Пиер Певел
Рицарят (53)

Глава 12

Сред деветте хълма на Ориал имаше още един, десети, по-просторен и по-висок от другите. На него се намираше Дворецът, който отначало беше дворец на кралете на Лангър, а преди тях — на Великия бял дракон на познанието и светлината. Ограден с порти и крепостни стени, издигнати с магия, против силите и влиянията на Тъмнината, Хълмът на Върховните крале беше като остров с дворец, който имаше неизброими дворове и тераси, храмове и частни резиденции, кули и градини, овощни градини, гора, река и блата, древни развалини, пристанище, къпано от водите на Ейрдър. Разказваше се, че човек може да изживее целия си живот там и за цял живот да не успее да види всичко.

„Хроники“ („Книга на Ориал“)

Лорн мина през Портата на бронзовите лъвове и се представи на постовия. Един слуга го чакаше. Прие го с големи почести и го помоли да го последва. Тъй като Лорн прие, малък ескорт от войници с алебарди тръгна след тях.

Лорн се напрегна.

Поканата беше дошла същата сутрин, донесена от кралски пратеник на кон, който не мина незабелязан в квартала на червените павета. След него вървяха неколцина любопитни, които стояха пред Черната кула, докато той премина по подвижния мост и влезе в двора. Впечатлен от ливреята на конника, Дарил беше побързал да потърси Лорн. Той беше слязъл от строежа по риза, потен, с коси, пълни с прах.

— Какво става? — попита Лиам, когато пратеникът си тръгна.

Ониксовите гвардейци работеха на строежа, ако Лорн не им беше възложил други поръчения. Тази сутрин само Йерас не беше там. Останалите последваха Лорн и Лиам в ковачницата, където бяха свикнали да се събират далеч от хорските уши. Ковачницата поне имаше покрив.

— Поканен съм в Двореца на обяд — обяви Лорн, след като прочете писмото.

— От кого? — попита Дуайн.

— Не е казано. Но печатът в края на страницата е на Върховното кралство.

— Кралска покана — процеди Лиам.

— Недоверие — рече Вард, като разтриваше ставите на ранената си ръка.

Лорн мислеше за това предупреждение, докато вървеше след слугата по коридорите на Двореца, а зад гърба му имаше шестима войници. Колко произволни арести бяха започнали по този начин, откакто кралица Селиан беше на власт? Колцина бяха отговорили на покана, преди да бъдат затворени без процес за един месец, шест месеца или една година? А колцина бяха изчезнали завинаги? Трудно беше да се направи разлика между слуховете и истината. Тъй като я мразеха, по адрес на кралицата се носеха най-невъзможни слухове. Но нейната бруталност и жестокост, особено когато се поддадеше на гнева си, изобщо не бяха легендарни. Колкото до Естеверис, той не беше чакал никого, за да се впусне в политически убийства.

Лорн беше убеден, че Естеверис го наблюдава още от пристигането му в Ориал. Благодарение на своите шпиони министърът сигурно знаеше и най-дребното нещо, което беше казал или направил. Но това, което не знаеше, сигурно го интересуваше още повече. И може би дори го тревожеше. Каква беше истинската цел, която Лорн преследваше? На краля ли се подчиняваше, или на самия себе си? И с каква цел? Естеверис беше прекалено проницателен политик, за да не се тревожи от появата на нова фигура на шахматната дъска на Върховното кралство.

Лорн забеляза, че слугата забавя крачка и влага повече време в отварянето на някои врати, отколкото беше необходимо. Лицето на мъжа оставаше безизразно, но ръцете му леко трепереха, което окончателно събуди недоверието на Лорн. Всичките му сетива бяха нащрек, беше готов да извади меча си и особено внимаваше за движенията на войниците зад гърба си. Вече не срещаха много хора по коридорите, прекосявайки една част от Двореца, която Лорн не познаваше добре. Не се беше разтревожил истински, докато смяташе, че Естеверис ще иска да го приеме в пълна дискретност. Но тези почти пусти коридори бяха удобно място и за засада — удар с кинжал; убиец, който изчезва също толкова бързо, колкото е нанесъл удара, и никога няма да бъде хванат; войниците, които се спускат да го гонят и се връщат с празни ръце, но не и преди кръвта на Лорн да изтече напълно.

Лорн се почувства уязвим.

Беше ли сгрешил, като отказа Лиам да го придружи? Един свидетел винаги е смущаващо обстоятелство, а два меча са по-добре от един…

* * *

Слугата го остави в един вътрешен двор, в който виещи се розови храсти красяха колоните и сводовете. Войниците останаха — бдителни, безразлични часови.

Смутен, Лорн продължаваше да се пита кой го беше поканил в двореца. Естеверис? Трябваше да бъде някой, който има правото да използва печата на Върховното кралство.

Кралицата? Малко вероятно. И освен това тук ли щеше да го приеме?

