Пиер Певел
Рицарят (71)

Глава 10

Когато завърши пътуването му по Ейрдър, Плаващият дворец спря пред Самаранд, където целият Двор се премести със своето злато, пурпур и великолепие. В продължение на три дни градът отдаваше почести на кралицата и на принцовете на Върховното кралство. После денят от годишнината от Битката на сълзите наближи заедно с първите прохладни дни на есента. Тогава на десет великолепни кораба, украсени с кралските знамена, кралица Селиан и свитата й потеглиха, за да посрещнат принц Лаедрас в Ангборн — града, обещан на Иргаард.

„Хроники“ („Книга на Градовете“)

Корабите плаваха на север по спокойните води на малкото море на Свободните градове. Скоро пристигнаха в Ангборн, който — на своя остров — пазеше открития пролив към Морето на мъглите. От носа на кралската каравела, с Исарис в ръце, Лорн наблюдаваше града и неговата крепост, които се приближаваха. Беше в края на следобеда.

Ангборн винаги бе бил най-иргаардският от Градовете. Черната хидра винаги го беше обсипвала с внимание и го беше облагодетелствала, като дори го направи столица на присъединената провинция. След повторното завладяване, осъществено от Ерклант II, не всички връзки с Иргаард бяха прекъснати. Напротив, Ангборн се беше възползвал от новите свободи, дадени от Върховният крал, за да остане колкото се може по-близък до най-могъщото кралство на Севера. Независимо от изминалите години, политическият и търговският елит на Ангборн никога не беше преставал да се чувства иргаардски, така че той беше приел много добре намерението за отстъпване. Но народът очакваше да започне отново да търпи суровото и често жестоко иго на Орсакир — Черния дракон на смъртта и на нощта.

Що се отнася до Върховния крал…

Той беше освободил Градовете, завладени от армиите на Иргаард. Това беше едно от първите му славни завоевания и сега той виждаше, в края на своето царуване, как един от Свободните градове се връща при Черния дракон. За кралицата това беше победа, венец на нейната политика, тъй като отстъпването бележеше възстановяването на дипломатическите отношения между Върховното кралство и Иргаард. Но за краля това беше особено горчиво поражение.

— Ако поне Иргаард си беше върнал Ангборн с оръжие — беше казал на Лорн. — Но не… Това, което някога Върховното кралство завоюва и защитава с цената на кръвта, днес Върховното кралство ще го отстъпи с едно драсване на перото. Знаеш ли колко мъже умряха на стените на Саарсгард? Връщането на Ангборн на Иргаард е все едно да идем да се изпикаем на гробовете им. Това е оскърбление… Това е… това е срам. Срам за всички нас…

Тогава на Лорн му се стори, че беше разбрал намеренията на Върховният крал, колкото и нереалистични да му изглеждаха.

— Желаете ли да попреча на отстъпването на Ангборн, сир?

— Не. Не, разбира се, че не. Това би било лудост и освен това вече е твърде късно… Виждаш ли, кралицата мисли единствено за своя триумф, за славата да успее там, където ние се провалихме, като подпише мирен договор с Иргаард. Естеверис обаче вижда по-далеч. Той не вярва, че е възможен траен мир с Черния дракон, но знае, че едно сближаване между Върховното кралство и Иргаард ще му донесе това, от което скоро най-много ще се нуждае.

— Какво е то?

— Свободата да се посвети на вътрешните размирици в кралството. И парите, които жестоко му липсват в момента.

Наистина, хазната на Върховното кралство беше празна.

При все това никога не беше ставало въпрос — поне официално — Върховното кралство да продаде Ангборн. И все пак беше договорено, че Иргаард ще изплати свой стар дълг. След завладяването на провинцията на Свободните градове Върховното кралство беше наложило на победения тежки данъци. Иргаард беше платил само първата половина от уговорената сума и сега предлагаше да плати втората половина по повод на подписването на договора за Ангборн — като проява на добра воля. Богатство, което беше особено добре дошло. Никой не беше толкова глупав, но приличието беше спазено.

— Естеверис знае, че скоро ще има нужда от пари, Лорн. За да си осигури верни хора, но също така и за да вдигне армиите, необходими за запазването на Върховното кралство.

Мислите на Лорн бяха прекъснати от плющенето на едно платно и той погледна към крепостта, която се извисяваше над Ангборн. Масивна, мрачна и застрашителна, Саарсгард приличаше на Далрот. Впрочем тя беше построена по същото време и поради същите причини — по времето на Мрака.

— Страховито, нали? — каза Естеверис.

