Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Възмездие (75)

72.

Стигнах до „Грейси Меншън“ в 3:26 — три минути след дадения ми краен срок. Кайли вече ме чакаше пред кабината на охраната.

— Как, по дяволите, успя да стигнеш дотук толкова бързо? — попитах я аз.

— Гордея се с точността си. Тя е отличителната черта на всяка перфектна полицейска работа.

— Заслужих си да го кажеш — отвърнах аз, докато се качвахме по трите стъпала към обширната веранда пред къщата.

— Забрави ли, че съм отседнала в апартамента на Шели? Той е само на пет пресечки. Дойдох пеша.

Не бях забравил, но когато чух гласа на Спенс, автоматично бях решил, че е прекарала нощта в собствения си апартамент и легло. А може и Спенс да беше дошъл до центъра.

Или това въобще не беше гласът на Спенс.

Или това въобще не беше моя работа.

Четиримата ни чакаха около конферентната маса в кабинета на кмета — кметът Спелман, Ървин Даймънд, капитан Кейтс и полицейски комисар Ричард Харис. С Кайли седнахме и комисарят заговори:

— Миналата нощ мъж и жена от Източна седемдесет и първа улица излезли от апартамента си в седем и петнадесет и отишли на театър. Имената им са Лари и Клеър Бертоли. На госпожа Бертоли й станало зле по време на първо действие, затова си тръгнали, прибрали се у дома и заварили там обирджия. Познавали извършителя — бил портиерът им. Той не се опитал да избяга, просто седнал на дивана и се разревал.

Госпожа Бертоли се обадила на 911, дошли униформените и го отвели в деветнадесето управление, където го предали на детективите за разпит.

Знаех, че шефът нямаше да ни вдигне в такъв час, за да ни разкаже за някакъв си обир. Кейтс вече ми беше споменала, че случаят „Рейчъл О’Кийф“ вече бил изхвърчал през покрива, и очаквах всеки момент да стоварят бомбата. Но познавам добре и Ричард Харис, а той е болезнено последователен и винаги има нужда от време, за да разгърне плана си.

— Водещият разследването е детектив Сал Капитано — каза той. — Той е с двадесет и една години стаж и още щом влязъл в стаята за разпити, разбрал, че в ръцете му е попаднал случай за първите страници на вестниците. Името на портиера било Видмар, Калвин Видмар.

Бомба! Погледнах към Кайли. Тя също се беше досетила.

— Името трябва да ви е познато — каза Харис, щом видя реакцията ни.

— Да, сър — потвърди Кайли. — Видмар е портиерът, който е бил дежурен в нощта, в която е била убита дъщерята на Рейчъл О’Кийф. Той свидетелства срещу нея в съда.

Началникът кимна.

— Изглежда, той не е точно такъв съвестен гражданин, какъвто го изкара прокуратурата. Той е крадец. Всички живущи в сградата му оставяли ключ от жилището си за спешен случай. Видмар вземал ключ от кутията, където ги държал, влизал в апартамента и си отмъквал по нещо дребно, обикновено бижута или пари в брой, ако намерел някакви, но винаги по малко, за да не забележат липсата. А дори и да забележели, жертвите обикновено не подавали жалба. Хората си мислели, че нещото се е изгубило, в един случай наемател уволнил чистачката си, смятайки, че това е нейна работа.

— Има ли някакви доказателства, че той е влизал в апартамента на О’Кийф в нощта, когато е била убита Кими? — попитах аз.

— Капитано издействал заповед за претърсване на апартамента на Видмар в Бронкс и открил няколко бижута, които не е имал време да продаде, както и това. — Той извади и сложи на масата снимка в голям формат. Беше Муки — розовата плюшена маймунка, същата като онази, взета от спалнята на Кими О’Кийф.

— Колко време ще отнеме да направим ДНК анализ, за да разберем дали е нейната? — попита Кайли.

— Няма да се наложи да чакаме. Капитано казал на Видмар, че ще е по-добре за него да си признае веднага, отколкото да остави доказателството само да окачи въже на шията му. Онзи отново се разревал и разказал всичко. Било обир, който свършил зле. Момиченцето се събудило и започнало да пищи. Той се паникьосал, притиснал лицето му с възглавница и останалото го знаете. Не искал да я убива, но така се случило. Сложил тялото в торба за боклук и го оставил навън, за да я отнесат на сутринта. Накрая оставил майката да поеме удара.

Почувствах се така, сякаш току-що ме е ударила бомба със силата на тази над Хирошима. Съдът беше прав. Рейчъл беше казала истината.

— Е, сега може би няма да опера пешкира за това, че са пуснали една детеубийца на свобода — отбеляза кметът.

— Господин кмет, ако разпространим новината, че О’Кийф е невинна, жената е мъртва — обясни комисарят.

— Хората, които са я отвлекли, планират да я измъчват, за да признае, но в мига, в който разберат, че извършителят е Видмар, ще я убият веднага.

— А ако сте си мислили, че хората ви мразят, когато представяха О’Кийф като детеубийца — намеси се Ървин, — ще ви намразят още повече, когато стане ясно, че тя е била невинна, но не е получила полицейската закрила, за която е помолила, и са я убили по ваша вина.

— Тогава докъде, по дяволите, сме стигнали със случая „Хазмат“?

Кметът погледна право към мен. Нямаше как да оставя Кейтс да узнае, че сме я прескочили и сме поставили неразрешено наблюдение над две ченгета. А и определено нямаше как да кажа на кмета, че Мюриъл Сайкс е прекарала цял час на закрити врати с двамата ни главни заподозрени. Тъкмо обмислях отговора си, когато Даймънд ме прекъсна:

— Последния път, когато говорихме, вие работехте по списък на всички, които са знаели къде ще отиде О’Кийф, когато бъде освободена. Успяхте ли да разпитате всички?

— Всички без двама души от кабинета на областния прокурор — казах аз. — Смятаме да се свържем с тях тази сутрин.

— Проклетите избори са след четири дни! — каза Спелман. — Нямам време да ви чакам да се свържете с тях сутринта. Говорете с тях сега. Разберете къде живеят и ги измъкнете от леглата. — Той се обърна към комисаря.

— Ричард, повече не можем да се мотаем. Намерете я!

Началникът на полицията се назначава от кмета. Ако Спелман загуби на изборите, Харис си заминава заедно с него.

— С кого от офиса на областния прокурор не сте успели да говорите? — обърна се той към Кайли и мен.

— Помощник областен прокурор Уилсън и една от асистентките му — отговорих аз.

— По дяволите! — отвърна Харис. — Мик Уилсън е гадина и последният човек, когото бих искал да събудя посреднощ.

— Тогава да не го будим? — попитах аз.

— По дяволите, не. Само нека да е последен. Първо събудете асистентката.