Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Върховното кралство (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Chevalier, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2017 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2017 г.)

Издание:

Автор: Пиер Певел

Заглавие: Върховното кралство: Рицарят

Преводач: Недка Капралова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Litus“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: „Litus“

Излязла от печат: 30.01.2017

Редактор: Марио Йорданов

ISBN: 978-619-209-029-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2590

История

  1. — Добавяне

Първа част
Пролетта на 1547 г.

Глава 1

Черни бяха скъпоценните камъни на кралската му корона. Черен бе воалът, който падаше пред изпитото му лице, угаснал бе огънят в очите му, нямаше я гънката на тънките му устни. Черен бе пръстенът с печат на безплътната му ръка. Черни бяха прокълнатите дни на твърде дългата му агония.

„Хроники“ („Книга на кралете“)

Върховният крал бе поискал да преместят трона му до прозореца. Искаше да погледа дъжда, който тази нощ валеше над Цитаделата. Бял проливен дъжд, пропит с пепел, който щеше да остави бледен саван върху керемидите и камъните. Лошо предзнаменование. Известие за война, за глад, за епидемия.

Или за траур.

Старият крал Ерклант се надяваше това да е неговият траур. Беше готов, по-готов, отколкото някога е бил по времето, когато се хвърляше в най-опасната битка. Дали защото твърде често я беше предизвиквал, днес смъртта му се подиграваше? Страдаше от болест, от която свещениците, магьосниците и лекарите нищо не разбираха. Загадъчна болест, която го беше превърнала в старец, приличащ на скелет, постоянно изтощен, чийто разсъдък понякога се объркваше.

Дъждът нахлу през отворения прозорец и се плисна върху краката му.

Той не помръдна — неподвижен на трона си от абанос и оникс. Но беше буден и не спеше под воала, който криеше лицето му. Потънал в себе си, мислеше за своето царуване, за синовете си и за кралицата, за своето кралство, заплашено от бунтове и война. Благодарение на предупрежденията, които Белия дракон му беше изпратил насън, знаеше, че бъдещето е мрачно и трагично.

Но какво можеше да направи той?

През цялото си царуване бе бил велик крал. Докъдето стигаха спомените му назад в миналото беше царувал, обичал и воювал като такъв. Какво се беше случило с този славен и страховит крал? Завинаги ли беше изчезнал? И как така се беше превърнал в този старец, който, уединен в една необитаема крепост, вече чакаше единствено да умре? Бе достоен за съжаление.

Огорчен, убит духом, Ерклант II се развличаше с капките, които падаха по външната страна на прозореца. После погледът му проследи вадичките, които образуваха локва отвътре, и сякаш мислите му избягаха.

Но се съвзе.

Костеливите му ръце се вкопчиха в облегалките на трона и дърпайки с ръце, бутайки с крака, Върховният крал бавно стана. Това беше победа. Беше слаб и от гордост никога не беше престанал да се облича като монарх воин. Кожата и стоманените халки бяха много тежки.

Въздъхна дълбоко и направи една крачка.

Втора.

Трета, която го доведе до прозореца.

Сега можеше да наблюдава Цитаделата под белия дъжд, окъпаните покриви, високите зидове на крепостната стена и стражевите пътища, огньовете в наблюдателните кули и мрачните силуети на планините.

Натам се простираше неговото кралство.

Върховното кралство.

Ерклант II въздъхна.

Някога и други се бяха затваряли в тази усамотена крепост. Било е през Последната война на мрака. Начело с този, който щеше да стане първия Върховен крал, няколко хиляди войници бяха водили тук битка, която смятаха за последна — за тях не ставаше дума да победят армиите на Драконите на сянката и забравата, а само да им устоят докрай и да паднат с оръжие в ръка. Също като тях, и старият крал беше тук, за да умре. Цитаделата щеше да бъде негов гроб, далеч от погледите и мълвите.

Но плановете му бяха провалени. Членовете на Събранието на Ирканс говориха с него. Или по-точно, бяха пратили при него един от своите пратеници, както правеха винаги. Върховният крал го беше приел. Беше го изслушал и си беше възвърнал надеждата. Може би все още можеше да спаси кралството си и да завърши царуването си в някакво подобие на слава. Ако Събранието не лъжеше, такава беше волята на Дракона на съдбата и липсваше само един мъж, за да бъде изпълнена тя.

Един опозорен, осъден мъж.

Мъж, осъден на адски мъки.

И когото трябва да призове отново.

Дъждът залепваше воала му върху костеливото му лице, Върховният крал повдигна очи и погледът му се изгуби по-далеч, отколкото можеше да види, до един кораб, който изглеждаше толкова малък сред бушуващото море.