Пиер Певел
Рицарят (54)

Глава 13

Една сутрин Лорн направи преглед на хората си в двора на Черната кула.

За пръв път обличаха кожените ризници с тъмни халки. На сърцето носеха емблемата на Ониксовата гвардия — вълча глава и два кръстосани меча. Бяха сериозни, достойни и горди, Ериад се мъчеше да изглежда подобаващо до другите. Ръката на Вард все още беше превързана, а на лицето му личаха белезите от ударите, които беше получил, но стоеше изправен и погледът му беше по-решителен от когато и да било. Логан — безстрастен и с ръкавици, беше въоръжен с двете си остриета близначки. Дуайн беше нарамил един боен чук, който обикновен мъж трудно щеше да повдигне с две ръце. С кожена превръзка на лявото око Йерас беше препасал меч на хълбока си, а в ботуша му беше затъкнат гелтски кинжал. Лиам носеше на гръб тежкия меч, който беше единствената му ценност.

Доволен, Лорн се обърна към Дарил, който тъкмо идваше. Юношата държеше в ръка кофа с боя, в която беше потопена четка, и голямо парче мукава под мишница.

— Готов ли си? — попита го Лорн.

— Да, месир.

— Отваряй си очите и не се отдалечавай от нас, ясно ли е? И ако нещата наистина загрубеят, бягай вътре в лечебницата.

— Разбрано.

— Обещах на Сибелиус, че нищо няма да ти се случи, ако те взема на служба при мен. Не ме карай да лъжа.

Яхнаха великолепните коне, подарени от Алан, и тръгнаха по спуснатия подвижен мост, Лорн вървеше отпред, последен идваше Дарил, пеша, на няколко крачки от тях. Но той трудно се забелязваше. Лорн и ескортът му от конници привличаха всички погледи.

Доспехите и строгото изражение на тези, които ги носеха, оказваха своето въздействие.

* * *

Когато пристигнаха на Площада на брястовете, пред лечебницата на отец Елдрим се бяха събрали вече доста хора. Имаше жители на квартала, предупредени от слуховете. Но там беше и Андара и десетина стражи, застанали назад, под сянката на дърветата, на които площадът дължеше името си.

Лорн слезе от коня и почука на вратата на лечебницата.

Докато чакаше да му отворят, той се обърна към тълпата и се запита колцина сред всички тези хора, които го гледаха, бяха тук, за да покажат симпатията си към Кадфелд, и колко бяха дошли да видят как ще се разиграе новото действие на една предизвестена трагедия. Защото в последните дни инцидентите между Черната кула и стражите бяха станали още повече, така че хората не се питаха дали Андара ще удари пак. Питаха се кога и как.

Осъзнаващи опасността, на която Лорн се излагаше по този начин, неговите хора бяха особено бдителни. Останали на конете, Дуайн, Ериад и Логан пазеха достъпа до стълбището. Няколко стъпала по-нагоре Йерас бавно оглеждаше събраното множество, а арбалетът в ръката му беше готов за стрелба. Бдителни като останалите, Лиам и Вард бяха на един скок разстояние от Лорн.

Вратата се отвори и отец Елдрим се появи, последван от Кадфелд, опрян на ръката на една монахиня. Старият човек все още предизвикваше жал с вида си, независимо от положените грижи и изминалото време след побоя. Беше отслабнал. Лицето му беше изпито и вървеше с малки крачки, опрян на бастун. Изглеждаше ужасно безпомощен и всички се развълнуваха.

Кадфелд застана за миг неподвижно на стълбите — пред очите на всички, сякаш заслепен и разколебан.

И тогава някой изръкопляска насред пълната тишина.

После още един.

Трети, четвърти, пети.

