Пиер Певел
Рицарят (72)

Глава 11

Кралица Селиан яздеше великолепна бяла кобила, пазена от бледото есенно слънце и от лекия дъждец под лазурно син балдахин, чиито позлатени подпори бяха носени от осем лакеи. Пред нея, командвани от капитан Стуриш, конниците от Лазурната гвардия водеха шествието с музиканти, барабани и херолди, носещи кралските флагове. Следваше официалният ескорт. Най-отпред други конници от ескорта, облечени в синьо и жълто, после принцовете, велможите и видните благородници на Върховното кралство, членовете на свещеническото съсловие, посланиците и чуждестранните делегации и всички те преминаваха еднакво тържествено.

Кортежът беше потеглил от пристанището, приветстван от огромна тълпа. После пое по пътя към крепостта на Ангборн по улици, украсени със знамена, където публиката ставаше все по-малобройна, но най-вече все по-малко въодушевена. Очевидно възгласите „браво“ и „ура“, които посрещнаха кралицата, не бяха нито искрени, нито спонтанни. Агентите на Естеверис се бяха постарали според силите си, но илюзията беше краткотрайна. Въпреки гирляндите и флагчетата, въпреки ръкоплясканията на неколцина, се виждаха само празни балкони, затворени капаци на прозорците, тук-там някой любопитен пред фасадите на къщите. До кортежа достигнаха дори няколко освирквания, дошли от вътрешността на къщите, имаше неколцина зяпачи, но те стояха сериозни и мълчаливи — това беше всичката проява на уважение към владетелката на Върховното кралство. Противно на градските власти и на буржоазията в Ангборн, които охотно приемаха смяната на властта, като се надяваха да извлекат от това големи облаги, народът не прощаваше на кралицата предаването на града на Иргаард. Хората се чувстваха изоставени, пожертвани и знаеха — понеже вече го бяха изпитали, — че ще страдат под игото на Черния дракон.

Бледа, с изпънат гръб, кралицата беснееше от яд, че не беше почетена, и се радваше при мисълта, че скоро ще се отърве от това неблагодарно население. Но оставаше безизразна и нищо не показваше. Или почти. С поглед, вперен право напред, тя яздеше невъзмутимо, но погледът й блестеше с убийствен огън. Не стигаше това, ами трябваше да търпи и присъствието на представителя на Върховния крал…

Лорн яздеше недалеч от нея, до Алан, зад принц Ирдел и бароните. Беше облякъл ризницата на Ониксовата гвардия, конят му носеше великолепно покривало в черно и сиво, а в сребърно бяха избродирани вълчата глава, кръстосаните мечове и кралската корона. Целият в черно, той сякаш носеше траур, носен от краля чрез него — траур по победната слава на Върховното кралство.

Кортежът премина през града и по един укрепен път стигна до Саарсгард. Всъщност крепостта се извисяваше встрани от Ангборн. Опряна на недостъпни стръмни скали, тя имаше собствено пристанище и пазеше не толкова града, колкото пролива, като стените и оръдията й бяха насочени към морето. Също като Далрот, Саарсгард имаше множество крепостни стени, защитавани от кули, бойници и подвижни мостове. Това беше една страховита крепост. Този, който я притежаваше, контролираше Ангборн. А който контролираше Ангборн, беше заплаха за Градовете, тъй като господстваше над морето.

Да се отстъпи Ангборн и неговата крепост на Черния дракон категорично беше лудост, казваше си Лорн. Лудост, желана от всички и дори от Върховния крал — макар и против волята му, което си беше вярно. Но въпреки обещанията си, независимо от договорите, Иргаард си оставаше отколешният враг на Върховното кралство. Да му се отстъпи Ангборн, означаваше да се вържат кучетата и да се повери пазенето на стадото на вълка, защото се преструва, че приема да го галят.

Комендантът на Саарсгард очакваше кралицата и нейния кортеж в главния двор на крепостта. Той беше благородник без военен опит, когото Естеверис беше назначил на този пост, заради неговото угодничество и проиргаарските му чувства. Кралицата и нейният министър не искаха в никакъв случай командирът на гарнизона на Саарсгард да създаде трудности в последния момент. С барон Дьо Гарн нямаше опасност да се случи такова нещо. За сметка на това неговият предшественик беше един стар генерал, верен на Върховния крал, когото бяха побързали да отстранят, веднага щом проектът за отстъпване на Ангборн бе започнал да придобива форма.

