Пиер Певел
Рицарят (46)

Глава 5

Дните минаваха, Лорн продължаваше да разчиства кулата. Работеше сам, понякога от него течеше кървава пот, но не се отказваше. Знаеше, че го наблюдават и че слуховете за него се носят навсякъде. Впрочем той се стараеше да е така, без да си дава вид. Говореше малко, не даваше обяснения на никого и оставяше да се говори какво ли не, но пък охотно се показваше. Със задоволство забелязваше любопитните глави по прозорците на съседните къщи и оставяше широко отворена вратичката, която беше разбил с ритник, когато пристигна. Щеше да е идеално, ако можеше да спусне подвижния мост, за да позволи на сеирджиите да погледнат в двора, но механизмът му беше блокирал от ръжда и мръсотия. Независимо от това, новината, че Черната кула си беше намерила обитател и че този обитател се претрепваше от работа, за да я приведе в нормален вид, не закъсня да се разпространи извън квартала на червените павета. Лорн смяташе, че скоро целият град щеше да знае и нито за миг не се съмняваше, че вече беше достигнала до двореца.

* * *

Една вечер Лорн отиде в хана, където беше свикнал да поръчва храната си. Но вместо да плати и да си тръгне с кошницата, която го очакваше, той седна на една маса и си поръча халба бира. Настъпи дълбока тишина, всеки дебнеше с крайчеца на окото си загадъчния обитател на Черната кула. Но тъй като той си мълчеше и не правеше нищо друго, освен да отпива от бирата си, седнал в мрака, не след дълго се чуха няколко смутени прокашляния, разговорите продължиха и ханът си върна обичайното оживление.

Накрая го забравиха. Или почти.

След малко някакви мъже седнаха на съседна маса, без да забележат, че Лорн беше там. Бяха двама — единият беше висок, с брада, в когото със сигурност можеше да се познае бивш войник, а другият — работник с мазолести ръце и коса, побеляла от гипс. Едва бяха седнали, когато към тях се присъедини един млад мъж — лошо облечен и също толкова недохранен, който работеше като обществен просбописец. Поръчаха си пиене и много бързо разговорът стигна до Лорн. Обсъждаха най-вече пръстена му с герб — предмет на всевъзможни приказки.

— От оникс е — казваше просбописецът. — И има вълча глава над два кръстосани меча. А над тях корона. И всичко това от сребро.

— Откъде знаете всичко това? — попита работникът.

— Знам го от една жена, която дойде при мен тази сутрин, за да й напиша една разписка за дълг. Тя е съпруга на един от стражите, на които рицарят е показал пръстена си в деня, когато пристигна.

— Съпруга на стража? Вие се познавате с такива хора?

Лорн вече бе имал възможността да установи, че хората от Червените павета мразеха и се страхуваха от стражите.

Младият мъж се извини с вдигане на рамене.

— Какво искате? Нали трябва да се живее.

— Короната и вълчата глава са личният герб на крал Ерклант — каза бившият войник замислено. — Вълчата глава и кръстосаните мечове бяха герб на черната гвардия — Ониксовата. Но има само един пръстен, на който да са и двата герба — на краля и на Ониксовата гвардия.

— Кой е той? — попита просбописецът.

— Пръстенът на Първия рицар на кралството — каза един мъж, който слушаше разговора.

Беше Кадфелд — старец с бели коси и голям сив мустак, който се спускаше от двете страни на устата му. Той също живееше в квартала и беше сред редовните посетители на хана. Облечен в мръсни дрипи, той живееше от милостта на хората и от малкото, което припечелваше, като продаваше стари книги — втора, трета, че и четвърта ръка. Лорн вече го беше виждал по улиците на квартала, нарамил торба, пълна със стари, вехти книги.

— Първият рицар е едновременно с това капитан на Ониксовата гвардия и представител на Върховния крал — обясни Кадфелд. — Ето защо носи техните гербове. Но трябва да се откаже от своите — от гербовете на семейството си.

— Завинаги? — попита работникът.

— Да — каза бившият войник. — Чак до смъртта си.

— Или поне докато е представител на Върховния крал — уточни продавачът на стари книги.

Взе чашата си и като стана от масата, на която седеше сам, отиде да седне при тримата. Чашата му беше празна. Напълни я от общата гарафа с вино и каза:

— В началото кралете на Лангър обявявали някого за Пръв рицар само при особени случаи. За някой турнир например. Или за дуел в някой случай, който задължавал краля да защитава честта си с оръжие в ръка — нещо, което той не можел да направи, тъй като е крал. Смятало се за огромна чест да представляваш краля, но тя била краткотрайна. След турнира или дуела кралят развенчавал Първия рицар и той отново ставал… самия себе си. Защото ние казваме, за по-удобно, че Първият рицар е представител на краля. Но той е нещо много повече от това. Той е кралят. Той го въплъщава. Той се превръща в негово физическо проявление.

— Наистина ли? — попита просбописецът.

— Прочетете текстовете на закона — каза Кадфелд. — Каквото прави Първият рицар, прави го кралят. Каквото казва, казва го кралят. И каквото изтърпява, изтърпява го кралят. Единствената власт, която кралят не отстъпва на Първия рицар, е властта да царува. Но що се отнася до останалото…

Изпразни чашата си, сипа си пак и добави със заговорнически вид:

— Искате ли да се убедите в това? Тогава по-добре чуйте тази история… — другите трима се наведоха над масата мълчаливи и внимаващи. — В Хрониките се разказва за един крал, който бил ранен по време на лов. Този крал се казвал… Не. Забравих му името, но няма значение… Същата вечер в Двореца трябвало да има бал, а кралицата много обичала да танцува. Нещо, което кралят обаче не можел да направи заради раната си. Като научила за това, кралицата се ядосала, плакала, викала, обвинявала. Но напразно. Кралицата на Лангър можела да танцува само с кралския си съпруг, значи тази вечер нямало да танцува… — Кадфелд отпи една глътка, преди да продължи разказа си. — На кого хрумнала идеята да обявят Пръв рицар за времето на бала? Някои казват, че това бил кралят, за да се хареса на съпругата си. Други казват, че била кралицата, и същите добавят, че дори тя посочила кой да бъде избран. С една дума, кралят обявил едного за Пръв рицар на кралството. Кралицата имала кавалер. И могла да танцува колкото й се искало. Но историята не свършва тук…

Кадфелд направи една добре преценена пауза.

