, а Лорн остана да изчака.

— Той не поиска да ме види — каза Алан полугласно. — Нито веднъж, откакто се върнах. Можеше да ми пише. Да попита как съм… Но не.

Лорн не разбра веднага за кого говореше Алан.

— Кралят ли? — попита той накрая.

— Моят баща, да. Дали знае поне, че съм жив?

— Разбира се!

— Тогава значи не му пука…

Лорн не знаеше какво да отговори. Искаше му се да намери думи, с които да насърчи принца, но напразно, така и не намери какво да каже. Освен това, макар да му беше мъчно за приятеля му, той изпитваше и гняв. Да види Алан в това състояние, да знае, че отново се е поддал на кеша, го вбесяваше. Не можеше да престане да му се сърди. Защото няколко души бяха направили всичко, бяха опитали всичко, за да помогнат на принца. А той отново беше пропаднал, предавайки доверието, вложено в него.

— Мен — фъфлеше Алан — той ме презира. Забравя ме и можех изобщо да не се връщам от оня манастир, дето ме бяха затворили, за да…

Крещейки от болка и умолявайки понякога да сложат край на мъките му, подлудяван от бълнувания и трески, по време на които мускулите, костите и вътрешностите му се превръщаха в чисто страдание, Алан беше преживял мъчение през дългите месеци, необходими на тялото му да се пречисти от кеша.

И всичкото това за какво?

Обзет от внезапно отвращение към самия себе си, принцът хвърли бутилката, която се разби в мрака. Сладникавият мирис на кеша не закъсня да се разнесе.

— Аз… аз страдах, знаеш ли? Там, в оня изгубен манастир.

— Зная — каза Лорн.

— Но ти… — измърмори Алан, като си върна нишката на обърканите мисли. — Теб той те вика при себе си. Приема те и те прави Пръв рицар на кралството… Можеш ли да ми кажеш защо те предпочита пред собствения си син? Един крал би трябвало да предпочита собствената си кръв, нали така?

И този път Лорн не знаеше какво да отговори.

За щастие, Одрик се върна и откъм вратата направи знак, че пътят е чист.

— Трябва да се наспиш — каза Лорн, като повлече принца.

Седнал в мрака на трона, предназначен за кралицата, с изпънати лапи и вдигната глава Исарис ги гледаше как се отдалечават.