Тогава принц Ирдел — по-големият син на краля и наследник на трона? Но както всички в Ориал, и Лорн знаеше, че той беше заминал за Ангборн, за да подготви посрещането на майка си.

Тогава…

В градината на двора, там, където централните алеи от жълта пръст се пресичаха сред тревните площи, масивите и беседките от разцъфтели цветя, Лорн видя един меч, забит в земята.

Приближи се до него.

Мечът беше сармска рапира и нещо беше закачено на дръжката й.

Маска от черна кожа.

Усмихнат, Лорн свали връхната си дреха, нави ръкавите на ризата си, свали колана си, махна тежкия скандски меч, свали очилата и сложи маската.

Накрая взе рапирата и започна да дебне наоколо.

Двама мъже не закъсняха да се появят, като всеки един от тях идваше от противоположен ъгъл. И те бяха с навити ръкави на ризите. И те също държаха рапири — същите като рапирата на Лорн.

И носеха маски.

Едната бяла. Другата червена.

Заедно нападнаха Лорн и започна битка. Бърза, виртуозна битка, но също така и весела: битка на трима събратя фехтовчици, които се познаваха до съвършенство.

Битка на трима приятели.

Изправяха се двама срещу един, но щом самият започнеше да отслабва, единият от другите двама веднага се обръщаше против доскорошния си съюзник. От едно предателство към друго, битката непрестанно се променяше и всеки един ту нападаше, ту се отбраняваше. Понякога всеки един от тримата се биеше сам за себе си и нападаха, парираха, отвръщаха от всички страни. Стоманата звънтеше, свистеше, цепеше въздуха близо до коремите и главите. Макар да не се лееше кръв, фехтовачите не се щадяха. Удряха се с рамо, с лакти, ритаха се. И при всеки пропуск, при всяка хитрост избухваха щастливи, подигравателни смехове.

Накрая съвсем се умориха.

Останали без дъх, но щастливи, свалиха маските си, преди да се прегърнат с широки, развълнувани усмивки.

Както когато бяха юноши и се упражняваха заедно, Алан носеше бялата маска, а Енцио — червената.

Лорн винаги беше предпочитал черната.

* * *

Един час по-късно, без да напускат Двореца, те приключваха обяда си върху тревата край едно езеро, под сенките на плачещите върби. Бяха сити, леко пийнали и разсеяно гледаха рибите, които раздвижваха повърхността на бистрата вода.

— Ежин жъп ми ше куати — каза Енцио, като буташе с език един от кътниците си.

— А? — попита Алан, чиято скула беше разкрасена от хубава цицина.

— Аш… Казвам, че един зъб ми се клати.

Лорн се усмихна.

— Ще почакам малко и после ще ти съчувствам.

Освен че устната му беше подута, беше получил удар в ребрата, от който още го болеше. Независимо от това се чувстваше добре и по-отпуснат от когато и да било след освобождаването си от Далрот. Несъмнено и виното допринасяше. И вълшебната, спокойна атмосфера, грейналото слънце, свежия, ухаещ въздух. Но най-вече това, че отново беше намерил двама приятели.

Еленцио дьо Лоранс беше син на могъщия херцог на Сарм и Валанс, при когото Лорн и Алан бяха израснали. Традицията изискваше принцовете на Върховното кралство да бъдат възпитавани от кръстниците си. Обикновено кръстникът на даден принц биваше избиран сред висшето благородничество на кралството, но за третия си син крал Ерклант беше предпочел да удостои с тази чест чуждестранен господар, когото ценеше високо и комуто се доверяваше напълно. Така че, когато навърши дванайсет години, Алан беше изпратен в Сарм. Лорн замина с него и двамата бяха облагодетелствани от отличното възпитание, дадено на Енцио, с когото бързо ги свърза искрено и дълбоко приятелство, което щеше да продължи и в бъдеще.

Погледът на Енцио попадна върху пръстена на Лорн.

— Пръв рицар на кралството — каза той. — Ни повече, ни по-малко… Това означава ли, че трябва да ти казвам „сир“?

Лорн изпъшка.

— Кретен. Заслужаваш да те принудя да го правиш.

Енцио се ококори.

— Би ли могъл? Наистина?

— По принцип, да. Освен в присъствието на Върховния крал.

— О?

— Престани да влудяваш Енцио, сир. Нали не искаш да ти казвам „татко“, а? — иронично подхвърли Алан.

— Мисля, че си доста лекомислен, синко.

Избухнаха в смях.

Енцио грабна една бутилка, която обиколи от уста на уста, после принцът каза:

— По-добре ни разкажи за твоята Ониксова гвардия, Лорн.

— Това не е моята Ониксова гвардия, а Ониксовата гвардия. Кралят пожела да я създам отново.

— С каква цел? — попита Енцио.

— С цел да възстановя неговата власт над Върховното кралство.

— Имаш ли пари? — попита Алан.

— Малко.

— Хора?

— Неколцина.

— Това не е кой знае какво.

