Пиер Певел
Рицарят (67)

Глава 6

Нае чакаше, седнала на кушетката на Лорн, чертите на лицето й бяха изопнати от умора и тревога. Играеше си нервно с една кама, без да знае какво щеше да направи с нея, ако някой друг освен Лорн минеше през вратата и се опиташе да я отведе. Да се защитава и да се бие, макар че положението беше безизходно? Да заплаши, че ще си пререже вените? Не смяташе да се остави да я хванат отново.

Изправи се, когато Лорн влезе, и успокоена му се усмихна. Без да каже дума, той избърса кръвта, която течеше от леката рана, която беше получил в рамото, когато, точно преди да скочи в реката с Нае, една стрела от арбалет го беше одраскала. После си наля чаша вино, отпи глътка и за миг се замисли. Като го видя такъв загрижен, Нае отново се разтревожи. Все така не смееше да каже нищо и само въпросително гледаше към него. С крайчеца на окото си Лорн забеляза състоянието й и доста сухо й каза:

— Вече нищо не рискуваш. За момента.

Тя се почувства поуспокоена, но тонът и ядната физиономия на Лорн я накараха да наведе глава, сякаш засрамена.

— Аз… съжалявам — каза най-накрая. — Не… не исках да ви създавам неприятности. Нито на теб, нито на татко…

Косата й беше мокра и тя самата изглеждаше още по-дребна и крехка в дрехите, които Лорн й беше дал да се преоблече. Ризата, която й беше доста голяма, оголваше едното й рамо. Омекнал, Лорн въздъхна и се усмихна.

— А да вземеш да ми разкажеш всичко? — предложи той.

Младата жена се съгласи:

— Принадлежа… Е, бях част от групата на Каел Дорсиан. Но сега вече нищо не остана от нея. Ние… всички бяхме задържани.

— Каел Дорсиан… — рече Лорн едновременно иронично и презрително.

Нае се напрегна.

— Е, и какво?

— Дорсиан е наемник. Престъпник. Знаеш ли от какво живееше?

— Да, зная. От контрабанда на кеш.

— Де да беше само това! Той продаваше оръжие на варварите от Далатия. Неговата стомана и неговият барут са убивали войници на Върховното кралство.

— Това е лъжа!

— Я да видим… — изхили се Лорн. — И между двете контрабанди, в свободното си време поддържаше богатството си като минаваше от едно легло в друго. Наполовина жиголо, наполовина сутеньор. Ти няма да си първата, която е прелъстил, твоят Каел!

— Той не е моят Каел! — извика тя. — И това, което има между него и мен, не те засяга!

Лорн млъкна.

Разбира се, Нае беше права. Ако беше постъпил по този начин с нея, това беше на първо място, защото я обвиняваше за непредпазливостта, която за малко не я беше погубила и която беше довела до проблеми, някои от които сигурно щяха да имат сериозни последици и за други, освен за нея: за него, за Вард, за Ониксовата гвардия. Но поведението му не беше ръководено единствено от разума. Откри, че го пробождаше и някаква ревност, въпреки че никога не бе бил влюбен в Нае. Тя беше умна, жизнена, хубава, въпреки белега си и може би дори още по-вълнуваща точно заради него. Но чувствата на Лорн към нея винаги бяха били чисто братски.

Или поне така си мислеше до този момент.

Защото той знаеше, че Нае винаги го беше обичала. Обичаше го още откогато бяха юноши, от летата, които с Алан прекарваха в Цитаделата, и той откри, че тази винаги възможна любов беше постоянна утеха, която ласкаеше гордостта му и я подкрепяше. Какво по-успокоително и по-стимулиращо от това да знаеш, че неизменно и търпеливо си обичан иззад кулисите? Мъжете бързо свикват с такова нещо и се чувстват предадени, когато всичко престане, без при това да са направили каквото и да било, за да продължи тази любов. Това, което е огромна привилегия, им се струва даденост и загубата на тази привилегия е като кражба, която ги оставя странно наранени, но все такива егоисти. А ето че сега Нае несъмнено обичаше някого другиго. Ето че се беше отдала на него и се беше отвърнала от Лорн.

Лорн изведнъж осъзна двойствените си чувства и се окопити. И съвсем спокойно й каза:

— Хайде да го оставиш това, а?

