Пиер Певел
Рицарят (6)

Глава 3

Светлината нахлуваше и изтласкваше мрака с разтварянето на вратата със скърцане. Килията беше разделена на две с решетка. Влажен сламеник лежеше на сивите плочи. От другата страна на решетките имаше одър и одеяло. Иначе помещението беше голо. От него се носеше миризма на стари камъни, мръсотия и урина.

Затворникът беше седнал на леглото си, опрян на стената в дъното, с длани на свитите си колене, ръцете му висяха отстрани, главата му беше наведена. Не направи нито едно движение, когато чу превъртането на ключа в ключалката. Беше облечен само в риза и панталон до коленете. Гноясали рани покриваха ръцете, глезените и мръсните му крака.

Дълги и сплъстени, косите му падаха пред лицето му. Капитанът се приближи до решетката.

— Рицарю! — извика той.

Тъй като затворникът не реагираше, капитанът повтори:

— Рицарю! Рицарю, чувате ли ме?

Понеже не последва отговор, той се обърна към тъмничаря.

— Той с ума си ли е? — попита той. — Чува ли ме?

Вместо отговор, тъмничарят направи гримаса и сви рамене.

— Отвори — нареди му капитанът, като се мъчеше да не обръща внимание на гласовете, които шепнеха в ушите му.

Гласове, които обикновено чуваше само в съня си. Тъмничарят се подчини, отключи решетката и се дръпна, за да направи път на двама войници да минат. Те хванаха затворника под мишниците и го вдигнаха. Човекът не се съпротивляваше. Беше висок, широкоплещест, тялото му беше изсушено от тъмничните изпитания. Смърдеше и сякаш нямаше никаква сила.

— Рицарю? — отново опита капитанът.

Разтревожен, хвана брадичката му с палеца и показалеца си и внимателно повдигна главата му. Косата се дръпна назад и откри изпито лице с празен поглед и опънати черти.

Това беше лицето на все още млад човек, който обаче беше преминал през непоносими изпитания. Тъмна слама покриваше хлътналите му бузи. Белег разсичаше лявата му вежда. Устните му бяха пресъхнали.

Напразно капитанът търсеше някакво пламъче в очите на затворника.

— Отведете го — каза той.

Чувстваше се потиснат. Застрашен от сенките на Далрот. Също като другите, изведнъж и той бе обзет от едно-единствено желание — колкото може по-бързо да се махне от това проклето място.

* * *

Затворникът повече се оставяше да го носят, отколкото опитваше да върви. Трудно се държеше на краката си, често се препъваше и трудно успяваше да следва хода, който войниците му налагаха. Капитанът на няколко пъти помоли тези, които го носеха, да не го измъчват, но и той като тях бързаше да напусне килиите.

Мъртвешко стенание се издигна от дълбините на крепостта, когато тъмничарят най-накрая затвори черната врата — сякаш Далрот се оплакваше, че една душа й се изплъзва. За капитана и хората му това беше облекчение. Освободени, те дишаха по-леко и се изненадаха, като видяха, че се усмихват без никаква причина, просто защото бяха живи и здрави. Капитанът благодари на тъмничаря, направи знак на групата да го последва и заизкачва витата стълба, която извеждаше към по-горните етажи на Далрот.

Към бурята.

* * *

Бурята не беше отслабнала. Напротив, разразяваше се още по-страшна. Бученето на урагана разтърсваше острова като удари на тъпан. Светкавиците раздираха черното измъчено небе на ослепителни кървавочервени ивици. Дъждът забиваше поройните си струи. Навън вятърът виеше в бойниците, блъскаше прозорците, гасеше факлите и повдигаше завесите по стените. Въздухът беше толкова влажен, че сякаш беше станал плътен и хората трябваше да дишат с полуотворена уста, за да не се задушат.

Почти бяха пристигнали, когато се наложи да прекосят един просторен двор. Капитанът се поколеба, но най-краткият път беше оттук. Направи знак да го последват и бързо се впусна пръв навън.

Това беше моментът, който затворникът чакаше.