— Не е. Но е начало.

Енцио се намеси:

— Затова ли кралят те направи Пръв рицар?

— Така мисля.

— Ти го заслужаваш, Лорн. Винаги си го заслужавал — каза сармският принц, като потупа приятеля си по рамото.

— Благодаря.

— Потвърждавам го — каза Алан, като надигна бутилката. — За Първия рицар на кралството!

И всички отново пиха направо от бутилката.

— И все пак — поде отново принцът — можеше да се обадиш, когато се върна в Ориал. Или дори преди това.

— Не знаех, че си в Двореца.

— А дали не можа да се осведомиш?

— Вярно е, че не го направих. Но имах да свърша много неща.

— А защо не дойдеш да живееш в Двореца? С Енцио, който е тук, ще е като в доброто старо време.

— Черната кула е почти напълно пригодна за живеене. По-добре ми е там.

— Всъщност, става дума за това всеки да разбере, че нямаш нищо общо с местната власт, нали? — подхвърли Енцио.

Лорн се извърна към него.

— Да. Има го и това.

От тримата Еленцио дьо Лоранс винаги бе бил най-ловък, най-хитър. Имаше от кого да го наследи. В семейство Лоранс талантът за интриги и вкусът към заговори беше фамилна черта.

Енцио познаваше значението на символите в политиката.

— За теб се говори много в Двореца — каза Алан.

— И какво разправят?

— Най-вече се задават въпроси. А изглежда, че правиш мизерии на стражата в Червените павета? Йоргаст сигурно не е доволен.

— Кой е Йоргаст? — попита Енцио.

— Префектът на Червените павета — обясни Лорн. — Стражите са на заплата при него. Амбициозен и продажен. Корумпиран.

— И племенник на Естеверис! — уточни Алан.

— Вярно е — потвърди Лорн. — И племенник на Естеверис.

Това имаше своето значение и Енцио разбра. Погледна Лорн право в очите с разбираща усмивка. Той със сигурност не беше избрал квартала на червените павета случайно.

— Ами ти? Какво те води в Ориал всъщност? — попита Лорн, като придърпа една чиния със сирене.

— Посланическа мисия — отвърна Енцио. — Баща ми ме натовари да го представлявам по време на отстъпването на Ангборн.

Лорн прие новината с възхитено изражение.

Бащата на Енцио му оказваше голяма чест. Но това означаваше също, че херцогът — стар приятел и боен другар на Върховния крал — не искаше да присъства на триумфа на една политика, която сигурно осъждаше. Без при това да иска да поема риска за дипломатическа криза с Върховното кралство. Много навременна треска беше повалила херцога и херцогствата Сарм и Валанс щяха да бъдат представени официално и достойно, но от най-големия син, а не от бащата.

— Кралският кортеж тръгва след две седмици — каза Алан.

— Ти участваш ли? — попита Лорн.

— Всички сме включени. Майка ми, брат ми, Естеверис. Аз. И всички посланици и чуждестранни представители, които се намират в Двореца.

— Но преди това давам вечеря — обяви Енцио. — Разбира се, ти си поканен.

Лорн се намръщи.

— Лис ще е тук, Лорн — натърти Енцио.

Лорн замълча и леко пребледня.

Погледът му зад тъмните очила помръкна. Преглътна и бутна чинията със сирене.

— Не мисля, че това е добра идея…

— Мисля, че на нея ще й е приятно да те види отново. Ще можете да поговорите.

— Ще си помисля.

Енцио познаваше достатъчно добре своя приятел, за да знае, че нямаше да получи нищо по-добро.

— Това е всичко, за което те моля, Лорн. И мога да те уверя, че ти й липсваше. Моята сестра не те забрави.

* * *

Малко по-късно Алан придружи Лорн на тръгване от Двореца.

— Добре ли си? — попита той. — Много добре видях, че споменаването на Алисия те разтърси преди малко. Все още я обичаш, нали?

— Не зная. Наистина не зная.

— А иначе? Как си?

— Добре съм. Върховният крал ми даде цел. Това ми помага да остана на крака.

— Не е срамно понякога да се облегнеш на рамото на приятел.

Лорн се усмихна признателно.

Бяха стигнали в последния двор от кралските покои, там, където се бяха разбрали, че Лорн ще остави Алан.

Стиснаха си ръцете.

— Ще е добре, ако можеш да ми се обаждаш, за да знам какво правиш, без да е необходимо да ти пращам друга покана — каза принцът.

— Обещавам.

— Имаш ли нужда от нещо? От каквото и да било? За твоята кула, за твоята гвардия, за теб? Ако е по силите ми, трябва само да ми кажеш.

Лорн помисли и каза:

— Коне. Добри.

— Разбрано.

— Благодаря.

— До скоро, Лорн. Грижи се за себе си.

— До скоро, Алан.

Лорн се прибра направо в Черната кула.

Същата вечер десет великолепни бойни коня пристигнаха от Двореца.