Пиер Певел
Рицарят (58)

Глава 17

Тъй като това беше частна вечеря, се очакваха само двайсетина гости. Сред тях един принц по кръв и Естеверис, който обаче предварително се беше извинил, че не може да остане. Вечерята щеше да се състои в Двореца, в големите салони на резиденцията на Сарм и Валанс. Сред резиденциите, предоставени в рамките на Двореца на чуждите дипломатически мисии, тази беше една от най-луксозните и най-изисканите. Освен това се издигаше насред великолепна градина, чиито тераси, осеяни с фонтани, предлагаха неповторима гледка към Ориал.

Лорн беше отказал да дойде, но Алан не искаше и да чуе. Лорн никога не беше харесвал светските събития, а откакто се беше върнал, се чувстваше добре или сам, или в компанията само на най-близките си хора и в тесен кръг. Истината обаче беше, че се страхуваше да види отново Алисия. Беше я обичал до полуда, убеден, че тя е жената на неговия живот, тази, с която щеше да живее щастлив до края на дните си. В порива му тогава нямаше нищо, което да не е готов да направи или да пожертва за нея. А през годините на страдания в Далрот споменът за Алисия често му донасяше голяма утеха.

И все пак Лорн беше убеден, че ако я види отново, ще изпита огромна болка.

Дали тя го обичаше още, независимо от изпитанията и годините? А самият той какво точно чувстваше? Дали я обичаше или това беше само носталгия по тяхната любов, по мъжа, който той беше преди? Беше ли все още способен да обича?

Разтривайки разсеяно дланта на белязаната си ръка, Лорн си задаваше всички тези въпроси сам на терасата, когато чу, че няколко души излязоха от големия салон. Обърна се, примига на светлината на големите свещници и позна Естеверис, заобиколен от неколцина съветници.

Тъкмо се беше стъмнило. Беше приятно топло, а Голямата мъглявина почти не се виждаше.

— Рицарят Аскариан, нали? — каза министърът като се приближи.

Лорн се поклони с респект, но запази мълчание, докато Естеверис се обръщаше към тези, които го придружаваха.

— Господа, представям ви Лорн Аскариан, Пръв рицар на кралството.

Лорн и съветниците се поздравиха набързо, от разстояние, след което министърът каза, като подчерта своята искреност:

— Не знаех, че ще бъдете тук тази вечер, рицарю.

— Аз също не знаех.

— Значи случайността си свърши работата, като ни събра. Виждате ли, от известно време ми се иска да поговоря с вас, но… Кралските дела, нали разбирате?

— Разбира се.

— Но елате, искате ли? — министърът хвана Лорн за лакътя и го отведе настрана от недискретни уши. — Да се възползваме от отворилия се случай, за да си поговорим.

Седнаха на една каменна пейка, осветена от факли.

— Научих — каза Естеверис — за отличната работа, която вършите в Червените павета.

— Наистина ли?

— Ами да, ами да… вашите усилия, за да възстановите там справедливостта, добрите ви отношения с отец Елдрим и разбира се, работата, която сте започнали, за да възстановите Черната кула. В тази връзка ви пожелавам скоро да намерите нов главен майстор. Мога да ви препоръчам отлични майстори, ако желаете.

— Благодаря. Това несъмнено няма да е необходимо.

Лорн оставаше хладен и дистанциран, но Естеверис не сваляше любезната усмивка от лицето си, сякаш не си даваше сметка за нищо.

— Знаете ли, рицарю, винаги съм смятал, че тази кула, тъй като тя е последната Черна кула, която е останала, трябва да бъде съхранена. Че трябва да бъде спасена в известен смисъл, за да поддържа спомена… Но трябва да ви призная, че винаги оставях за по-сетне. Винаги има нещо по-спешно. А и парите не стигат. Дните си минават… — той въздъхна и поде отново. — Но аз се отклонявам.

Постави ръка, отрупана с пръстени, на рамото на Лорн.

— Рицарю, убеден съм, че кралицата скоро ще пожелае да ви приеме. Знайте, че Нейно Величество и аз самият много се радваме, че Върховният крал е намерил Пръв рицар. А още повече, че Ониксовата гвардия се възражда. Не се съмнявам, че командвана от вас, тя ще допринесе много и ще възвърне цялата си слава.

При тези думи, с ръце, скръстени на гърдите, Естеверис поздрави с усмивка, стана и се върна при съветниците си, които го чакаха. Лорн го гледаше как се отдалечава с чувството, че до него се е доближила змия — умела, жестока и търпелива. Остана за миг на пейката да помисли.

Докато Алан го намери.

— Ама какво правиш тук съвсем сам? Хайде, ела, оттук се минава. И свали тези очила, моля те. Вдъхваш страх, а освен това е съвсем тъмно.

Лорн се подчини и последва принца на терасата.

— Говорих с Естеверис.

— Никой не говори с Естеверис. Мислиш си, че говориш с него, а после установяваш, че само си слушал.

Лорн се усмихна криво и трябваше да признае, че Алан не греши.

— И какво искаше добричкият министър?

— Да ми даде да разбера, че ме държи под око.

— Това доста му прилича. Не ти ли създава впечатлението за гущер?

— Доста, да.

— Наистина не мога да си обясня как майка ми може да го понася по цял ден…

Влязоха в големите салони и Лорн примига, до такава степен светлината от свещите, отразена от огледалата и златото, беше силна. Заслепен, той трябваше да изчака малко, докато започне да вижда ясно и се вцепени.

Алисия беше там.

Беше дошла, докато той разговаряше с Естеверис, и весело разговаряше с някого.