И тъй като стражите не мърдаха, ръкоплясканията станаха по-свободни, весели, силни. Разбира се, бяха предназначени за Кадфелд. Но те отбелязваха и надеждата за свобода, началото на бунт. Не всички ръкопляскаха, но тези, които го правеха, се поздравяваха за това, че бяха посмели, и горди от възвърнатата смелост, изпращаха послание към стражите.

Лорн го разбираше също толкова добре, колкото и Андара.

От най-горното стъпало на каменното стълбище той размени с началника на стражите дълъг поглед над шумната тълпа, която ги разделяше. Андара не виждаше очите на Лорн. Само два тъмни правоъгълника, които отразяваха блясъка на слънцето. Обаче не се съмняваше, че този поглед е предизвикателен. Стисна челюсти и сви юмруци, като се мъчеше да изглежда невъзмутим.

Без да изпуска Андара от поглед, Лорн се наведе към отец Елдрим.

— Все още ли сте решен да го направите, отче?

— Да.

— Още имате време да се откажете.

— Зная. Действайте.

Тогава Лорн кимна с глава към Дарил, който чакаше долу. Юношата се качи при тях и закачи мукавата, която носеше, на вратата на лечебницата. Това беше шаблон, който той боядиса с черна боя с няколко замахвания на четката.

Заинтригувана, тълпата се успокои и скоро видя рисунката, от която се процеждаше боя по вратата: два кръстосани меча, чийто смисъл беше очевиден.

Ониксовата гвардия пазеше тази къща и нейните обитатели.

Лорн вдигна ръце, за да накара тълпата да замълчи.

— Жители на Червените павета! Казвам се Лорн Аскариан — Пръв рицар на кралството. Смятано от този ден, в името на Върховния крал и с властта, която той ми повери, ви предлагам защитата на Ониксовата гвардия! Достатъчно е да я поискате и да го покажете, като нарисувате този знак на вратата си! Тези мечове са нашите мечове! Те ще ви защитават и предизвиквам всеки, който пожелае да ми се противопостави!

Тълпата потръпна.

Всички се обърнаха в очакване към Андара — някои се блъскаха с лакти, други се изправяха на пръсти, напрягаха шии да видят как ще реагира.

Началникът на стражата остана неподвижен, не каза нищо, но очите му блестяха от ярост. После даде една отсечена команда и се обърна, последван от хората си.

Тълпата го гледаше как си тръгва унизен, невярваща на очите си, после изведнъж беше обзета от веселие. Хората викаха, поздравяваха се, смееха се и крещяха „да живее“.

— Ето — каза Лорн мрачно. — Войната е обявена.

— Надявам се, че знаете какво правите, синко.

— Андара няма да посмее да се изправи срещу мен. Но вие внимавайте, отче. Може да нападне вас.

— Единственият ме закриля.

За пореден път Лорн се запита докъде стигаше истинската смелост и докъде сляпата вяра в абсолютното доверие, което черният свещеник показваше пред лицето на опасността.

— Но не се лъжете — продължи отец Елдрим. — Тези хора ръкопляскат и се радват. Сега са многобройни и се чувстват силни. Мигът ги опиянява. Прави ги смели, защото стават безгрижни. Но после ще се приберат у дома. Сами. И ще размислят. Ще се замислят за това, което може да изгубят и отново ще започнат да се страхуват. Ще си кажат, че не можете да защитите всички, и ще са прави.

Тъй като Лорн не казваше нищо, свещеникът се обърна към него и настойчиво попита:

— Нали?

— Няма война без жертви, отче.

Само те двамата можеха да чуят какво си говорят, така че на отец Елдрим му се стори, че не е чул добре.

— Какво казвате?

— Казвам, че имате право, отче. Не мога да защитя всички тези хора от стражите. Нито семействата им. Нито къщите им. Нито дюкяните им.

— Някои ще си платят за проявената днес дързост.

— Да. Рано или късно Андара ще си отмъсти за унижението, което понесе преди малко.

Сдържайки зараждащия се гняв, черният свещеник погледна Лорн, който гледаше тълпата.

