Пиер Певел
Рицарят (43)

Глава 2

Ориал беше столица на Лангър, преди да стане столица на Върховното кралство, а още преди това и от край време беше сърцето на Имелорската империя, когато Божествените дракони царуваха над земите, моретата, небесата и съдбите на хората. Нямаше по-славен и по-свещен град, нито по-обширен, нито по-населен. Пораженията от Войните на мрака не го бяха пощадили и дори за малко Тъмнината го беше потопила напълно. Но покровителството на Ейрал — Белия дракон, го беше предпазило от пълно разрушение.

„Хроники“ („Книга на градовете“)

С Исарис на рамото си, Лорн пристигна на кон в квартала на червените павета. Това беше беден, простолюден, смърдящ квартал, чиито стари къщи се опираха една в друга и образуваха лабиринт от улици, улички, дворове и тесни пасажи. Някога цял Ориал беше павиран в бяло. На някои места, където великолепието му беше останало непокътнато, все още беше така. Но другаде дървените му павета бяха станали сиви или мръсно кафяви. С изключение на квартала на червените павета. Тук паветата бяха каменни и имаха цвета на засъхнала кръв, така че никой не можеше да сбърка къде се намира, щом веднъж стъпеше на тях.

Времето в края на този следобед беше хубаво. Лорн носеше очилата си под качулката, облечен в сиво и черно, със скандския меч на кръста си — яздеше бавно, без да поглежда надясно или наляво. В Червените павета всички се познаваха и странниците бяха рядкост.

Лорн беше забелязан. Предизвика внимание.

И тревога.

Не се надяваше на по-малко…

Взе Исарис на ръце и като прехвърли крака си, се плъзна от седлото пред една изоставена черна кула, наполовина срутена. Спря за миг да я погледне, напълно съзнаващ недоверчивите погледи, които привличаше. Защитена от стена, главната кула беше просто една развалина. Някога имаше такива кули на върха на всеки един от деветте хълма, на които беше построен Ориал.

Тази беше последната.

Някога изкоп беше защитавал стената. Сега от него беше останала една тинеста дупка, пълна почти догоре с боклуци, широка почти колкото подвижния мост, за който се предполагаше, че е там, за да позволява преминаването над изкопа. Вдигнат подвижен мост — очевидно. И който нямаше никакъв изглед скоро да бъде спуснат.

Все така безразличен към любопитните, които го наблюдаваха дискретно или недотам и тихо разговаряха зад гърба му, Лорн се приближи до една малка врата до главния вход. Понечи да я отвори, но успя само да я открехне — бравата й беше разбита, но беше завързана с верига.

Лорн я отвори със силен ритник пред очите на всички. Влезе спокойно, като теглеше коня си за юздата. Исарис вървеше пред него и се втурна да обиколи мястото. Кулата се издигаше насред тесен двор, заобиколена от няколко постройки, опрени на крепостната стена, под обходния път. Постройките не бяха в по-добро състояние от кулата, но Лорн лесно разпозна предназначението им: казарми, конюшня, склад, ковачница и други. Имаше и кладенец, в който Лорн пусна един камък. Чу го да пада във вода на дъното и доволен се обърна към кулата, чиято сянка падаше върху него, а внушителният й силует се открояваше на светлината.

В камъка над вратата бяха издълбани герб и надпис. Гербът — вълча глава върху два кръстосани меча — беше на Ониксовата гвардия. А надписът беше нейният девиз:

На Върховния крал служим.

Върховния крал браним.

Лорн не познаваше времето, когато други девет Черни кули се бяха извисявали над Ориал. Това беше по времето на Ерклант I, преди пет века, когато Ониксовата гвардия беше на върха на своята мощ и слава. По онова време те бяха грижливо поддържани и приютяваха десетки конници, като символизираха покровителството, което Гвардията даваше на града и неговите жители, но най-вече на Върховния крал. Хълмовете на Ориал всъщност обкръжаваха десети хълм, на който беше разположен Кралският дворец. Така че Черните кули бяха като часови, изправени около краля, и тяхната черна скала контрастираше с белотата на Бдящите кули, разположени по крепостните стени на столицата, за да я бранят от Тъмнината.

Наблюдателниците си стояха, макар че времето на Тъмнината отдавна беше отминало. Обаче Черните кули вече не съществуваха. След разпускането на Ониксовата гвардия всички те бяха изоставени, разграбени, срутени и отнесени камък по камък.

С изключение на тази тук.

Спокоен, както не се беше чувствал отдавна, Лорн дълбоко си пое въздух. Беше почувствал благотворното влияние на Бдящите кули, още преди да ги види да се очертават на хоризонта. Знаеше, че докато е под тяхната защита, докато не напуснеше Ориал, нямаше защо да се страхува от други кризи. Тъмнината в него щеше да е като атрофирала. Всъщност Бдящите кули пречеха на Тъмнината да се приближи, сякаш бяха дига, задържаща прилива. Но също така не й позволяваха да се появи, да се изрази, да се развие там, където вече беше присъствала. Беше облекчение, което той чувстваше още по-силно поради усещането, че диша по-свободно, вижда по-ясно, чувства се по-лек, по-оптимистичен и по-смел…

С ръце на кръста Лорн гледаше Черната кула със задоволство, когато чу, че някой влиза през малката врата, която беше разбил. Погледна през рамо и видя, че идва патрул от кварталната стража. Значи някой се беше решил да каже за него на властите.

Войниците от патрула предпазливо се разгръщаха. Колебаеха се и не знаеха как да се държат с този натрапник, който не се криеше.

Лорн се обърна към тях. С ръце на кръста, леко наведен назад, той имаше вид на собственик, който се възхищава на новата си придобивка и без да се обърне, обяви на стражите:

— Казвам се Лорн Аскариан. Пръв рицар на кралството. Влизам във владение на тази кула.