Пиер Певел
Рицарят (23)

Глава 20

Лорн срещна Тъмнината на третата нощ.

Отначало се изненада, но това наистина беше мъгла на Тъмнината, която се беше надигнала и тегнеше над пустошта. Предпазливо се изкачи на една надвиснала скала и се изправи на стремената, за да огледа. Пред него мъглата образуваше червено море от па̀ра. Сякаш се издигаше от вътрешностите на света и се разстилаше, напредваше от едната и от другата страна към стария павиран път, по който той се движеше.

Лорн се обърна на седлото.

Тъмнината покриваше хоризонта зад него и напредваше — огромна и неподвижна, обхващаща целия път. Ако се забавеше прекалено, щеше да се окаже изолиран на високата скала. Но вече и дума не можеше да става да продължи по пътя.

Смутен, Лорн разтърка белязаната си ръка, която го сърбеше. Знаеше, че би трябвало да се страхува, да е ужасѐн от Тъмнината, която го заобикаляше и заплашваше да го погълне. Но той не просто я виждаше. Той я усещаше. Чувстваше силата й с плътта си. Беше като бавно настръхване, което минаваше под кожата му и се събираше като топка на дъното на корема му. Но присъствието на Тъмнината не събуждаше в него нито страх, нито отчаяние. Напротив, тя беше едно близко, успокояващо присъствие. Искаше само да си го върне, да го обгърне, да го приеме в себе си, както го беше приела в Далрот.

Беше толкова лесно.

Достатъчно беше да се отпусне…

Лорн потрепери, когато разбра какво му се случва. Отец Домнис беше прав: Лорн отново чу Призива. Но сега Тъмнината беше тук, съвсем наблизо. И Призивът не се беше появил с болезнена криза, а с привличане, съблазняване, омагьосване, приело облика на разумно решение.

Да навлезе в Мъртвите земи, за да избяга от преследвачите си, се беше оказало лудост. Сега Лорн си даваше сметка за това и се чудеше дали не беше навлязъл прекалено навътре?

Невъзможно.

Не можеше да е изминал десетките левги, които го отделяха от областите, където Тъмнината беше способна да се появи с такава мощ. Освен това вече се насочваше на юг, а не на запад. Така че или властта на Тъмнината навсякъде в Мъртвите земи беше по-силна, отколкото се смяташе, или се случваше нещо необичайно.

Тогава Лорн вдигна поглед към нощното небе и се прокле. Тъмночервени петна, приличащи на кървави морета, се появиха върху сивата луна, а в това време Мъглявината се оцветяваше в яркочервено.

Нощ на Тъмнината.

И по-точно нощ, когато Тъмнината проявяваше силата си навсякъде, където се намираше. Някога, по времето на Мрака, всички нощи били нощи на Тъмнината и дори днес все още понякога се случваха, макар да не можеше винаги да се предвидят. Колкото и страшни да бяха, каквито и лоши поличби да вещаеха, те се оказваха почти безобидни там, където Тъмнината не беше. Но върху местата и съществата, в които Тъмнината бе проникнала…

Изведнъж конят нервно се раздвижи.

Лорн разбра защо: бяха се появили някакви същества. Бяха още далеч, но бързо се приближаваха в мъглата. Вълци. Големи, черни и силни. Големи и тежки като глигани, те ловуваха в глутница.

* * *

Лорн се върна на пътя и препусна в галоп.

Виждайки, че плячката им се изплъзва, вълците веднага се отклониха, за да минат напряко през степта. С периферното си зрение Лорн видя глутницата, която заплашваше да го настигне по по-прекия път, но не искаше да рискува да излезе от пътя. Готов да изтощи коня си до последно, той го пришпори, накара го да удвои усилията си и мина пред вълците в мига, когато те се изравниха с него на павирания път. Един от тях скочи и беше посрещнат във въздуха от удар с меча, който го изкорми. Това обаче не отказа другите. С оголени зъби и лъщящи бърни, с лапи, влачещи всякакви дрипи, те не намалиха скоростта си и бягаха покрай пътя в преследване на конника. Зад тях мъглата, която се затваряше плътно, погълна агонизиращия вълк.

Лорн препускаше с всички сили, подкованите копита на коня му чаткаха устремено по паважа. Той знаеше, че конят ще изгуби сили преди вълците. Знаеше, че в края на краищата щяха да го настигнат и да го повалят, когато се изтощи, ако не паднеше преди това. Това не бяха обикновени вълци. Големината и масата им бяха достатъчни, за да се убеди в това, а пламналите им очи издаваха властта на Тъмнината върху тях. Дали ги беше покварила, или създала? Нямаше значение. Водени от кървав бяс, те нямаше да се откажат.

Така че единственото спасение беше в бягството.

Но за колко време?

Лорн усещаше как конят му отслабва, докато глутницата го настигаше. Два вълка дори тичаха наравно с него от едната и от другата страна на пътя. Сигурно чакаха трети да нападне отзад и да събори на земята коня и конника. Лорн не беше прибрал меча си. Напразно. Сега вълците предпазливо се държаха на разстояние.

