Пиер Певел
Рицарят (64)

Глава 3

Принц Ирдел беше отишъл няколко седмици по-рано от кралицата в Свободните градове и беше уговорено, че ще дойде да я посрещне при Самаранд, за да влязат заедно в Ангборн възможно най-тържествено и зрелищно.

Както беше отбелязал Еленцио, Ирдел не се очакваше толкова скоро. Всъщност беше напуснал Самаранд няколко дни по-рано и придружаван от възможно най-малкия ескорт, допустим за наследника на трона на Върховното кралство, беше пътувал доста бързо. Тъй като една мащабна акция беше позволила арестуването и на последните противници на отстъпването на Ангборн, вече всичко беше готово за посрещането на кралицата, многобройните посланици и чуждестранни делегации, които я придружаваха по повод на това историческо събитие, и най-вече пратениците на Черната хидра. До най-дребния параграф, до последното редче, до последната дума в договора — всичко беше претеглено, изучено, обсъдено на три езика — лангрийски, иргаардски и староимелорски — от армии от юристи и дипломати в продължение на дни и нощи, като всяка промяна на един или друг вариант слагаше началото на нови обсъждания и преразглеждания.

Но най-накрая договорът беше изготвен.

Единственото, което липсваше в долната част на впечатляващия документ, беше полагането на печатите на двете кралства и подписите на кралица Селиан и на принц Лаедрас: тя — упълномощена от Върховния крал, а той — от Черната хидра. И тогава Ангборн щеше да стане иргаардски, нещо, което никога не беше преставал да бъде според някои. Иргаард щеше да плати много голям налог на Върховното кралство като обезщетение. И дипломатическите отношения щяха да бъдат официално възстановени между два отколешни врагове, чиито отношения бяха градили историята на Имелор от векове.

* * *

Завръщането на Ирдел беше отпразнувано още същата вечер на Кораба на кралицата с великолепен банкет, на който Лорн беше задължен да присъства. Той беше преуморен от празници и балове, но беше Пръв рицар на кралството и следователно трябваше да седи на почетната маса: присъствието му беше очаквано, а отсъствието му — забелязвано. Той участваше в пътуването в качеството си на представител на Върховния крал. По такъв начин беше наложил присъствието си, независимо, че кралицата искаше да направи от отстъпването на Ангборн личен политически триумф и беснееше при мисълта, че съпругът й ще бъде официално представен по време на церемонията. Впрочем точно такава беше мисията, която крал Ерклант беше поверил на Лорн: да бъде там, да бъде видян в негово име.

По време на банкета, докато единствен Алан беше между тях, а Ирдел седеше начело на масата, кралицата се държеше към Лорн по същия начин, както от началото на пътуването и на наложената им близост. Понеже не можеше да го изгони, тя го пренебрегваше. Не говореше с него, не му отговаряше и не го виждаше. Дори се правеше, че не е чула или не е разбрала, когато някой направеше грешката да го спомене пред нея. Това обаче изобщо не се случваше. Защото в обкръжението на кралицата малцина бяха тези, които се отнасяха към Лорн с внимание. Повечето го пренебрегваха повече или по-малко високомерно, а най-умелите успяваха никога да не разговарят с него. Само Естеверис правеше изключение. Само той се държеше нормално, като се правеше, че не забелязва отношението на една ревнива кралица и на угодничещите придворни към Първия рицар на кралството. Дори чуждестранните посланици, без да го показват, намираха за по-разумно да го избягват за момента.

На Лорн не му беше неприятно да се отнасят към него като с парий.

Той ненавиждаше това, в което се бе превърнал Дворът на Върховното кралство: гнездо на интриги и завист, на лицемерие и низост, на показен лукс, в който всеки дължеше положението си на кралицата и само на нея, а не на заслугите си — нито дори на рождението си, както Лорн беше разбрал. Целият този малък угодничещ свят се възползваше от привилегиите си и се обогатяваше, наслаждаваше се и пилееше цели богатства, като се грижеше единствено да се харесва на кралицата и да ласкае суетата й, защото тя можеше да прати фаворитите си в немилост със същата бързина, с която ги беше издигнала.

По време на пиршеството, докато ястията и изпълненията на артистите следваха едни след други, изгубил надежда, Лорн присъстваше на комедията на придворните, които се смееха и аплодираха само ако кралицата го правеше. Но най-вече имаше време да наблюдава принц Ирдел, който седеше през няколко души от него и сякаш изобщо не се беше променил за три години. Слепоочията му леко сивееха. Иначе той си беше същият благородник, в чийто алгерански произход нямаше никакво съмнение. Висок, слаб, много мургав, той беше син от първата съпруга на Върховния крал, която беше инфанта на Алгера и беше умряла при раждането му. Между Ирдел и Алан, който беше с десет години по-малък от него, контрастът беше очевиден и безспорен. Рус, весел и изпълнен с живот, Алан беше пълна противоположност на брат си. На тази маса, на която седяха двамата принцове, се забелязваше само по-младият, защото той беше от онези слънчеви същества, които привличат светлината и я връщат обратно още по-топла и бляскава.