Кралицата едва изслуша речта, която комендантът на Саарсгард произнесе пред строения гарнизон. Тя дори я съкрати с намръщения си вид и се затвори в покоите си, все така гневна, следвана от неколцина приближени, които не се чувстваха по-добре. Фанфарът, който трябваше да свири, беше отпратен, гарнизонът се пръсна и кортежът се разпиля, разочарован от лошото настроение на кралицата.

Преминавайки под черния, нисък свод, през който се влизаше в древната крепост, Лорн се почувства потиснат. Остави Алан и с удоволствие отиде при своите хора. Лиам му съобщи, че са се настанили в помещенията, определени за тях, и са намерили спокойна конюшня за конете. Бяха имали и време да огледат наоколо и да си набележат своите места. С една дума, всичко беше готово.

— Крепостта е почти празна — каза Дуайн.

— Гарнизонът вече е започнал да се изтегля — обясни Йерас. — Само Твърдината все още е обитаема. Навсякъде другаде е празно.

— Върховното кралство наистина бърза да се отърве от това място — отбеляза Лорн с горчивина. — Иргаард ще може да влезе във владение няколко часа след подписването на договора.

Всички знаеха какво означава това.

На следващия ден, още преди да падне нощта, цветовете на Черната хидра щяха да се веят над Саарсгард.

* * *

По пусти улички, които създаваха впечатлението, че страшният укрепен площад е бил изоставен като след проклятие, Лорн отиде в Твърдината начело на своите хора. Той беше настанен там, както и кралицата, принцовете, Естеверис и всички височайши гости, но също така прекрасно познаваше пътя.

Наистина Лорн не откриваше едва сега Саарсгард.

Защото именно тук Иргаард и Върховното кралство бяха водили тайните преговори, с чието спокойно протичане беше натоварен той, когато все още беше една от блестящите надежди на Върховното кралство. Оттогава, въпреки изминалото време, старата крепост нямаше никакви тайни за него и той можеше да се похвали, че познава всяка постройка, всеки коридор, всяка стая в Твърдината, тъй като ги беше охранявал денем и нощем, докато представителите на двете кралства работеха — вече — върху редактирането на мирния договор.

Повече от три години бяха изминали оттогава.

Цяла вечност…

Пристигнаха.

Твърдината беше сърцето и най-старата част на Саарсгард — крепост в крепостта, родена векове, според някои, преди Саарсгард да бъде построена. Издигаше се на една скалиста площадка, заобиколена от потресаваща пропаст, чиито стени потъваха дълбоко в мрачините, блъскани от прибоя на Морето на мъглите. Мостът, бойниците и крепостните му стени приютяваха лабиринт от кули и дворове, свързани със сводове и стъпала, издълбани от употребата им. Стените му бяха дебели, пробити от ниски врати и кръстообразни бойници. Главната му кула — масивна и мрачна, ужасяваща и страховита, изглеждаше като издълбана в назъбена гранитна колона.

Все така следван от хората си в черни ризници, Лорн тръгна по моста, прехвърлен над пропастта, и изчезна в Твърдината.

* * *

Докато Дворът на Върховното кралство привършваше с настаняването си, Лорн гледаше от прозорците си слънцето, което залязваше над Саарсгард. Неговите покои бяха на същия етаж като покоите на кралицата и на двамата принцове, а Естеверис беше принуден да му отстъпи мястото си.

Лорн държеше Исарис, който мъркаше в ръцете му, и си мислеше, че след като бе осъден да загине в Далрот, бе реабилитиран от Върховния крал в Цитаделата, сиреч там, където беше съден и осъден — първи каприз на съдбата. Сега — втори каприз — се беше върнал в Саарсгард, за да присъства на подписването на договор, който много прилича на онзи, който се подготвяше тук преди три години — в най-голяма тайна и под негов надзор. Накрая — трети каприз — той знаеше, че на това място животът му отново щеше да приеме обрат, драматичен като онзи в деня, когато беше обвинен в държавна измяна. Беше оцелял в Далрот, но друга крепост, наследена от Мрака, можеше като нищо да види как загива.

— На Сивия дракон никак не му липсва ирония, нали? — попита той полугласно.

Котето вдигна поглед към него, сякаш очакваше той да добави още нещо.