Нае забеляза, че все така продължава да държи своята кама. Не беше заплашила Лорн с нея, но рефлексите си бяха рефлекси. Тя умееше да се бие и да държи оръжие. Като се надигна, за да се възпротиви, тя здраво хвана камата за дръжката с палец върху острието, сякаш готова да нанесе удар.

Наведе очи към камата и отчаяна от самата себе си, я подхвърли в ръката си и я запрати към вратата.

Където тя се заби под прав ъгъл.

Лорн погледна камата, забита във вратата, после Нае по същия смутен и развеселен начин. Тя се усмихна. Знаеше, че е импулсивна, но предпочиташе да се засмее, вместо да се пребори с тази си наклонност.

— Съжалявам и за това… — каза тя с вид, в който нямаше никакво съжаление.

За да се помирят съвсем, Лорн сипа втора чаша вино, която подаде на Нае, а тя охотно я прие. Чукнаха се, отпиха, разменяйки съучастнически поглед, и най-накрая Лорн малко се отпусна.

— Татко ще има ли неприятности? — попита Нае, като прокарваше пръст по ръба на чашата си.

— Не. Ще ги накарам да го освободят утре. В края на краищата той не е направил нищо лошо.

— А ти? А твоята гвардия?

— Аз ли? Че какво искаш да ми се случи с това? — Лорн вдигна левия си юмрук, за да покаже ониксовия пръстен на пръста си. — Да нападнат мен, означава да нападнат краля — добави той с глас, който смути Нае.

Беше нещо повече от предупреждение, беше едва прикрита заплаха, която той отправяше към всеки — и който можеше да го чуе, и който не можеше. За миг беше приковал поглед и стиснал челюсти.

Младата жена се поколеба.

— Ти… ти нали не мислиш… да злоупотребиш…

Тя не довърши и Лорн я погледна объркан.

— Какво? — учуди се той. — Аз? Да злоупотребя с… Не! Разбира се, че не! — усмихна се успокоително. — Уверявам те, че единствените, които имат причина да се боят от мен, са враговете на Върховното кралство.

— А не враговете на Върховния крал?

— Не — каза Лорн тежко. — Не е същото.

Това изречение разтревожи Нае повече от всичко останало.

Тя беше възпитана в респект, дори в култ към Върховния крал. Разбира се, знаеше, че той беше допускал грешки. Но личността му, неговата дума и воля бяха свещени. И най-вече й се струваше, че те бяха неделими от Върховното кралство.

Един крал, един трон, едно кралство.

Разбирайки смущението на Нае, Лорн с лекота смени темата:

— Знаеш ли какво е станало с тези, които са били арестувани заедно с теб?

— Някои сложиха край на живота си, вместо да позволят да ги заловят. Другите… другите, не зная. Бързо бях отделена от тях. Далк отлично знаеше коя съм. Знаеше го дори преди да ме заловят. Впрочем струва ми се, че му е било наредено да не ми причини никакво зло… Не всички имаха такъв шанс.

Погледът на младата жена се помрачи.

— Далк е бил много добре осведомен — отбеляза Лорн.

— Той е най-добрият шпионин на Естеверис. Неговата прокълната душа.

— Кой знаеше коя си? Освен Дорсиан, разбира се…

— Дугал — отвърна Нае, без да се поколебае. — Дясната ръка на Каел — за миг беше обзета от вълна от омраза. — Той ни предаде. Но аз ще го намеря.

— На първо място ще бъдеш съвършено дискретна — каза Лорн, като отиде да махне камата от вратата. — Достатъчно неприятности навлече на всички. И не забравяй, че си бегълка. Без да броим, че Далк и Естеверис прекрасно знаят, че си на борда на тази лодка. Знаят дори, че си тук, в моите помещения.

Нае замълча за миг, после каза:

— Знаеш ли, той заслужава за него да бъде отмъстено. Ако са му причинили зло, ако са го екзекутирали, Каел заслужава да бъде отмъстен. Каквото и да е правил, за каквото и да го упрекваш, той беше от тези, които поискаха да се противопоставят на отстъпването на Ангборн. И нямаше много като него…

Лорн я гледаше, без да отговори. Тя продължи:

— Той рискува свободата и живота си, Лорн. За кауза, която е същата като твоята.

