Пиер Певел
Рицарят (31)

Глава 1

Така той напусна Цитаделата и сивите каменни крепостни стени. Освен Върховния крал никой друг не знаеше крайната цел на пътуването му. Яздеше по страничните пътища, сам, с меч на хълбока и с пръстен с вълча глава на пръста. Накрая, след дълги дни, напусна равнините на Лангър и започна да изкачва планините на Аргор. В ръкава му беше скрито писмо, подпечатано с черен восък.

„Хроники“ („Книга на Рицаря с меча“)

— Господарке?

Селиан, кралица на Върховното кралство, не се обърна. Тя наблюдаваше — сама — от една висока галерия репетицията, която протичаше сред мирис на стърготини, лепило за дърво и прясна боя. Голямата зала на Двореца беше подредена така, че да възпроизведе конфигурацията на залата, в която на сто и петдесет левги оттам Ангборн щеше да бъде отстъпен на Иргаард с дълга церемония. Въжета, опънати на колчета, разделяха пространството и отграничаваха местата, където щеше да стои помощният персонал. Наоколо спуснати завеси затваряха някои посоки, като откриваха други и очертаваха начало на коридор. Очертана с тебешир, една централна алея водеше до широк подиум, на който манекени бяха седнали в кресла, наподобяващи тронове. От едната и от другата страна на тази алея работниците завършваха изграждането на стъпала. Шумът от техните удари с чук притесняваше церемониалмайстора. Подпомаган от няколко помощници, той трудно се оправяше с преместването на прислужниците, повикани да представляват дипломатите и другите знатни лица, които щяха да дойдат от най-отдалечените краища на Имелор, за да присъстват на събитието.

— Моля да ме извините, господарке.

Кралицата все така не отговаряше.

Сякаш се подготвяше спектакъл или пищна театрална пиеса с декори от изрисувани платна, човек почти очакваше да види опити за фойерверки. Но това беше подписването на исторически договор, който се подготвяше между Върховното кралство и Иргаард. И най-дребните детайли от церемонията трябваше да бъдат педантично уточнени съгласно изискванията на протокола и етикета. И то като се внимаваше да се държи сметка за враждите и особените чувства на всеки един. Една погрешна стъпка, едно закъснение, един пропуск можеше да има катастрофални последици. А кралицата не искаше и най-малката пречка. Този договор щеше да отбележи успеха на нейната политика и окончателно да наложи властта й във и извън границите на Върховното кралство. Нищо не биваше да бъде оставено на случайността. Нищо не биваше да затъмни деня на нейния триумф.

Селиан, кралица на Върховното кралство, остана за миг замислена, с блеснали очи и лека усмивка на устните. После, притеснена от присъствието на своя министър зад гърба си, тя попита:

— Какво има, Естеверис?

Мъжът пристъпи напред, но се постара да остане в сянката зад нея.

— Новини от Цитаделата, господарке. Отрядът от сиви гвардейци, който пътуваше към Самаранд, е имал заповед да ескортира Лорн Аскариан до Цитаделата. Където Върховният крал го е приел на частна аудиенция.

— Много добре. И какво?

Кралицата не се и опитваше да скрие отегчението си.

— Кой знае какво му е казал кралят?

— Как така, кой знае? Аз се надявах вие да го узнаете.

Министърът помръкна. Обикновено беше много горд с ефикасността на безбройните си информатори, които впрочем му струваха доста скъпо.

Или поне струваха доста скъпо на Короната…

Кралицата се усмихна.

Обичаше да побеждава Естеверис, понеже знаеше, че е свръхинтелигентен. Нещо повече, обожаваше да го кара да признае незнанието или безпомощността си. Всъщност изпитваше особено удоволствие да унижава този дебел, плешив мъж, мазен, с розов тен и малки свински очички, който тайно — поне така си мислеше той — я желаеше.

Не само Естеверис имаше шпиони.

— Няма никакво съмнение, че скоро ще науча — каза той. — Но има нещо по-тревожно…

Остави изречението си недовършено.

