Пиер Певел
Рицарят (52)

Глава 11

Неприятностите започнаха една сутрин, когато Сарн пристигна със закъснение, спря работата по строежа и поиска да говори насаме с Лорн.

— Какво става? — разтревожи се Дарил, като видя сериозното изражение на баща си.

Но той не му отговори и последва Лорн в главната кула, където двамата се затвориха.

— Всичко ще е наред, хлапе — подхвърли Вард на Дарил.

Всички погледи бяха насочени към вратата на кулата, странна тишина цареше около Черната кула.

Срещата беше съвсем кратка.

Двамата мъже излязоха, Лорн събра своите гвардейци, докато Сарн отиде да обясни на смаяните майстори и работници, че ще им бъде платено за седмицата, но трябва да се приберат по домовете си и са свободни да поемат други договорки. Работата нямаше да бъде възобновена до ново нареждане.

— По дяволите, Лорн! Каква е тази история? — нетърпеливо попита Вард, докато Сарн обясняваше на своите работници.

— Бил е заплашен — каза Лорн. — Вчера вечерта някакви мъже са влезли в дома му и са му наредили да изостави строежа. Трима от неговите майстори са били посетени по същия начин. Единият от тях дори е гледал как изнасилват голямата му дъщеря пред очите му…

— Мръсници — изруга Лиам в брадата си.

— Андара? — попита Йерас, макар че знаеше отговора.

— Сигурно — каза Лорн. — Сарн казва, че не познава мъжете, които са го заплашили, него и жена му — обърна се към Дарил. — Майка ти е добре, Дарил. Но сигурно има нужда да си край нея. Върви там.

Пребледнял, юношата смотолеви едно „благодаря“ и тръгна. Тогава Вард направи знак на Логан да го последва. Наемникът кимна и се подчини.

— Трябва да накараме тези боклуци да си платят за това, което са направили! — каза Дуайн.

— Без доказателства не можем да направим кой знае какво — възрази Лиам.

— Няма значение — отвърна Йерас. — Ние много добре знаем, че е дело на стражите от Червените павета. Достатъчно ще е да притиснем неколцина от тях някоя вечер и да си поприказваме с тях…

— Това би означавало да се държим като тях — протестира Ериад.

Йерас се обърна към младия мъж, впи поглед в неговия и много спокойно попита:

— Е, и какво?

Вард взе думата:

— Сарн може би лъже, като казва, че не е познал мъжете, които са го заплашили. За да избегне преследване. Ако се съгласи да свидетелства…

— Не — каза Лорн. — Той и така вече направи достатъчно.

Замълчаха и се обърнаха към майсторите и работниците, които си прибираха нещата, опаковаха инструментите си и един по един напускаха строежа. Някои приятелски и смутено махаха за сбогом на гвардейците. Повечето тръгваха бавно, с наведени глави, като победен гарнизон, който отстъпва укрепено място на врага.

— Срам ги е, че си тръгват — отбеляза Лиам.

— Те знаят много добре, че правеха много повече от строеж на кула — каза Лорн.

В известен смисъл това си беше една малка победа.

— Тогава не ги оставяй да си тръгнат — каза Вард. — Задръж ги. Или поне им предложи да продължат строежа. Някои ще приемат. Ще дойдат и други може би.

— Без главен майстор?

— Все ще намерим някого…

— Наистина ли? Къде? И кога? — ковачът искаше да отговори, но Лорн не му даде време. — А и дори да продължим строежа, мислиш ли, че ще мине много време, преди Андара да убие някого? Една девойка вече е била изнасилена, Вард. Тези типове не се шегуват.

— И точно затова трябва да нападнем! Повярвай ми, Андара принадлежи към човешки вид, който познава само един закон — закона на по-силния.

Лорн наблюдаваше своите гвардейци. Всички, с изключение на Лиам, подкрепяха Старият и той почувства тяхното разочарование, когато каза:

— Ще намеря решение. Но за сега няма да правим нищо.

— По дяволите, Лорн! — възпротиви се Вард. — Не можеш…

— Мога! — ядоса се Лорн. — Мога! И го правя! Трябва ли да ти припомням кой командва тук?

Вбесен, Вард стисна юмруци, но успя да се въздържи.

— Аз… — започна той — не разбирам как можеш толкова бързо да се признаеш за победен.

— Кой ти е казал, че се признавам за победен?

— Във всеки случай прилича на това.

При тези думи ковачът се обърна и си тръгна.

— Къде отиваш? — попита го Лорн.