Превили гръб под пристъпите на бурята, двамата войници, които го придържаха, мислеха само как да прекосят двора по-бързо. Не видяха нищо и реакциите им закъсняха, когато затворникът се освободи с рязко движение на раменете. Не загуби и секунда. Удари с лакът единия от войниците, завъртя се и повали другия с удар с коляно ниско в корема. Мъжът падна, превит на две и стенещ. Паднал на земята, другият нямаше време да се осъзнае. С невероятна сила и умение затворникът го преметна през рамо и го остави да падне тежко на гръб. В същото движение измъкна меча от ножницата му и щеше да го прикове към земята, когато капитанът извика:

— Не!

Затворникът се спря в момента, когато изтрещя една светкавица. Извърна полуделите си очи към капитана.

— Не, рицарю. Не го правете… Моля ви.

Безразличен към пристъпите на дъжда, които го блъскаха, затворникът гледаше капитана някак заинтригуван и равнодушен, сякаш думите, които чуваше, му бяха едновременно непознати и странно близки. После нова светкавица разкъса нощта, обливайки в пурпур двора и войниците, които със саби в ръце мълчаливо се разгръщаха.

Затворникът скочи.

— Рицарю! — извика капитанът.

Напразно.

Мъжът вече се измъкваше по едно стълбище.

* * *

Светът беше някакъв кошмар, кралство, обсебено от призраци, крещящо.

Затворникът бягаше.

Заслепен от поривите на вятъра, объркан от гърма на светкавиците, той не знаеше къде отива. Тук всичко му беше чуждо и враждебно. В небето се разтваряха кървавочервени пропасти, които искаха да го погълнат. Вятърът носеше стенанията и смеховете на прокълнати души. Светкавица прогърмя и падна зад него.

С боси крака, мокър до кости в парцаливите си дрехи, той не чувстваше студ. Мислеше само как да избяга, да избяга на всяка цена от този лабиринт от сиви камъни и от мъжете по петите си. Нямаше представа защо бяха дошли да го вземат. Но знаеше, че никой никога не беше напускал Далрот и предпочиташе да умре, отколкото да се върне в ада на килията си.

Беше обявена тревога. Викове, заповеди, призиви отекваха в крепостта сред грохота на бурята. На върха на една външна стълба затворникът спря, когато видя трима войници, идващи към него. На свой ред и те го видяха и престанаха да тичат — заприближаваха се предпазливо.

Той ги наблюдаваше.

Останал назад от другите двама, единият войник извика през рамо:

— Тук! Тук!

Два гласа му отговориха. Някои бяха наблизо.

Затворникът наблюдаваше тримата въоръжени мъже. Все още се колебаеше, когато изведнъж светкавица освети лицата им, блестящи от дъжда.

Затворникът се втурна напред.

Изненада първия с удар с меча по рамото, обърна се и изкорми втория с кървавото острие. Третият войник го нападна с вик, но затворникът с лекота парира два удара и заби сабята си чак до дръжката в корема на противника.

Идваха и други стражи.

Затворникът освободи острието си и побягна към височините на Далрот. Мислеше, че се е отървал от преследвачите си, когато на завоя на една малка уличка видя патрул, който идваше към него. Тръгна в обратна посока, рискувайки да се сблъска с тези, от които беше избягал. Точно това се случи. Останал без дъх, с войници по петите си, беглецът тръгна в друга посока в мига, когато срещу него се появиха и други.

Обръчът се затягаше.

През галерии и по стълби затворникът стигна до най-високата точка на Далрот. С крайчеца на окото си дебнеше безформените сенки на войниците, които се открояваха върху мокрите стени на крепостта при всяка светкавица. Това беше лов. Той беше дивечът и глутницата се приближаваше.

С последни сили се втурна да изкачва последните стълби и стигна до крепостната стена. Силен порив на вятъра го изненада и почти го повали. Тук трещенето на урагана беше оглушително, а дъждът се лееше като из ведро. Побеснялото небе изглеждаше толкова близо, сякаш можеше да го достигне с ръка.