Но тъй като Селиан, кралица на Върховното кралство, мълчеше и все така стоеше с гръб към него, добави:

— На другия ден кралят и Лорн са отишли на гроба на Ерклант I. После кралят е обявил Лорн за Пръв рицар на кралството.

Кралицата се сепна и най-сетне благоволи да се обърне.

— Пръв…

— … рицар на кралството.

Тя се помъчи да си спомни. Тази титла й говореше нещо, но какво?

После се сети.

Някога беше съществувала Гвардия на оникса. Била създадена по време на Последната война на мрака и служила на кралете на Лангър до създаването на Върховното кралство. Ерклант I я разпуснал. Титлата Рицар на трона от абанос и оникс — или Рицар на оникса — по онова време станала почетна и сегашният Върховен крал я беше дал на някои от първите си другари по оръжие — вече бяха останали само неколцина много възрастни благородници, които още носеха черния пръстен с вълча глава.

Кралицата вдигна рамене.

— Тази титла вече не представлява кой знае какво — каза тя. — Кой го е грижа още? А и един пръстен срещу три години в Далрот не е много висока цена, като се замислиш…

— Наистина Върховният крал провъзгласи неколцина Рицари на оникса. Но той е дал на Лорн титлата Пръв рицар. Не е същото нещо, господарке. Даже е много различно.

— Ама обяснете какво имате предвид, Естеверис! — извика кралицата с глас, в който започваха да се появяват нетърпение и гняв.

Министърът леко се поклони за извинение.

— Първият рицар командваше Гвардията на оникса, господарке. Никой не е бил провъзгласяван за Пръв рицар, откакто е била разпусната.

— Значи кралят е назначил Лорн начело на гвардия, която не съществува от няколко века — иронично рече Селиан, кралица на Върховното кралство. — Мислите ли, че възнамерява да я възстанови?

— Кой знае?

— И с кого? И как? Кога? И с какви пари?

— Не зная — призна Естеверис.

На лицето на Селиан, кралица на Върховното кралство, се появи усмивка, изразяваща превъзходство…

… преди да смръщи вежди, виждай разтревожената физиономия на своя министър. Той беше амбициозен и предан, лишен от скрупули и несъмнено жесток. Можеше да извърши грях от излишно старание и може би дори от гордост. Но не беше от тези, които лесно се тревожат.

Неговата тревога се прехвърли и върху кралицата.

— Какво не ми казвате, Естеверис?

В залата на Двореца се чу силен шум от сгромолясване, придружен с викове от страх и болка. Твърде набързо и твърде неумело построени, една част от амфитеатралните пейки бяха паднали под тежестта на фигурантите, които заемаха местата си на тях, докато работниците още работеха отгоре. Кралицата се наведе над парапета и видя катастрофата. Сред хаоса от счупени дъски имаше изкривени лица, кървящи рани, счупени крайници. Други бързаха да се притекат на помощ на нещастните пострадали и почти се блъскаха да ги извадят изпод дъските.

Абсолютно безразлична към ужаса и страданията, Селиан, кралица на Върховното кралство, гледаше обаче нещо друго, раздвоена между вцепенение и страх.

В сгромолясването си пейките бяха бутнали подиума с куклите манекени. Тази, която представляваше кралицата, беше паднала от своето кресло, а изкуствената й корона се беше изтърколила на пода.

Пребледняла, с изправен гръб и изопнати черти на лицето, кралицата бавно се обърна към своя министър. Преди да стане неин съветник, той беше неин астролог. Тя беше силно суеверна и продължаваше да се допитва до магове, гледачки и гадателки. Естеверис знаеше, че за нея този инцидент беше ужасно предзнаменование.

— Какво не ми казвате? — повтори кралицата през зъби.

Трудно издържайки на погледа й, министърът каза:

— Прочетох текстовете, господарке. Командването на Гвардията на оникса не е единственият прерогатив на Първия рицар…