Пиер Певел
Рицарят (56)

Глава 15

Ериад се върна, когато вече се беше стъмнило напълно и знаеше, че всичко беше готово. Беше предупредил Андара, който, научавайки за плановете на Лорн, веднага беше събрал своите стражи, както и няколко допълнителни главорези — друг подобен случай да унищожи Ониксовата гвардия нямаше да има. Капанът беше заложен, оставаше само да се затвори.

Трийсет въоръжени и изпълнени с решимост мъже чакаха Лорн и останалите. Андара не искаше да има нито един оцелял. Беше разположил хората си в своята къща, в градината и наоколо. Заповедта беше да изчакат ониксовите гвардейци да преминат стената, преди да нападнат. По две причини. Първо, защото това щеше да постави Андара в положението на законна самозащита: той щеше да е нападнатият, този, чиято собственост е била нападната посред нощ, и никой — нито префектът Йоргаст, нито кралското правосъдие — не можеше да го обвини, че е защитавал живота и собствеността си. Втората причина беше, че Андара искаше битката да протече далеч от погледите, защото само по име щеше да е „битка“ — това щеше да е чисто клане. При един срещу шестима Лорн и неговите хора нямаха никакъв шанс да се измъкнат от мелето.

Ериад знаеше, че Андара не иска никакви пленници и че дори беше обещал награда за този, който му донесе главата на Лорн. Младият мъж си казваше, че това като нищо би могъл да бъде той. В края на краищата нямаше ли той да е в най-добра позиция, за да нанесе фаталния удар на Първия рицар? Може би Йоргаст щеше да се заинтересува кой беше убил Лорн. И кой знае дали един ден името му нямаше да стигне до ушите на Естеверис? Защото освен че беше хубаво момче, Ериад беше и амбициозен. Истинска ангелска мутра, но ангел без скрупули и неспособен да почувства и най-малкото угризение.

Беше се оказало направо прекалено лесно да заблуди Лорн и неговата клика.

Почти толкова лесно, колкото да ги привлече в устата на вълка…

Ериад се усмихна при тази мисъл, докато влизаше в двора на Черната кула, но усмивката му бързо се смени със смущение, когато завари ониксовите гвардейци готови за тръгване в две каруци.

— Има промяна — каза му Лорн. — Качвай се, ще ти обясним по пътя.

Хванат неподготвен, младият мъж не можеше да откаже ръката, която Дуайн му подаваше.

* * *

Андара чакаше в дъното на едно преддверие с двама от своите стражи, когато трети дойде тичешком при тях и каза паролата.

— Аз съм — каза той, като спря на входа на преддверието — Тук ли сте?

Андара направи крачка напред и излезе от сянката.

— Очевидно — изсъска той нервно. — Ама не стой като побит там, кретен такъв!

Останал без дъх, мъжът хвърли последен поглед зад себе си, преди да се подчини. Идваше от Черната кула, която Андара му беше наредил да наблюдава докато тръгнат ониксовите гвардейци.

— Готово — каза той. — Тръгнаха.

— Ериад с тях ли е?

— Да.

— Кога ще дойдат?

— Мисля, че след половин час.

Андара се сепна.

— Струва ми се доста дълго — каза той. — Сигурен ли си?

— Идват с две каруци, затова.

— Кар… — започна Андара. — А?

— Две — уточни мъжът.

Смутен, началникът на стражата се почеса по бузата.

— Но защо каруци? — запита се той полугласно.

— Е! После ще видим…

Като се обърна към двамата стражи, с които чакаше, Андара каза:

— Идете да предупредите другите. Всички да са готови.

* * *

Ониксовите гвардейци спряха каруците в една тъмна уличка и зачакаха Йерас, който отиде да разузнае, да се върне.

— Само трима часови — обяви той тихо. — Един на портала и двама патрулиращи. Вътре няма никакво движение.

— Отлично — каза Лорн.

Кварталът беше много тих, защото в него не живееха много хора. Основно се състоеше от складове, силози, строежи, работилници и празни терени. От небето Голямата мъглявина разпръскваше бледа светлина.

Лорн се обърна към своите хора:

— Вард и Ериад, вие оставате тук при каруците и чакате нашия сигнал. Другите с мен. Готови ли сте?

Всички потвърдиха.

— Тогава да вървим.

— Внимавайте — каза Вард.

С ръка върху дръжката на меча Лорн тръгна с големи гъвкави, тихи крачки, следван от Дуайн, Логан, Лиам и Йерас. Старият ковач ги гледаше как се отдалечават, после спокойно се обърна към Ериад и попита:

— Случайно да ти се намират зарове?