С кого?

На Лорн му беше все едно, той виждаше единствено Алисия. Струваше му се по-красива откогато и да било. Червеникаворусите й коси бяха вдигнати над голия й врат на изискан кок, придържан от гребени, украсени с изумруди. Носеше нежно зелена рокля, чиито бродерии — по-тъмни — подчертаваха елегантните й извивки. Устните й бяха леко начервени. Кафявите й очи, изпъстрени със златни пайети, блестяха. Тя се усмихваше и държеше в ръката си, облечена в ръкавица, ветрило от слонова кост, инкрустирано с нефрит.

На свой ред и тя го забеляза и се смути, кимайки разсеяно към събеседника си. Сякаш останали сами на света, двамата с Лорн размениха дълъг поглед. Тя му се усмихна. Нежна. Развълнувана. Искрена. А той не знаеше какво да прави, докато в замръзналите му вени потичаше гореща лава. След това дойде бавен и мълчалив удар от гръмотевица, който разцепи гърдите му.

Обичаше я.

И дойде болката, родена от тази любов, която вече беше невъзможна.

— Красива е, нали? — каза един женски глас.

Лорн не реагира веднага.

— Лорн — каза Алан, — представям ти Ейлин дьо Фелн.

Алисия отново беше отправила цялото си внимание към този, с когото разговаряше. Лорн се обърна към тази, която беше разбила очарованието, и откри млада жена с деликатна красота, много бледа, с яркочервена уста и искрящи очи.

— Приятно ми е — каза Лорн, като се насили. — Аз съм…

— Но всички знаят кой сте, рицарю — прекъсна го весело Ейлин.

— Ейлин и Алисия станаха неразделни — каза Алан, за да приключи с представянето. — Бъдете послушни — добави той, преди да изчезне.

Лорн гледаше след принца, който тръгна да се ръкува и да раздава усмивки.

— Не се тревожете — подхвърли Ейлин, — не ви мисля никакво зло… — насмешката беше учтива.

Като добър играч, Лорн се опита да се усмихне, но остана нащрек. Знаеше с кого си имаше работа: Ейлин беше дъщеря на херцог Дънкан дьо Фелн, могъщ благородник от Върховното кралство и известен заговорник. Впрочем дъщерята, изглежда, беше също толкова умела, колкото и бащата, като ставаше въпрос за хитрост и интриги. Може би дори го надминаваше благодарение на две оръжия, които липсваха на херцога: невинен вид и смущаваща красота.

— А ако ме попитате дали искам да пийна нещо? — предложи младата жена шеговито.

— Всъщност точно това си мислех.

— Лъжец.

Ейлин прелъстително хвана Лорн за ръка и го поведе към една маса, преливаща от ястия. Херцозите на Сарм и Валанс произхождаха от топла страна, където хората вечеряха и си лягаха късно, за да се възползват по-добре от вечерната прохлада. Съобразно този обичай, вечерята щеше да бъде сервирана след известно време, но отрупаните маси бяха подредени, за да помогнат на хората от Върховното кралство да потърпят.

Лорн не изчака някой слуга да предложи помощта си. Без превземки той напълни две чаши с вино и вдигнаха тост.

— Ако не беше отстъпването на Ангборн — каза Ейлин, — в Двореца щеше да се говори само за вас, рицарю.

— Наистина ли?

— Не знаехте ли?

— Рядко посещавам Двореца.

— Точно затова сте толкова интригуващ, там, във вашата кула. Как се чувства Върховният крал?

— Защо е този въпрос?

— Защото вие сте единственият човек, когото познавам, който го е виждал преди по-малко от година. А може би и отпреди две или три години, ако не се брои принц Алдеран.

— Принцът се е срещал наскоро с Върховния крал?

— Струва ми се, че да. Преди да иде да ви вземе от Далрот, ако си спомням добре.

Лорн кимна, но разсеяно продължи да мълчи.

Тогава Ейлин видя друг поглед, който той скришом отправяше към Алисия. В другия край на залата тя сега разговаряше с брат си Еленцио и с Естеверис, който ги поздравяваше на тръгване.

— Може би тази вечер ще е трудно — каза Ейлин, — но мога да ви уредя една среща.

— Моля? — рече Лорн.

Младата жена се усмихна, развеселена от лекотата, с която изведнъж беше привлякла вниманието на Лорн.

— Алисия иска да се срещнете, рицарю. Насаме, но дискретно. Иска да говори с вас. Струва ми се, че тя… има много неща да ви казва. Вие също несъмнено, нали?

Лорн се вгледа в Ейлин.

Не знаеше какво да каже или да мисли. Каза си обаче, че младата жена доста умело го беше хванала и че внезапността на нейното предложение целеше да го проучи.

Да провери искреността на чувствата му.

А може би това беше само игра за Ейлин, която мълчаливо го гледаше усмихната над ръба на чашата си…

Но Лорн нямаше възможността дълго да си задава такива въпроси.

Един шум го накара да се заслуша.

— Чувате ли? — каза той.

Беше звънът на далечна камбана.

Без да дочака отговор, той остави Ейлин и се спусна към терасата. Някои от гостите бяха излезли преди него, също привлечени от звука — далечен, но ясен — на камбаната, която биеше тревога.

Защото именно тревога беше обявена в града.

— Огън! — промълви Лорн на себе си.

Разблъска хората, за да стигне до парапета, но противно на тях, не му беше нужно да се оглежда, за да погледне в правилната посока.

Вече знаеше какво ще види.

Пожар беше избухнал в квартала на червените павета.