Лорн, който внимаваше да не го забележат, но не изпускаше нищо от разказа, не можа да се сдържи и се усмихна.

— Защото докато траел балът, кралят се оттеглил в своите покои, за да си почине малко и заспал. Изморен от раната си несъмнено. Или може би от лекарствата, които кралицата му дала, за да облекчи болките му… Станало така, че в края на бала Първият рицар все още бил Пръв рицар. Продължавал да бъде и на другата сутрин, когато го видели да напуска дискретно стаята на кралицата…

Нова пауза и нова глътка вино. Продавачът на стари книги обърса уста с опакото на маншета си и продължи:

— Историята била покрита, за да се избегне скандалът. Но Първият рицар никога не бил обезпокоен вън от това, че изгубил доверието на краля и бил заточен при първа възможност. При това нито той, нито кралицата били извършили каквато и да е нередност. Тя си била легнала със своя съпруг. Тази нощ — в очите на закона — кралицата приела краля в леглото си. И нямало никакво значение, че в този момент кралят спял в своето…

Доста горд, Кадфелд завърши своя анекдот с нова глътка вино и се изправи. На свой ред и останалите се изправиха усмихнати. Старецът беше изпразнил тяхната гарафа, но историята му си заслужаваше.

Настъпи тишина, която просбописецът наруши:

— Следователно слуховете са верни. Върховният крал е определил Пръв рицар.

Лорн се сепна. Не знаеше, че този слух се беше понесъл.

— И той е тук — каза бившият войник. — В Ориал.

— Ето кое ми е най-трудно да повярвам. Не зная кой е този мъж, който се настани в Черната кула. Но не мога да повярвам, че пръстенът му е истински и че не го е откраднал… Кралят е направил някого Пръв рицар? Добре. Но какво ще прави той тук?

— Черните кули бяха на Ониксовата гвардия. Тази в Червените павета е последната останала. Какво по-естествено от това да се върне тук?

— В тези руини ли, Лиам? При положение, че може да живее в Двореца?

Ветеранът нямаше отговор. Вдигна рамене.

— Освен това Първият рицар ще се изгърбва ли да възстановява кулата сам, със собствените си ръце? — настоя работникът.

И на това бившият войник не знаеше какво да отговори.

Обаче усещаше, че във всичко това има някакъв смисъл. И съвсем не му се нравеше да признава, че не разбира. Както повечето хора, и той се беше почувствал изоставен, когато кралят се оттегли в Цитаделата и остави управлението на кралството на кралицата и нейните министри. Тогава Върховното кралството отиваше на зле. Но оттогава положението ставаше все по-лошо, особено за народа. Лиам, ветеранът, беше от тези, които искаха просто да вярват, които все още искаха да се надяват, че Върховният крал не се е отказал напълно от тях.

— По време на първите войни — каза Кадфелд — кралят оседлавал сам коня си. И на никого не оставял грижата да почиства оръжията му. Спял в палатка или под открито небе сред рицарите и конярите.

— Вярно е — потвърди Лиам. — И мъжете, с които кралят се обграждал по онова време, били калени по друг начин, а не като тия, дето ги глези кралицата. Знаели са какво е кървава пот. Знаели са какво е усилие и не се колебаели да го направят, та ако трябва и в кал до колене…

— Не е възможно всички тези мъже да са изчезнали — отбеляза просбописецът.

— Не. Но като че ли времето им е отминало.

Това беше и времето на бившия войник. Той изглеждаше толкова разочарован, че на Кадфелд му се дощя да го успокои, като сложи ръка на рамото му.

Лорн стана.

Четиримата мъже го забелязаха и млъкнаха. Очевидно той беше чул всичко. Работникът пребледня. Просбописецът замръзна на мястото си. Лиам и Кадфелд гледаха Лорн и чакаха.

Съвсем спокойно той тръгна към изхода и подмина масата им.

Но спря.

Размисли и се върна.

— Кралят рогоносец — каза той на Кадфелд — е Галандир IV.

След което хвърли една монета на ханджията и заяви:

— Те са мои гости.

И излезе, отнасяйки своята кошница с храна, следван от погледите на всички, с изключение на продавача на стари книги.

С гръб към вратата, Кадфелд дори не понечи да се обърне. Остана замислен, очите му блуждаеха някъде далеч.

— Прав е — каза той след дълго мълчание. — Точно Галандир IV беше.

* * *

Когато се върна в Черната кула, Лорн намери Дарил и баща му — дърводелецът, които го чакаха на двора. Юношата ги представи един на друг и след като си стиснаха ръцете, мъжът каза на Лорн:

— Изглежда, че имате проблем с гредореда?

Погледът на Лорн се плъзна от бащата към сина, спря се за миг на сина, после се върна към бащата. Висок, здрав и с изпъкнал корем, дърводелецът му се стори свестен човек. Ръкостискането му беше искрено, а дланта му — мазолеста.

— Така изглежда, да.

— Мога да хвърля едно око, ако искате.

— Добре — каза Лорн, след като помисли за миг. — Елате.

Дърводелецът го последва в кулата, следван от Дарил, засмян до ушите.