— И това не ви ли притеснява?

— Това е неизбежно. Така че го приемам.

— Вие го приемате, без обаче на вас да ви струва кой знае какво — обвини го свещеникът. — И толкова по-зле, ако невинни хора платят за вашата амбиция. Защото нищо не е по-важно от Черната кула, нали?

Лорн трябваше да положи усилие да остане спокоен. Бавно и дълбоко си пое въздух и след кратко мълчание каза:

— Свещеници, черни свещеници — също като вас — дойдоха веднъж в Далрот. Много се молиха, отслужиха няколко литургии и изповядаха затворниците. Спомням си единия от тях. Възрастен мъж, който преди това бил военен свещеник. Беше придружавал армии на война и беше видял всички ужаси на света. Тъй като искаше от мен да изповядам греховете си, аз му казах, че най-големите грешници в Далрот, каквото и да са направили, не са затворниците. Защото това, което изтърпях там — денем и нощем — не го заслужавах, отче. И знаете ли какво ми отговори този възрастен свещеник?

— Не.

— Отговори ми, че страданията и нещастията, които са ни пратени на този свят, нямат никакво значение. И че единственото важно нещо е спасението на моята безсмъртна душа.

Лорн замълча.

— Е… е, и какво? — колебливо попита отец Елдрим.

— Грижете се техните души — каза Лорн, като посочи тълпата с брадичка.

И като се обърна към свещеника, леко смъкна очилата си, за да не пропусне той ледения огън, който изгаряше разноцветните му очи:

— Грижете се за душите им и за нищо друго.

* * *

С Лорн начело на ониксовите гвардейци ескортираха Кадфелд до Черната кула, като се разбраха, че там старият продавач на книги спокойно ще завърши възстановяването си. Настаниха го в един мебелиран заслон, който Дарил беше подредил с голямо старание. Едно легло, маса, стол, няколко книги и покрив върху четири стени. Не беше кой знае какво, но Кадфелд не можа да скрие вълнението си, когато влезе.

— Благодаря — каза той дрезгаво.

— Тук сте у дома си — отвърна Лорн, докато Дуайн помагаше на стареца да легне на леглото. — Естествено, вие сте свободен да идете където пожелаете, но не ви съветвам да напускате Черната кула. Няма да е разумно.

Кадфелд се смръщи от болка, докато се изправяше, а Дарил пъхаше две възглавници зад гърба му.

— Повярвайте ми, рицарю, не бързам да се срещна отново с хората на Андара. И ви обещавам да устоя на желанието да подскачам по вашите скелета…

Лорн се усмихна.

— Точно това щях да ви забраня — каза той като се дръпна, за да пусне Дуайн да излезе.

Той му благодари с кимване.

— Излишни предпазни мерки — иронично каза Кадфелд. — Достатъчно щеше да бъде да ми вземете патериците…

— Добра идея — каза Лорн напълно сериозно. — Дарил, ще отнесеш патериците на достопочитаемия Кадфелд и ще му ги върнеш само когато ти наредя.

Смутен, юношата се обърна към Лорн с ококорени очи.

— Наистина ли, месир?

След кратко съучастническо мълчание двамата мъже едновременно избухнаха в смях. Объркан, но добър играч, Дарил разбра, че с него се шегуваха и се засмя.

— Извинете ме — каза той.

— Изчезвай — отвърна Лорн с обич. — Но минавай редовно да видиш дали няма нужда от теб тук, ясно?

— Да, месир.

— Благодаря.

Юношата излезе.

— Скоро ще бъдете на крак — обеща Лорн. — И ще мога да кажа на Дарил да ви донесе патериците, без да ви липсват.

— Бога ми… — рече Кадфелд.

Но беше ясно, че не вярва в скорошно оздравяване, а още по-малко в пълно. Лорн разбра и предпочете да не обижда интелигентността му, като настоява повече.