Невъзмутим, Лорн размишляваше. После каза:

— Съмнявам се, че е бил екзекутиран.

— Наистина ли?

— Той не е кой да е. Естеверис не може да си позволи да го обеси като някой обикновен крадец. А и ако искаше Дорсиан да умре, щеше да заповяда това да стане по време на ареста. Дорсиан е бил пленен, защото Естеверис и кралицата са го искали жив. В противен случай щеше да бъде убит от злополучен удар с кинжал или щеше да си разбие врата, падайки, докато се опитва да избяга: това е била възможността, тогава или никога. Но сега вече е много късно за това.

Лорн само правеше предположения, в които вярваше едва на половина. Но Нае имаше нужда да чуе именно това, така че той правеше каквото може, за да я успокои.

А и кой знае?

Може би Естеверис имаше планове за Дорсиан. Той беше случай, който умел стратег като Първия министър не би изпуснал да използва по възможно най-добрия начин. Може би щеше да го използва като разменна монета или като средство за натиск. Може би предвиждаше да го съди и осъди, като си послужи с шумен процес, който да бъде предупреждение за всички онези, които биха посмели да оспорят властта на кралицата.

— Мислиш ли, че го измъчват? — внезапно попита Нае настръхнала, сякаш укоряваше Лорн, че я лъже.

Той замълча.

Това беше последният вариант, който можеше да се предположи, обясняващ защо Каел Дорсиан беше още жив: Естеверис искаше да го накара да проговори и в такъв случай нямаше никакво съмнение, че ще бъде измъчван. Най-вероятно неговото мъчение вече беше започнало и Лорн предпочиташе да не казва нищо. Но Нае не беше нито глупава, нито наивна. Невъзможно беше вече да не е мислила за тази възможност, та дори и само за това, че самата тя се страхуваше да не бъде хвърлена на мъчителите.

За щастие, нищо подобно не се беше случило.

— Не зная — каза Лорн.

Което не беше точно лъжа.

— Може би ще можеш да му помогнеш? — опита Нае.

— Да му помогна? На Дорсиан?

— Двамата сте от един лагер. Може би ще успееш да го освободиш. Или поне да се увериш, че ще има право на справедлив процес.

Лорн усети как в него оживява болката от собственото му осъждане. За миг се запита дали, споменавайки за справедлив процес, Нае не беше целяла нарочно да засегне една особено чувствителна струна в душата му. Но си каза, че не е така. Нае не беше подла, за да направи такова нещо.

— Не съм сигурен, че имам такава власт — каза той с тона, с който обикновено се утешава дете.

— Но ако можеш, ще го направиш ли?

Очите на Нае бяха втренчени в неговите и той разбра, че не би могъл да излъже. Тогава помисли и каза:

— Да.

Младата жена се усмихна.

И тази усмивка не изразяваше само облекчението й, родено от една възродена надежда. Изразяваше най-вече радостта й да разбере, че Лорн, когото беше познавала и обичала, не беше умрял в Далрот и че все още беше способен да изпитва състрадание и чувство за справедливост.

Хвърли се към него, преди той да успее да реагира, и го прегърна с всички сили.

— Благодаря — прошепна тя с лице, сгушено във врата му. — Благодаря…

Лорн не знаеше какво да каже.

Непохватно прегърна младата жена, ръцете му едва докосваха гърба й. Но почувства нейната топлина, гърдите й до своята гръд, корема й, опрян в неговия. Смутен от желанието, което усещаше, че се поражда в него, той внимателно отстрани Нае.

— Всичко ще се оправи — каза той. — Нали?

Тя кимна с навлажнени очи.

— Заключи след мен — посъветва я, като показа бравата на вратата. — Не излизай оттук до ново нареждане. И ще отваряш само на мен, ясно?

— Оставяш ли ме?

— Ще спя при момчетата, в хамака на баща ти. Ти ще си добре тук.

— Благодаря, Лорн. За всичко.

Почти засмян, той вдигна рамене.

— Е! Хубава работа, та няма да те оставим в лапите на Естеверис, я…

Целуна Нае по челото и точно преди да излезе й каза:

— И не забравяй да заключиш. До утре.

Нае бутна резето и се облегна на вратата.

После бавно се отпусна и седна на пода със свити колене. В погледа й се появи болка при спомена за това как Далк я беше изнасилил.

Не се разплака.