Пиер Певел
Рицарят (39)

Глава 9

Преминаха един проход, който ги отведе в долината Горлас, и спряха чак вечерта. С падането на нощта бдителността им намаля и с изненада установиха, че опасно дремят, яздейки коне, които се движеха с последни сили и заплашваха да се строполят във всеки един момент. Ала трябваше да напредват на всяка цена, колкото бе възможно. Не знаеха дали са изпреварили гелтите, или не. Едно нещо беше сигурно: те не бяха далеч.

В тъмнината Голямата мъглявина беше особено бледа, а луната я нямаше. Теожен прецени, че е по-разумно да починат на завет до иглолистната горичка на един хълм. И този път лагеруваха без огън. Не ядоха, бяха гладни и изтощени. Знаеха, че нямаше да могат дълго да продължат така — без храна и без почивка. Също така знаеха, че скоро нямаше да имат възможността да заловят гелтите, които преследваха. Трябваше да стане или на следващия ден, или никога нямаше да се случи. След това гелтите щяха да намерят убежище в своята територия и нещастниците, които бяха пленили — ако все още бяха живи — щяха да са изгубени завинаги.

Лестер пръв видя огньовете в далечината.

* * *

Лорн преряза гърлото на първия часови.

Младият гелт беше заспал седнал. Лорн затисна устата му с ръка и я задържа така, докато траеше кратката му агония. После безшумно положи трупа на земята и напрегна всичките си сетива, за да огледа наоколо. Беше първият сивкав час от зазоряването и гелтският лагер още спеше.

Но още колко време?

Бяха прекосили долината и се бяха приближили колкото можаха на кон. После оставиха конете, скрити в издълбаното корито на една пресъхнала река. Бяха махнали от себе си всичко, което можеше да предизвика шум или да привлече поглед. Почерниха лицата си и тръгнаха с големи, безшумни крачки, приведени, възползващи се от тъмнината и от най-малката неравност на терена, като при нужда изчакваха да се появят облаци, за да преминат откритите пространства.

Бяха се разбрали първо да премахнат часовите, после се надяваха да намерят пленничките, преди да бъде дадена тревога и да започне битка. Но вече започваше да се развиделява. Гелтите не след дълго щяха да се събудят, за да продължат пътя си.

Освен ако…

Заинтригуван от някаква миризма, Лорн вдигна една дървена чаша, паднала до трупа, и я помириса. Миришеше на ракия. Часовият беше заспал на поста си, защото беше пиян. Значи гелтите се бяха напили и огньовете, които бяха запалили тази нощ, трябва да бяха огньове от радост. Защо тази непредпазливост? Може би бяха решили да отпразнуват предварително успеха на своите нападения, но това нямаше значение. Гелтите лагеруваха на дъното на пропаст, над чийто склон бе надвиснала скала, приличаща на клепач. Лорн беше видял трима часови по средата на този склон. Обърна се надясно и видя Лестер, който му правеше знак, че всичко е наред. После се премести наляво, заобиколи една голяма скала и видя Гаралт, който се приближаваше безшумно до третия часови. Този беше буден, но зает да пикае и леко се поклащаше.

Някакъв шум привлече вниманието на Лорн.

Обърна се нагоре и видя един войник, който излизаше от палатка от съшити кожи. Беше единствената в лагера. Повечето гелти спяха върху одеяла под открито небе или там, където пиянството ги беше повалило. Този, който току-що се беше появил, се протегна и се прозя. Носеше само панталони. Беше висок, мускулест, цветът на лицето му беше кафеникав. Лорн веднага видя в него стойката на вожд. Главата му беше обръсната, освен на тила, откъдето дълга плитка черна коса с червеникави оттенъци падаше между плещите му.

Лорн почувства как го облива студена пот.

Високият войник щеше да го забележи или да забележи Гаралт и той нищо не можеше да направи. Скандът не беше видял опасността. Той скочи върху часовия, обездвижи го и му преряза гърлото. Не вдигна никакъв шум, но движението беше достатъчно. Гелтът извърна глава и облещи очи. Сърцето на Лорн пропусна един удар. Спусна се, но беше прекалено късно. Войникът вече надаваше боен вик.

Докато пълзеше нагоре към гелтския лагер, Лорн чу Теожен и Орвейн да крещят атака. Изкорми с лекота първия объркан, невъоръжен войник, но трябваше да избегне ударите на втория. Отвърна му, изплъзна се от неговото острие, ритна го с коляно в корема, хвана го за косата и заби меча си в гърлото му. За успокоение на съвестта Лорн потърси пленничките с очи, но лагерът вече се беше превърнал в сцена на ожесточен бой. Някакъв нож изсвистя покрай ушите му — ножът на Орвейн, който се заби в гърдите на един гелт, готвещ се да го нападне отзад. Лорн едва успя да отправи благодарен поглед към стария рицар — върху него се спускаше воин, въоръжен с два окървавени боздугана. Лорн се наведе, преметна гелта през рамо и го хвърли да се търкаля в праха. Но онзи веднага се изправи, за да го нападне отново. Разпенен, озъбен и с блеснали очи, той беше в плен на някаква убийствена лудост, която застави Лорн да отстъпи и да се защитава, защитава и отново да се защитава. Накрая ловко се изплъзна, отряза дясната китка на противника си и като се завъртя около себе си, го обезглави с едно движение на острието.