— Да пия! — отговори Вард, без да се обръща.

Прекоси двора с тежки стъпки и напусна Черната кула, мърморейки.

Лиам погледна Лорн въпросително.

— Остави — каза Лорн. — Познавам го. Ще се върне, когато се успокои.

* * *

В края на следобеда, неспособен да се съсредоточи, Лорн затвори тежкия том със закони, който се опитваше да чете, и повика Лиам, който дойде почти веднага.

— Да?

— Ста…

Лорн се поправи:

— Вард върна ли се?

— Не.

Лорн въздъхна, измъчван от зараждащата се тревога. И докато обличаше черната си ризница, каза:

— Намери го. Не може да е отишъл далеч. Сигурно ще го намериш в първата срещната кръчма.

После, като помисли, добави:

— Или по-скоро в онзи хан, където има навика да ходи…

— „Грифонът“?

— Да, този. Започни оттам — препаса сканда си. — Аз отивам в Кралските архиви за час-два.

Лиам кимна.

Черната кула беше напълно спокойна и потънала в тишина. Загрижен, недоволен, Лорн с удоволствие потъна в оживлението на улицата и с бърза крачка стигна до Архивите, прекосявайки квартала на червените павета, без да го е грижа с кого се разминава, нито пък — евентуално — кой го следи.

Като цяло Вард беше прав. Ониксовите гвардейци не можеха да стоят така, без да направят нещо. Трябваше да контраатакуват и да ударят Андара с риск бързо да изгубят малкото доверие, което започваха да печелят сред населението. Черната кула беше породила крехка надежда сред жителите на Червените павета — надеждата за възстановена кралска власт и справедливост. Но сега, когато строежът й беше преустановен, можеше да се превърне в неизпълнено обещание и да даде основание за недоволство на циничните и на суеверните — затворничка в собствените си скелета като окуцял кон, хванат в своя хамут. И все пак Лорн знаеше, че все още беше прекалено рано да ударят Андара, прекалено рано беше да го предизвикват. Този ден беше близо, но още не беше дошъл.

Сибелиус го прие любезно и изслуша разказа му за прекъсването на строежа и за спречкването с Вард. Беше съгласен с него, че добре е сторил, като не се е изправил веднага и директно срещу Андара — грешка, към която несъмнено началникът на стражите е искал да го подтикне.

— Вие сте Пръв рицар на кралството. Знаете, също като мен, че това ви защитава. Няма да се изненадам, ако префектът Йоргаст му е забранил да ви напада лично. Обаче Андара несъмнено смята, че има право да се защитава и сигурно чака само едно: вие да нанесете първия удар. Което означава, че ако вие ударите, трябва да го направите достатъчно умело, за да не може той да ви отвърне законно.

— Или достатъчно силно, за да не може той да се надигне.

Разтревожен от решимостта, която четеше в очите на Лорн, Сибелиус неохотно се съгласи и отстъпи:

— Сигурно, сигурно…

После си промени мнението и рече:

— Чакайте, ще ви покажа нещо…

Главният архивар стана, остави Лорн в кабинета си и се върна с един много стар бележник, чиято износена кожена подвързия беше олющена, надрана и дори на места прогорена.

— Ето, погледнете.

Тетрадката беше отворена на две страници, на които имаше рисунка, представляваща укрепена порта. Около нея имаше ръкописни бележки.

— Това прилича на пътен дневник, но написан от луд — обясни Сибелиус. — Попаднах на него случайно и само Сивият дракон знае как е дошъл тук. Някои страници са откъснати. Някои са нечетливи, а други нямат никакъв смисъл. Но вниманието ми беше привлечено от тази рисунка, която изглежда доста правдоподобна. Прочетете надписа, изсечен на фасадата. Може да се предположи, че някой е опитал да го изтрие с гума, но рисунката е доста точна, за да може да се отгатне гербът и да се разберат няколко думи…

Лорн присви очи и наистина позна герба. Вълча или кучешка глава, два кръстосани меча: това със сигурност беше гербът на Ониксовата гвардия.

Обаче текстът…

— Това е на староимелорски — каза Лорн. — Но като че ли е девизът на ониксовите гвардейци, а?

— Това означава: „На Върховното кралство служим. Върховното кралство защитаваме“.

Лорн вдигна поглед.

Полазиха го тръпки от вълнение, сякаш откриваше първия елемент от непозната дотогава загадка, чиято важност обаче предчувстваше.

— Къде е била направена тази рисунка? — попита той. — Какво представлява? Кое е това място?