Неуморни.

Ожесточени.

Лорн вече очакваше само едно. Струваше му се неизбежно конят му, полудял от ужас, да се строполи под него в един или друг момент. Не се надяваше и на чудо дори, когато видя могилата.

Могили осейваха Мъртвите земи. Те приютяваха стари гробове. На тях винаги имаше по три свещени камъка, които държаха Тъмнината на разстояние. Лорн не знаеше нито как, нито защо. Дори не знаеше дали беше вярно, а и нямаше никакво значение. Тази могила се извисяваше пред него, леко встрани от пътя и сякаш беше предназначена за него. Подобна на остров, тя самотно се къпеше в червената мъгла.

Лорн остана на пътя колкото дълго успя. После, когато видя, че един вълк вече го настигаше и беше готов всеки момент да скочи върху задницата на коня му, той рязко изви към могилата. Изненадана, глутницата трябваше внезапно да се обърне, преди да продължи преследването. Лорн вече яздеше през степта и цепеше плътната мъгла, която полепваше по хълбоците на коня, потънал в пяна, и се раздираше на парцали.

Вълците го настигнаха, когато се добра до могилата и откри, че тя е обградена от пръстен стърчащи камъни. Понесен в галоп, конят скочи. Невъзможен скок. Разпори си корема на един камък и падна. Изхвърлен от седлото, Лорн се претърколи малко по-далеч. Все още стискащ меча в ръка, той се изправи, докато конят му, неспособен да стане, се защитаваше, хлъзгайки се в собствените си вътрешности в подножието на могилата, като изпочупи няколко камъка под тежестта си и цвилеше от болка и страх. Лорн нямаше време да се разтревожи за него. Вълците вече изскачаха извън мъглата, над пръстена от камъни. Бяха шест. Единият се надяна на камък. Три се нахвърлиха да довършат изкормения кон, който се бореше. Два се втурнаха към Лорн.

Лорн преряза гърлото на първия, завъртя се около себе си и удари втория в мига, когато той се хвърляше върху него. Рани го в рамото, но животното не се отказа. Вълкът веднага се спусна отново. Лорн ловко го избегна и му нанесе страшен удар в тила, който почти го обезглави. Убито на място, животното рухна.

Тогава Лорн се обърна към трите вълка, които вече бяха привършили с коня и се приближаваха с ръмжене към него. Лорн се приготви да се отбранява. Държеше меча си с две ръце, здраво стъпил на краката си. Погледът му беше сигурен, а дишането — равномерно. Въпреки това се съмняваше, че ще може да победи в тази битка. Сърцето му бясно биеше. Но той беше воин, а воините умираха в битка.

Видя, че вълците, все така застрашителни, се разпръскват, за да го обградят, и бавно започна да отстъпва. Стъпка, после втора, без да изпуска вълците от поглед — изкачи се бавно по могилата и стигна до големите изправени камъни.

И тук, с гръб, опрян в камъните, зачака…

Вълците ръмжаха оглушително, но се колебаеха, озъбени, посягаха с муцуните си към Лорн, който се мъчеше да държи и трите под око.

Изведнъж единият от тях се хвърли напред, което даде знак на глутницата.

Лорн хвана най-бързия, докато скачаше. Счупи челюстта му с един ритник, преди да забие меча си между очите му и да му разбие черепа. После хвана за гърлото единия вълк, който се беше изправил на задните си лапи, за да го нападне и заби острието в корема му чак до дръжката. Отърва се с рамо, раздрано от острите нокти на животното, преди да изтегли меча си и да го вдигне към последния вълк, който скачаше върху него. Животното се надяна на стоманеното острие. Но въпреки острието, забито в гърдите му, то събори Лорн, като тежко падна върху него и опита да го захапе за врата. С обляно от кървави лиги лице, Лорн трябваше да пусне оръжието си, за да хване муцуната на животното с две ръце и да го държи на разстояние. Известно време се бориха, докато накрая вълкът се изтощи и Лорн успя да се изправи и да го възседне. С ръка, захапана от резците на чудовището, той опипом намери камата, пъхната в ботуша му, и няколко пъти я заби в хълбока на вълка. Ожесточи се, удряше и удряше.

Накрая вълкът вече не мърдаше…

Лорн се претърколи по гръб, изтощен и задъхан. Беше изгубил много кръв и беше останал без сили. След малко все пак успя да се дотътри до най-високата част на могилата и седна с гръб, опрян на един от камъните. Трябваше да си поеме дъх. След това с изкривено от болка лице свали връхната си дреха и съдра ръкавите на ризата си. Единия завърза около окървавената си ръка, а от другия направи превръзка, която притисна към разкъсаното си рамо.

Скоро щеше да се зазори.

Над степта мъглата се вдигаше.

Сам, ранен и вече без кон, Лорн припадна, мислейки, че може би никога вече няма да има сили да се изправи отново.

Скоро първите лешояди щяха да дойдат.