Възползвайки се от краткото затишие, Лорн спря и прецени положението.

Все още бяха по-малко на брой, но ефектът на изненадата беше в тяхна полза. Вече десет гелтски войници лежаха на земята мъртви или тежко ранени, а другите не успяваха да се организират. Може би щяха да успеят да се измъкнат, доколкото Лорн можеше да прецени в хаоса от викове, омраза и насилие, които го обкръжаваха. Теожен се биеше с вожда, който беше вдигнал тревога; ранен в ръката, Лестер обезоръжи един гелт и му разби главата със собствения му боздуган; Гаралт изкорми един войник с удар на брадвата, преди да отсече рамото на друг; Орвейн довършваше чисто един противник, паднал на колене. Кръвта течеше, пръскаше, мокреше лицата и попиваше в земята. Сред трясъка на оръжията стенанията на ранените се смесваха със стоновете на предсмъртна агония.

Тогава Лорн ги видя — зад блъсканицата.

До скалата пет жени с мръсни коси и разкъсани дрехи бяха завързани за китките към колчета, забити в земята. Възползвайки се от това, че никой не ги наблюдава, те дърпаха кожените връзки, без да се страхуват, че може да се наранят.

Удряйки наляво, удряйки надясно, Лорн отхвърли един гелт с юмрук, преряза гърлото му с опакото на острието и се насочи към пленничките. Отстрани още един противник, който му се изпречи, но не видя ранения гелт, който изскочи насреща му и го блъсна на земята. Вкопчиха се един в друг и се затъркаляха в прахоляка. Главата на Лорн се удари в един кръгъл камък. Болката беше страшна и го заслепи. С мъка се вдигна на крака, остана за момент олюляващ се, погледът му беше замъглен, ушите му бучаха. Противникът му също се мъчеше да се изправи. Лорн разбра и се хвърли върху него. Удари го яростно с рамо, повдигна го от земята и го пусна да падне с цялата си тежест. Ударът остави гелта задъхан, но усилието изчерпа силите на Лорн. Зави му се свят, направи няколко непохватни стъпки назад и едва успя да запази равновесие. Но гелтът беше смел, изправи се и извади нож. Присви очи, сякаш се мъчеше да види през плътна мъгла, после погледът му падна върху Лорн и нападна с крясък.

Лорн го чакаше.

Успя да сграбчи китката на гелта и да го изрита веднъж, два, три пъти в корема. Но противникът му отслабна съвсем леко и го удари с глава в лицето. Лорн полетя назад към една скала. Повлече и войника със себе си и се оказа изпънат до скъсване, смазан между камъка и своя противник. Видя острието на ножа на няколко сантиметра от лицето си. Гелтът държеше оръжието си с две ръце и натискаше с цялата си тежест. Лорн не можеше нито да го отблъсне, нито да извърне ножа. По-лошо, чувстваше как силите го напускат. Бавно, неумолимо острието се приближаваше. Лорн се съпротивляваше с всички сили, лицето му се изкриви от болка, пот се лееше от него. Потта го заслепяваше, но не дотолкова, че да не вижда стоманеното острие, което трепереше, насочено към бледото му око.

Мигайки, одраска клепача си…

И изведнъж гелтът престана да се бори. Изпъна се и се свлече като ударен от гръм.

Тогава Лорн видя кой стоеше зад него с голям окървавен камък в ръце.

Беше една от пленничките.

Боса. Мръсна. С изпънати черти и блуждаещ поглед. От разранените й китки висяха кожените върви. Роклята й беше раздрана. Беше млада. Имаше големи, светлосини очи. Рошавата й коса падаше на тежки черни къдрици.

Изглеждаше изгубена, пречупена.

На Лорн му се стори красива.

* * *

Един час по-късно, в мирната светлина на зората, всички гелти, които не бяха избягали, бяха мъртви. Без да трепнат, Орвейн и Гаралт се заеха да довършат ранените, докато Лестер се грижеше за пленничките, а Лорн отиде да доведе конете. Взеха само един затворник: предателят, който беше водил гелтите в планините на Аргор и когото Теожен искаше да съди. Беше заловен от Орвейн, който едва не го уби с юмруци, заслепен от ярост. Състоянието на мъжа беше лошо, дотолкова, че се съмняваха дали ще издържи пътуването на връщане. Със счупени зъби и челюст, той не беше и в състояние да отговаря на въпроси, дори не знаеха името му.

Освен коне, гелтите бяха оставили храна и оръжия — и дори част от плячката, ограбена в Аргор. Тъй като имаше достатъчно коне, които да бъдат натоварени, Теожен заповяда да вземат всичко и те скоро вдигнаха лагера, оставяйки труповете на лешоядите.