— Не зная. Става въпрос за изоставено място, което авторът на бележника открил след много дни бродене… Но важното не е това, рицарю. Бележникът е стар, а според мен надписът, който авторът е преписал, е още по-стар. Така че този девиз, който някои са искали да изтрият, несъмнено е първият девиз на Ониксовата гвардия…

Тогава Лорн си помисли за надписа, издълбан над портата на Черната кула, и разбра какво искаше да му каже главният архивар. Имаше само една различна дума в двата последователни девиза на Ониксовата гвардия, но тя променяше всичко.

— „На Върховното кралство служим. Върховното кралство защитаваме“, Лорн. Върховното кралство. Не Върховния крал. Преди да станат защитници на Върховния крал, ониксовите гвардейци отначало са били защитници на Върховното кралство…

* * *

Лорн се върна на смрачаване.

Докато вървеше, мислеше за странния пътен бележник, пъхнат в кожената му ризница. Според Сибелиус нищо не позволяваше да се предположи кой е авторът му, но по някои белези можеше да се допусне, че беше живял преди около век. Но други въпроси събуждаха любопитството на Лорн. Кое беше това място, което укрепената порта защитаваше? Беше ли съществувало? И ако не беше родено от болното въображение на луд човек, съществуваше ли още? И къде? Лорн се надяваше да успее да разчете страниците, покрити с дребния, нечетлив почерк, който Сибелиус не беше успял да прочете. Знаеше, че текстът често беше налудничав. А може би имаше скрит смисъл.

Съществуваше и загадката с девиза на ониксовите гвардейци.

Защо и кога беше променен? Дали тази промяна беше изпълнена със смисъл, както Лорн предполагаше? Дали беше станала много преди Ерклант I да разпусне Ониксовата гвардия? Тези две събития бяха ли свързани по някакъв начин?

Потънал в своите питания, Лорн почти беше забравил за всичко останало. Но бързо се върна към действителността, когато завари Черната кула развълнувана — няколко десетки любопитни се бяха струпали пред подвижния мост. Разбута тълпата зяпачи, за да влезе, и намери на двора Лиам и Логан — предпазливи повече от всякога.

— Щях да пращам някого да ви търси — каза Лиам.

— Какво се случва тук?

— Намерихме Вард. В ковачницата е.

Лорн побърза да отиде в ковачницата, на вратата стоеше Йерас и пазеше.

Вътре Вард беше легнал на походното си легло, Дуайн и Ериад стояха при него. Старият ковач беше ударен няколко пъти в лицето, а кървава превръзка беше омотана около дясната му ръка. Опиянен от алкохола, с изцъклен поглед, той си мърмореше и негодуваше сам.

— Бил се е със стражи — обясни Ериад. — Пристигнахме твърде късно.

— Ръката му?

— Заковали го за една маса, преди да тръгнат — за да ни дадат пример.

Дуайн се дръпна, Лорн седна до Вард.

— Как си? — попита го съчувствено.

Старият ковач го позна през замъгления си от виното поглед и изръмжа:

— Няма да останеш доволен…

— А да ми разкажеш?

Вард изруга.

— Както искаш. Пиех си. Спокойно… И после тези… тези типове влязоха. Стражи. Не ме видяха. Искаха пари в замяна на тяхното… покровителство. Но собственикът не можеше да плати и тогава те започнаха да го… Бяха петима, но добре ги подредих — Вард се оживи. — Мамка му, Лорн! Ти щеше ли да ги оставиш да си правят каквото си щат?

— Не — призна Лорн.

Изправи се, погледа Вард за момент, после, след като взе решение, каза усмихнато:

— Ти спечели, луд дъртако. Ще им обявим война. Но по моя начин.

— Доволен съм да го чуя. Но бъди предпазлив. Хората на Андара може да са подлеци, които нападат само когато са много, но най-вече са убийци. Това, че си Пръв рицар, не те предпазва от добре насочен кинжал.

— Има право — подкрепи го Дуайн. — Може да попаднете на лоша среща. Да ви се случи нещастие.

— И една сутрин някой ще намери труп, на който този пръстен няма да го има — каза Вард. — Повярвай ми, той тревожи много повече Естеверис, отколкото отрепка като Андара…

Дуайн потвърди.

— Може би ще е по-добре да не излизате повече сам в квартала, рицарю.

Лорн вдигна рамене, но Вард сграбчи ръкава му с бинтованата си ръка.

— Обещай ми, Лорн. Погледни какво ми сториха.

* * *

На следващата сутрин Лорн получи официална покана от Кралския дворец.