— Тези кръстосани мечове на вратата на лечебницата — каза Кадфелд. — Наистина ли мислите, че е добра идея?

— Ще стане, когато други мечове бъдат нарисувани на други врати.

— Ако изобщо се случи.

Лорн вдигна рамене.

— Ще видим. Но мисля, че хората от Червените павета не могат повече да търпят насилията на стражата. С тези кръстосани мечове им посочвам начина да го покажат, без да се излагат прекалено.

— За Андара това е обявяване на война.

— Зная.

— Вие имате шестима мъже под ваше командване, рицарю. А Андара има шест пъти повече. Най-малко.

— Да, но аз имам това — възрази Лорн и показа пръстена си. — И имам тази кула и всичко, което тя представлява — усмихна се, уверен в себе си. — Освен това се съмнявам, че хората на Андара струват колкото моите. Дори шестима срещу един.

Лорн видя как сянка премина през лицето на Кадфелд.

— Какво има? — попита той.

Старият човек се поколеба.

— Аз… в нищо не съм сигурен. Но има нещо, което трябва да знаете за Андара…

* * *

Тази вечер Андара бдеше.

Събитията през деня го бяха засегнали лично. Знаеше, че ще има хора, дошли да подкрепят Кадфелд при излизането му от лечебницата. Благодарение на своите доносници, знаеше също така, че ониксовите гвардейци щяха да чакат стария продавач на книги, за да го ескортират, и подозираше, че Лорн ще се възползва от случая, за да се отличи. Обаче не беше предвидил удара с нарисуваните мечове и трябваше да признае, че идеята беше добра, особено сега, когато проклетият свещеник явно показваше, че е на страната на Първия рицар. Ето кое щеше да даде смелост и желание за бунт на неколцина — без никакво съмнение…

И все пак Андара не беше разтревожен. Ядосан? Може би. И разбира се, вбесен, че публично беше предизвикан от Лорн. Но той разполагаше с коз, който още не беше изиграл, и като се замислеше, не беше зле, че Лорн си мислеше, че води в играта. Ударът, който Андара щеше да му нанесе в подходящия момент, със сигурност щеше да е по-страшен. Трябваше само да изчака подходящия момент. Засега щеше да е достатъчно да наложи няколко наказания, за да откаже хората от квартала да рисуват бели мечове по вратите си. Лорн вярваше в символите. Що се отнася до Андара, той вярваше в бруталността и в страха.

Тъй като имаше един час време за убиване тази вечер, Андара се съгласи да приеме младата жена, която се появи в хана, който беше направил свой генерален щаб и където той и хората му си почиваха и се занимаваха с делата си. Беше съпругата на просбописеца на Червените павета. Работата му не вървеше добре. Семейството имаше нужда от пари и младата жена идваше да помоли Андара да им даде заем, който мъжът й от гордост не можеше да поиска. Всъщност Андара извличаше огромни печалби от дейността си на лихвар. Тъй като съпругата на просбописеца беше и хубава, освен умна и свенлива, той си направи удоволствието да й даде парите, от които се нуждаеше, и този път се задоволи да се изпразни в устата й, въпреки сълзите й.

Младата жена все още беше на колене и разплакана, когато Андара я остави и напусна хана. Усмихваше се, самолюбието му се ласкаеше, че е успял да унизи и подчини на волята си още една „кокетка“ — а и тази също щеше да се върне, както и другите, да плати лихвите. Лорн със сигурност не можеше да си позволи да направи такова нещо. Нито пък някой друг в Червените павета. Той единствен имаше тази власт и докато това беше така, нямаше никакви причини да се безпокои. Всичко останало беше само приказки и ръкомахания…

Градският часовник удари полунощ, когато Андара пристигна на мястото, където беше срещата му — малка, изоставена градска градинка. Той беше пристигнал навреме, но човекът вече го чакаше.

— Нямам много време — каза Ериад, като излезе от сянката.