* * *

Застанал в засада заедно с петнайсетина мъже, разпръснати в градината около къщата, Андара поглеждаше към небето и ругаеше. Беше изминал повече от час, откакто ониксовите гвардейци бяха напуснали Черната кула, и все още не бяха пристигнали. Нещо ги беше забавило? Дали не се бяха отказали в последния момент? Дали Лорн не беше надушил капана?

Ами ако Ериад е бил разкрит?

Андара се опитваше да мисли разумно.

Подобна възможност да се отърве от Лорн несъмнено никога нямаше да се появи отново. Струваше си да се прояви малко търпение. Щеше наистина да е прекалено глупаво да изтърве всичко само защото не беше изчакал още четвърт час.

Лорн и хората му скоро щяха да прескочат тази стена, Андара го знаеше.

* * *

Подпомогнат от Дуайн, Лорн се покачи на крепостната стена и я яхна. После помогна на Йерас да се качи, после беше ред на останалите. Дуайн мина последен, Логан и Лиам трудно го повдигнаха.

Лорн внимателно тупна от другата страна и извади меча си, сетивата му бяха напрегнати до краен предел. Хората му скоро дойдоха при него, и те с оръжие в ръка. Знаеха какво трябва да правят и само чакаха знак от капитана си.

Лорн им даде знак и тръгна надясно, Дуайн вървеше по петите му. Лиам и Логан тръгнаха наляво, за да минат от другата страна на огромния склад, който се извисяваше пред тях тъмен и тих. А Йерас се зае да се прехвърли безшумно в него.

* * *

Ериад оставаше невъзмутим, но стомахът му се беше свил от притеснение и от някаква смесица от гняв и тревога. Лиам му беше обяснил в каруцата, която леко се поклащаше, че целта им се беше променила. Бяха решили да не нападат къщата на Андара, а да изпразнят един склад на пристанището.

Понеже познаваше аферите на Андара, Ериад веднага се беше досетил за кой склад става дума. Все пак изслуша обясненията на Вард, които потвърдиха съмненията му.

За да избегне гладна епидемия в Ориал, Градският съвет купуваше жито с лошо качество, което смилаше на брашно и после го препродаваше на ниска цена в най-бедните квартали. Операцията струваше скъпо, но според общинските съветници беше необходима — на първо място трябваше да се избегнат размириците в столицата на Върховното кралство. Кварталните префекти бяха натоварени да преразпределят брашното от общинската помощ, което позволяваше на Йоргаст да се обогатява, като отбива една част от наличностите. Това придобито по нечестен път брашно беше натрупано в един склад в очакване да бъде продадено на по-висока цена.

Според Вард Лорн беше повярвал на едно анонимно сведение и в последния момент беше решил да опразни този склад. Той несъмнено нямаше да е пазен толкова бдително както дома на Андара, а ударът, който можеха да изпълнят, беше не по-малко интересен. Във всеки случай ковачът като че ли предпочиташе тази възможност.

— И какво ще правим с всичкото това жито? — беше се изненадал Ериад.

— Ами ще го раздадем, малкия. Ще го раздадем…

На уличката, където двамата с Вард пазеха каруците, Ериад не можеше да не мисли единствено за Андара, който чакаше напразно и щеше да изпадне в луда ярост, когато разбереше какво се случва. Ериад нямаше никаква вина за това, но достатъчно добре познаваше Андара, за да знае, че някой щеше да заплати тази ярост. Този някой можеше и да е той, Ериад. Или който и да било друг. Андара нямаше да понесе този провал, да не говорим за лишаването от възможността за печалба. А най-лошото беше, че той беше извикал повечето часови от склада, за да ги включи в своята засада…

А дали това наистина беше случайност?

Ериад не беше глупак и колкото повече време минаваше, подозренията му нарастваха. Ами ако е бил разкрит? Ами ако Лорн го беше натоварил да провери местата преди обира, за да му даде възможност да предупреди Андара? Ами ако още от начало беше решил да нападне склада?

Все по-разтревожен, Ериад си помисли, че ониксовите гвардейци знаеха и го бяха използвали. Освен това не трябваше ли Йерас да бъде натоварен да провери дома на Андара? Не беше ли той разузнавачът и наблюдателят на групата? Разбира се, Ериад доброволно се беше предложил пръв, за да има пълна свобода на действие. Но значеше ли това, че Лорн трябваше да избере него?

Чувствайки как ледена пот избива по челото му, Ериад осъзна, че Лорн знаеше. Знаеше, че той иска да има свободно поле, за да може да се свърже с Андара. Лорн знаеше, че той щеше да се предложи и дори разчиташе на това.

Ериад беше манипулиран от начало до край.

Нямаше значение как го бяха разкрили. Може би в крайна сметка сам се беше издал. Трябваше да избяга, преди да е станало твърде късно. Без съмнение Лорн чакаше края на тази мисия, за да си разчисти сметките с него или още по-лошо — да го остави да си тръгне и да пусне слуха, че той беше предал Андара. Това щеше да означава, че е подписал смъртната му присъда. И дума не можеше да става да остави нещата така. Ериад може би все още имаше шанс да обясни на Андара, но трябваше да се измъкне веднага.

