Пиер Певел
Рицарят (5)

Глава 2

Далрот беше опасана от високи стени и от далечно море. Някои казваха, че е далеч от света. Беше издигната по времето на Мрака против армиите на Драконите на сянката и забравата. Беше устояла на търпеливата разруха на вековете, но Тъмнината в нея оставаше силна, способна да разруши и душите, и телата, и сънищата на прокълнатите.

„Хроники“ („Книга на сянката“)

Тази нощ се беше извила страховита буря.

Вилнееше над един остров, към който един самотен галеон цепеше водите на бушуващото море. Корабът трудно държеше прав курс. Клатеше се, потъваше, изплуваше, от време на време носът му оставаше изправен, преди да смаже под кила си гребените на разпенените вълни. Силният вятър запокитваше дъжда в платната му. Вихрушки го заливаха от единия до другия край. Мачтите и коритото му скърцаха, но той се носеше, обливан от далечната светлина на огромните огненочервени светкавици.

Заобиколен от високи стръмни скали, островът изглеждаше недостъпен. Но галеонът, на който се вееше флагът на Върховното кралство, акостира, след като намери убежище в една вдлъбнатина, пазена от разрушена кула, издигната на върха на риф от накъсани скали. Завързаха кораба за стар каменен кей, преди да спуснат стълбичката. Мястото беше пусто, пронизвано единствено от пристъпите на бурния вятър. Слязоха четирима войници и зачакаха в шпалир под бурята, заливаща шлемовете и нагръдниците им. Към тях се присъедини млад мъж. Носеше сабя и беше облечен в широко наметало, чиято качулка скриваше лицето му. Последван от своя ескорт, той забързано отиде до скалата и по една стълба, издълбана в нея, започна да се изкачва към крепостта, която се извисяваше на върха на острова.

Злокобните й укрепления бяха като продължение на стръмните скали, в които се разбиваха вълните. Далрот се извисяваше — масивна и застрашителна в урагана на бушуващите ветрове и проливния дъжд, осветена, сякаш изникнала от нищото всеки път, когато светкавица разкъсваше с кървава светлина нощното небе.

* * *

Управителят на Далрот спеше неспокойно, когато войниците нахлуха в стаята му, изблъсквайки слугата. Бяха подгизнали, шлемовете и броните им блестяха на светлината на фенера, който един от тях носеше. Недоумяващ, управителят седна на леглото си.

— Какво…? Какво става? — промърмори той.

Видя как войниците се отдръпват, за да направят място на млад мъж, чието лице беше скрито под качулка, от която се стичаше вода. Без да каже дума, той подаде на управителя пергамент, запечатан с печат от черен восък. Навън изтрещяха страховити гръмотевици и през открехнатите завеси изпълниха стаята с пурпурен блясък, на който сцената се открои за миг.

Управителят се колебаеше.

После взе пергамента с трепереща ръка и го разгърна. Един войник доближи фенера, за да може да чете.

* * *

Заповедта за освобождаване беше връчена на капитана на гарнизона, който повика шестима мъже под свое командване. Бурята връхлиташе върху Далрот и той знаеше какво означава това: щеше да е най-малкото зло, ако на сутринта се оплакваха само от кошмари и от няколко мъртвешки бълнувания, породени от Тъмнината. По-добре беше да приключат бързо.

Крепостта Далрот сега беше затвор, и то толкова ужасен, че съдиите от милост предлагаха на осъдените да изберат по-скоро смъртта, отколкото да бъдат затворени там. Никой не се беше завърнал оттам с целия си разсъдък. В Далрот имаше твърде много пролята кръв, твърде много страдание и отчаяние, твърде много пожертвани животи. И ако Мракът беше свършил отдавна, Тъмнината все още властваше в дълбините на крепостта — там, където бяха затворниците. Всеки в своята килия преживяваше собствения си ад, преследван и в сънищата си от мъртвешки гледки и отвратителни ужаси, от зловещи обсебвания. В крайна сметка всички полудяваха. Подчинени на бавната разруха на Тъмнината, най-силните издържаха по няколко години.

Капитанът и хората му вървяха с решителна стъпка, отмервана от подрънкването на оръжията и халките на ризниците им. За да стигнат до тъмниците, трябваше да минат по пусти коридори, да се спуснат по стълби, които ставаха все по-тъмни и стръмни, да преминат през решетки, които се затваряха след тях. Въздухът беше лепкав, напоен с влага и мъка — трудно се дишаше.

Начело на групата, капитанът си придаваше тежест. Колкото до войниците, тях вече ги измъчваше неясна тревожност — това беше само едно от първите въздействия на Тъмнината. Те го знаеха и се мъчеха да запазят самообладание — да не им се привиждат силуети в мрака, да не чувстват дъх в тиловете си и присъствие зад гърбовете си.

При нормално време Тъмнината представляваше опасност само в най-долните етажи на Далрот. Другаде пораждаше само чувство на потиснатост и изоставеност, с което човек някак свикваше, а обичайната сивота на Далрот никак не се променяше. Но в нощите с пурпурна буря Тъмнината се надигаше като мъгла от вътрешностите на острова. Усилваше тревогите и яростта, съживяваше огорчението и съмненията, превръщаше мъката в отчаяние. При някои можеше да предизвика временна лудост. Всъщност тази нощ капитанът не спеше. Загрижено наблюдаваше бурята от прозореца си, когато дежурният сержант почука на вратата му. Очакваше да му съобщят, че някой се е самоубил, че е станала кървава разправия между войници или пък затворниците са се размърдали подозрително. Новината за пристигането на кралски пратеник беше нещо съвсем друго, но в никакъв случай не успокоително.

Най-сетне стигнаха до последната врата, която ги отделяше от помещението за затворниците. Накрая на една вита стълба, в едно помещение с голи стени грохотът на бурята се чуваше като далечно бучене. Вратата беше от черно дърво, двете й крила бяха подсилени с големи пирони с квадратни глави. Тежка греда я държеше затворена.

По заповед на капитана един тъмничар избута гредата, преди да отвори едно от крилата. Трудно му беше, беше се извил като дъга, сякаш крепостта му се съпротивляваше. През открехнатата врата долетя повей, подобен на оплакване. На капитана му се стори, че вижда как някаква тъмна форма се размърдва с това движение на въздуха и веднага изчезва. Под око наблюдаваше реакцията на своите хора, които чакаха в редица и се правеха, че нищо не са забелязали.

Сънуваше ли?

Тъмничарят направи още едно усилие и скоро крилото само се отвори докрай, откривайки свода на тъмен, дълбок коридор.

Всички гърбове настръхнаха.