Затворникът инстинктивно сви глава в раменете си и затърси изход. Към него се приближаваха войници от едната и от другата страна на крепостната стена. Други се изкачваха по стълбата, по която беше минал и той. Зад гърба му беше пропастта, а в края на едно главоломно падане — скалите, в които се разбиваха бушуващите води на Морето на мрака.

Войниците предпазливо се разгръщаха.

Беше заклещен, гледаше като уловено животно. Мъчително дихание повдигаше гърдите му под мократа риза. Двете му ръце здраво стискаха дръжката на меча.

Кръгът се стесни.

Тъй като един войник се приближаваше, затворникът се престори, че ще го нападне. Войникът веднага се върна назад, но и той направи същото — с гръб към стръмните скали, от страх да не го заобиколят.

Чакаше.

Капитанът, който беше настигнал войниците, му каза нещо, но той не го разбра. Знаеше, че не може да избяга. Знаеше и че не може да победи. Нямаше да позволи на никого да го залови. Като пиян, той се мъчеше да мисли, но в него гореше отчаяние по-силно от страха. Какво и да станеше, тази нощ той щеше да избяга от Далрот.

При най-малкия жест от страна на войниците той отстъпваше още по-назад.

Към скалите, пропастта и смъртта.

— Лорн — изрече изведнъж един глас. — Лорн, умолявам те, не го прави!

* * *

Кралският пратеник беше разкъсал стената на стражите. Идваше към него, сам, с гола глава, бавно. С поглед прикован в затворника, той му подаваше ръка.

— Аз съм, Лорн. Аз съм. Алан.

Беше млад мъж, рус и привлекателен.

— Да не сте помръднали — каза той на войниците. — Ако по ваша вина скочи, ще ви екзекутирам всички. Ясно?

Войниците разбраха. Някои бяха забелязали кралския пръстен на безименния му пръст, а други го бяха познали. С придобития си опит капитанът даде знак на хората си да се подчинят и заповедта на принц Алдеран, по-малкия син на Върховния крал, беше предадена по редиците.

Принцът се обърна отново към затворника. И за миг не го беше изпуснал от поглед. Другият го гледаше и в очите му можеше да се прочете, че е разкъсван от съмнение.

— Аз съм. Алан. Спомняш си, нали?

Затворникът кимна съвсем бавно и неуверено. С коси, развети от вятъра, той стоеше все така с гръб към пропастта. Силуетът му се очертаваше на фона на раздираното от светкавици небе.

— Дойдох за теб — обясни Алан, като направи още една крачка. — Дойдох да те взема. Ти беше оневинен, Лорн. Баща ми нареди да се проведе втори процес, който възстанови твоята невинност.

Лорн се смръщи и леко отпусна гарда.

В съзнанието му се връщаха спомени.

Лорн. Лорн Аскариан.

Това беше името му.

Струваше му се, че бавно излиза от някаква мъгла, изтормозен от дълго продължил кошмар. Но му беше трудно да мисли. Вятърът и дъждът го измъчваха. Светкавиците причиняваха болки в очите му. Болеше го главата, а гръмотевиците бучаха в слепоочията му.

С ръката, която не протягаше, Алан разкопча токата на колана си и остави меча си да падне. Войниците размениха тревожни погледи с капитана си.

— Виждаш ли? Нямам оръжие. Аз съм твой приятел, Лорн. Вече не рискуваш нищо. Нищо повече. Аз съм твой приятел и дойдох да те отведа далеч оттук. Далеч оттук, Лорн. И завинаги.

— А… Алан? — промълви затворникът.

— Да, Лорн — отговори Алан усмихнато. — Това съм аз. Алан.

Беше се приближил стъпка по стъпка и видя как се случи промяната. Страхът и съмнението изчезнаха от очите на затворника и веднага бяха изместени от огромна умора.

Мечът се изплъзна от ръцете му.

Коленете му се огънаха.

Изтощен, Лорн избухна в хлипове, преди да падне в ръцете на принца.