И за начало трябваше да премахне Вард.

Бавно извади ножа си и се обърна към Вард, който дотогава чакаше в началото на уличката.

Но старият ковач не беше там.

Ериад късно усети присъствието зад гърба си. Не видя откъде дойде ударът, който го повали, и той се свлече на земята.

* * *

Вард погледна презрително тялото, проснато в краката му. Изплю се върху него.

— Предател.

* * *

Лорн и Дуайн лесно се отърваха от двамата часови, които патрулираха около склада. Лорн повали единия с удар в тила. Дуайн повдигна другия отзад и го удуши в гънката на лакътя си, държа го достатъчно дълго, докато онзи загуби съзнание, без да обръща внимание на лудешкото ритане на краката му.

Лиам и Логан дойдоха при тях, след като обиколиха склада.

— Няма никого — каза Лиам.

В същото време Вард дойде с едната от каруците. Мъжът, който пазеше на портала, тръгна към него, за да го спре и да го попита какво иска, но Йерас го повали с арбалета си. На върха на стрелата, изстреляна откъм покрива, имаше малка торбичка с пясък. Ударен в главата, човекът щеше да се отърве само с лошо главоболие, когато се събудеше.

Ониксовите гвардейци побързаха да отворят портала на Вард. Скриха часовия и Логан отиде да докара другата каруца, докато Дуайн и Лиам отваряха големите порти на склада.

Вътре чувалите с брашно бяха подредени на редици.

— Ще натоварим всичко, което можем — каза Лорн.

— А него? — попита Лиам.

Сочеше Ериад, който лежеше в безсъзнание и беше завързан отзад на каруцата.

Лорн се поколеба.

— Ще се заема с него, когато привършим тук — каза Вард злокобно.

* * *

Андара намери своя шпионин на зазоряване с вързани крака и ръце, провесен за врата от табелата пред „Счупения меч“ с толкова въже, колкото да може да докосва земята с пръстите на краката си. Ериад беше жив, очите му бяха изскочили и пълни със сълзи. Кървав парцал заглушаваше отчаяните му стенания.

Вбесен, Андара нареди първо да махнат парцала от устата му.

— Идиот — каза той. — Не им беше нужно много време, за да те разкрият…

Но другият не отговаряше.

С отвратителни хрипове Ериад изхълца и изхрачи парчета черна кръв заедно с езика на едно бездомно куче, който беше държал цяла нощ в устата си с риск да се задуши. Повечето от присъстващите стражи почувстваха ужасно гадене.

Един от тях повърна.

— Говори — каза Андара, като хвана младия мъж за косата и повдигна главата му.

Беше пребледнял от гняв, но този гняв не можеше да се сравни с яростта, която го обзе, когато откри склада, в който бяха останали само няколко изтърбушени чувала с брашно. Изкара си нервите върху единия от часовите, когото за малко не уби от бой, после започна да бълва ругатни с окървавени юмруци, докато крачеше напред-назад като диво животно, хванато в клопка.

За Йоргаст липсата, от която можеха да спечелят, беше важна, но той и без друго беше вече достатъчно богат, така че Андара много добре знаеше, че префектът нямаше да си мръдне малкия пръст. За него обаче бедата беше жестока. На първо място беше паричната загуба, огромна, при положение, че тези пари, които току-що се бяха изпарили, бяха предназначени не само да го обогатят, но и за заплащане на приближените му хора, на доносниците и на другите сътрудници, които му служеха единствено от интерес. Но тук ставаше дума и за нападението, за публичната обида, която му беше нанесена.

Защото скоро всички щяха да разберат или да се досетят кой беше извършил удара, без той да може да направи нищо. Вероятно вече новината се разпространяваше из квартала като вълна и Лорн Аскариан от висотата на проклетата си кула можеше просто да остави хората от Червените павета да говорят и да ликуват, като се смеят на дързостта и интелигентността на удара, който той и неговите хора бяха нанесли на стражата. Бяха обрали крадци, бяха измъкнали контрабандна стока, която по никакъв начин не можеше да бъде предмет на оплакване. Освен да раздаде правосъдие на самия себе си, началникът на стражите можеше единствено да си мълчи и да стиска зъби.

И ако все още някой се съмняваше, че ониксовите гвардейци бяха виновни за случилото се, всички получиха блестящо потвърждение, когато следобеда в Черната кула започна първото раздаване на безплатно брашно.

С почитанията на Първия рицар на кралството.

* * *

От този момент насетне започнаха да се появяват кръстосани мечове, изрисувани по вратите в квартала.