Лорн забеляза, че Ирдел не пие и яде съвсем малко. Усмихваше се, когато другите избухваха в смях. Внимателно слушаше съседите си по маса, отговаряше им учтиво, но всъщност говореше много малко и изглежда изобщо не се забавляваше от представлението на жонгльорите, танцьорите и шутовете. Несъмнено се дължеше на умората от пътуването, прибавена към умората от деликатните преговори, които беше ръководил. Но преди всичко Ирдел се държеше според природата си. Спокоен и сдържан, той не обичаше трапезните удоволствия, нито празниците и лукса. И не се стремеше да се хареса — тъкмо обратното на Алан, който — несъзнателно — изпитваше необходимостта да блести.

Към края на банкета погледите на Лорн и Ирдел се срещнаха и за момент останаха приковани един в друг. Лорн прочете умора и примирение в очите на принца и разбра, че по някакъв начин той му правеше признание. Защо на него, а не на някого другиго? Всъщност Ирдел и Лорн се познаваха малко. Но може би принцът беше разбрал, че и двамата биха предпочели да вечерят малко печено, седнали на масата на стражите. Че и двамата искаха да избягат от това пиянско веселие и от тези мазни усмивки. Че и двамата изпитваха еднакво отвращение към този показен лукс. Макар че Ирдел мамеше по-добре от Лорн, те бяха единствените — като се изключи Естеверис, — които не се забавляваха и гледаха и слушаха, вместо да се смеят и приказват.

Но онова, което ги сближаваше още повече, беше това, че — всеки по свой начин — се чувстваха чужденци в този Двор. Като мълчалив наблюдател Ирдел го беше разбрал пръв, на свой ред Лорн лесно се убеди, че е така. Разбира се, Ирдел получаваше всички прояви на уважение, на които имаше право. Беше честван и ласкан. Но всичко това беше само лицемерие, само привидно. Той беше син на кралица, споменът за която кралица Селиан ненавиждаше, защото ревнуваше от любовта, която Върховният крал дълго бе изпитвал към нея. Независимо от усмивките и проявите на внимание, с които публично награждаваше Ирдел, нямаше никакво съмнение, че Селиан предпочита Алан пред него — Алан, който беше неин син. Придворните не се заблуждаваха и знаеха, че, за да се харесат на кралицата, беше по-добре да проявяват привързаност към принц Алдеран. А и кой ли не предпочиташе Алан — до такава степен в сравнение с него Ирдел изглеждаше безинтересен.

Докато Ирдел се обръщаше, за да се засмее заедно с другите на една шега, която Алан беше казал, Лорн си спомни нещо, което отец Домнис му беше казал, когато пристигнаха в Самаранд. Ставаше дума за Алан: „Някои мечтаят той да наследи трона след смъртта на Върховния крал.“ После белият свещеник беше добавил, че народът се надява на велик крал и се бои, „че Ирдел не е този крал“.

Лорн плъзна дълъг, бавен поглед през присъстващите, питайки се колцина от тях щяха да приветстват или нямаше да намерят нищо нередно в това, Алан да се възкачи на трона вместо по-големия си брат.

Погледът му се плъзна към Естеверис, който го наблюдаваше.

После се спря върху кралицата.

* * *

След пиршеството имаше великолепни фойерверки, изстреляни от една лодка, останала малко назад от Плаващия дворец. Лорн се възползва от това, че загасиха факлите и лампионите, за да се измъкне. Грабна една бутилка вино и отиде на една безлюдна тераса, където подухваше прохладен ветрец, но едва се беше отпуснал на едно кресло с крака, кръстосани на една ниска масичка, когато Исарис гъвкаво скочи на бедрата му.

Лорн се усмихна.

— А, ето те и теб. Как си?

Вместо отговор, Исарис пъхна триъгълната си главичка под ръката му.

Лорн се беше поколебал дали да го вземе, тъй като рижото коте беше свикнало с Черната кула и нейните околности. После си даде сметка, че беше по-привързан към него, отколкото си мислеше, и най-вече, че кризите му, предизвикани от Тъмнината, бяха престанали, откакто Пратеникът му беше поверил Исарис.

Дали беше случайно?

Лорн не знаеше. Знаеше само, че присъствието на малкото коте го отпускаше и тази нощ топлината и тихото мъркане на Исарис не закъсняха да го успокоят, докато го галеше и отпиваше от виното направо от бутилката.

Зад него нощта просветваше, ракетите избухваха и засенчваха с живите си цветове бледите съзвездия на Голямата мъглявина.