За разлика от Исарис, който беше вдигнал глава, Лорн не беше чул приближаването на министъра. С един бърз поглед Лорн се увери, че са сами или поне почти: съветниците и охраната на министъра, сред които и Стуриш, чакаха по-назад, достатъчно далеч, за да не могат да чуят нищо поради шума от въжетата, които скърцаха на вятъра и на носа, който пореше вълните.

— Тази архитектура сигурно ви навява доста лоши спомени — добави Естеверис.

— Наистина — каза Лорн.

— Но всичко това вече е зад вас…

— Наистина ли го мислите?

— Поне ви го пожелавам.

Лорн не отговори.

— Радвам се, че лекото ви различие с принц Алдеран е преодоляно — каза министърът след кратко мълчание.

Лорн остана невъзмутим.

— Какво леко различие?

— Знаете, след онова жалко бягство.

Разбира се, Естеверис намекваше за пререканието, което Лорн и Алан бяха имали в деня след бягството на Нае. Тогава двамата приятели се бяха разделили, без да се сдобрили напълно, но времето беше свършило останалото и всеки бе успял да си даде сметка през последните дни от пътуването по Ейрдър, че тримата с Енцио образуваха трио от съмишленици, по-сплотено от когато и да било. В интерес на истината не всичко вървеше толкова добре между Алан и Лорн, но те играеха комедия, която заблуждаваше всички и на която почти бяха повярвали. Лорн се питаше дали не отказваха да признаят, че годините бяха минали и че и двамата се бяха променили. Разбира се, оставаха си истински приятели. Но първоначалната невинност на приятелството им беше отстъпила място на носталгията по тази невинност. Вече знаеха, че приятелството им беше уязвимо от лошото настроение, както и от съмнението.

— Не зная за какво намеквате — каза Лорн.

Министърът се усмихна.

— Както желаете… Позволете ми все пак да се разтревожа за вашия приятел Вард. Изглежда никой не го е виждал, откакто беше задържан през онази прословута нощ. Може би принц Ирдел създава трудности за освобождаването му? В такъв случай за мен ще е удоволствие да…

— Няма да е необходимо. Благодаря.

Лорн сдържа усмивката си и погали Исарис по главата.

И за миг не се съмняваше, че Естеверис знае, че Алан беше задържал няколко дни Вард заключен и накрая го беше пуснал, когато Плаващият дворец беше пристигнал при Самаранд. Но пък министърът със сигурност не знаеше какво беше станало със стария ковач след това.

И с дъщеря му.

Лорн се беше възползвал от бъркотията, предизвикана от слизането на Двора в Самаранд, за да изведе Нае от Кораба на принцовете. Преоблечена като слуга, с малко богатство от няколко златни монети в джоба и препоръчително писмо, тя веднага беше поела към Ориал, където — тъй като Лорн беше убеден, че Черната кула се наблюдава — трябваше да потърси убежище при Сибелиус. Вард беше слязъл от кораба същия ден и също толкова дискретно.

— Мога да си представя — каза Естеверис, — че един баща ще иска да придружи дъщеря си на такъв дълъг и опасен път.

Лорн замълча, но се запита какво ли знае министърът.

Пътуването до столицата не беше чак толкова опасно. Дали министърът беше разбрал, че Нае се връща в Ориал, или искаше да намекне, че пътищата се наблюдават? Или се мъчеше просто да разтревожи Лорн с надеждата да прочете на лицето му началото на някаква истина?

Ако беше така, той доста се постара и се отказа.

— Пристигаме — каза той. — Не зная дали в следващите дни отново ще имаме възможност да разговаряме. Ще бъда много зает, а и вие сигурно. Каквото и да сте дошли да направите — добави той, като си тръгна с уверена крачка.

Лорн не го поздрави и вдигна поглед към стените и мрачните кули на Саарсгард, докато корабът приближаваше пристанището, посрещнат с почести.

— Искам да отидеш в Ангборн и да ме представляваш там — беше казал Върховният крал. — Искам да те видят. Това ми къса сърцето, но отстъпването на Ангборн трябва да стане. Върховното кралство се нуждае от този привиден мир с Иргаард. Има нужда и от данъка, който Иргаард ще му плати… Този договор трябва да бъде подписан. Първо ще трябва да убедиш Теожен в това, после трябва да се увериш на място, че никой няма да се опита да попречи. От това зависи бъдещето на Върховното кралство, Лорн. Този договор е унизителен и обида за честта. Но е единствената ни надежда, разбираш ли?

Тогава Лорн се беше замислил.

После се съгласи.