Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Възмездие (34)

31.

— Трябва да направя бърза пиш-пауза — каза Кайли, когато излязохме от кабинета на Кейтс. — Тръгвай към колата, ще се срещнем отвън.

— Сигурно е готино да имаш собствена кола с шофьор — отвърнах аз. Никога не пропускам възможност да се пошегувам с нея. — Като комисар Харис.

— Не съвсем — отвърна тя. — Познавам шофьора на комисаря и той определено знае кога да си затваря устата.

Тя се запъти към дамските тоалетни, а аз тъкмо слизах по главното стълбище пред участъка, когато се случи.

Беше засада.

Деймън Паркър, братът на Евелин Паркър-Стийл, се появи иззад един паркиран отпред миниван.

Ако някога направят състезание за Най-омразния човек в Америка, Деймън Паркър със сигурност ще влезе в класацията, а може даже и да я оглави. Сигурно като дете онова безсърдечно копеле баща му непрекъснато му е набивало в главата, че добрите момчета финишират последни, та затова Деймън беше направил кариера в телевизията като всичко друго, но не и като добро момче.

Беше по-известен с подмолните си действия и конфронтацията лице в лице, отколкото с журналистическите си умения, и ако се съди по снимачния екип зад гърба му, май аз щях да бъда следващата му жертва.

— Детектив Джордан! — извика Паркър. Обръщаше се не толкова към мен, колкото към невидимата публика, която по-късно същата вечер щеше да ме гледа как се пека в огъня. — Хората искат да знаят!

Това беше запазената му реплика от едноименното му телевизионно шоу „Хората искат да знаят“.

Моята запазена реплика е: „Не ми пука какво искат да знаят хората“, но отделът за достъп до обществена информация не гледа с добро око на ченгета, които изтърсват пред камера първото, което им дойде наум.

Продължих да вървя към колата, но Паркър и екипът му ми препречиха пътя.

— Хората искат да знаят защо парите от данъците им отиват за финансирането на полицейски отдел, който гълта по тридесет и пет хиляди долара, и защо Нюйоркската полиция, независимо дали чрез „Специални разследвания“, или други отдели, е неспособна да проследи едно чудовище, което жестоко е измъчвало и убило четири невинни жертви.

— Без коментар — казах аз.

— „Без коментар“ все пак е коментар, нали хора? — излая той в отговор към вярната си аудитория, която го гледаше всяка вечер. — Естествено, че няма да говори. Устата му е запушена от кмета. А искате ли да знаете защо? Защото има и пета жертва! Жертва, която кметът Спелман в отчаяните си опити да запази мястото си, не желае да ви разкрие. Бихте ли казали нещо поне относно петата жертва, детектив?

Пета жертва? Този човек беше майстор на манипулацията. Аз обаче съм обучен да не се поддавам и не се хванах на уловката.

— Не мога да коментирам текущо разследване — казах възпитано аз, точно както ме бяха учили.

— Тогава позволете ми да разкажа на хората какво крие кметът от тях — продължи той. — Този убиец, наречен Хазмат, тероризира нюйоркчани до такава степен, че мнозина от тях са се барикадирали зад заключените врати на домовете си. Ходих в „Астория“, в „Бенсънхърст“ и „Кий Гардънс“, хората навсякъде са толкова наплашени да излизат вечер, че дребният бизнес в тези квартали страда. Ресторантите са празни. Малките магазинчета, които разчитат на местните клиенти, са принудени да затворят. Петата жертва е всъщност градската икономика на Ню Йорк.

Всичко това беше пълна дивотия, но в същото време идеята беше гениална. Той водеше усилена предизборна кампания в полза на Сайкс и ме използваше като изкупителна жертва. Положих всички усилия да мина покрай него, без да го блъсна, но съм сигурен, че на него щеше да му хареса, ако нещата бяха прераснали до физическа саморазправа. Щеше да разполага с хубави кадри на полицейска бруталност, ако успееше да си ги изпроси.

И тогава Кайли се появи на предния вход на участъка.

Едно от нещата, на които ни учат, е следното: Понякога медиите са склонни да прибягват до отчаяни мерки, атакувайки отделни служители или полицията като цяло с провокативни твърдения, чрез които целят да предизвикат емоционален отговор от наша страна. Не трябва да реагираме. Трябва да запазим спокойствие и да продължим да бъдем убедителни и все така учтиви.

Аз винаги съм полагал всички усилия да стоя далеч от всякакви конфронтации с медиите, но съм сигурен, че партньорката ми, ако въобще бе чувала за това, по-скоро беше решила да го възприема като възможност, отколкото като задължение.

— Деймън! — извика тя от върха на стълбището.

Двамата с Кайли се движим в различни обществени кръгове. Като съпруга на телевизионен продуцент, тя се среща с доста хора от телевизионния бизнес и беше ясно, че познава Паркър отпреди.

Той се обърна, а Кайли забърза надолу по стълбите.

— Какво, за бога, правиш? — попита го тя.

С това матадорът размаха червеното платно. Бикът се приближи предпазливо.

— Аз ли какво правя? — попита Паркър. Липсваха само виковете „Оле!“ от обкръжаващата ги тълпа. — Търся истината. Хората искат да знаят истината, детектив Макдоналд, и разчитат на мен, за да им я предоставя. Ето това правя. Това съм правил винаги. Само че този път е нещо лично. Сестра ми беше убита и искам убиецът й да бъде изправен пред правосъдието.

Беше използвал онази глупост за петата жертва върху мен, а сега изведнъж се беше превърнал в скърбящ брат.

— Търсите ли въобще убиеца на сестра ми? — Опитваше се да я закове с един от вербалните си пирони, превърнали се в негова запазена марка. — Или са ви дали инструкции да подклаждате огъня около така нареченото признание на Евелин и да я заклеймите като убийца в опит да очерните кандидата за кмет, в който скъпата ми сестра вярваше толкова много?

Пламъците нямаше накъде повече да се подклаждат. Паркър започна нападение по всички фронтове. Беше опитал да подразни мен, но аз не хапя. Кайли обаче е друга работа. Тя хапе.

Операторът се завъртя, за да хване нейната реакция, и тя се взря право в обектива на камерата. Мис Макдоналд беше готова за кадър отблизо.

— Ти не искаш правосъдие. Последното нещо, което искаш, е да намерим убиеца на Евелин. Ти не преследваш убиец, преследваш ченгетата и кмета. Всичко, което всъщност правиш, е да експлоатираш смъртта на сестра си, така че да си покачиш рейтинга. Точно затова сте застанали на пътя ни. Имам един последен въпрос за теб, Деймън. Как, по дяволите, можеш да живееш със себе си? — извика тя. — Хората искат да знаят!

Не изчака отговора му. Качи се на предната седалка и затръшна вратата на колата. Докато аз потеглях, Паркър крещеше нещо в обектива на камерата.

Кайли погазва всякакви правила. И не само това, ами се радва на попаденията.

— Е, как се справих? — попита тя и ме дари с една широко ухилена физиономия. — Мислиш ли, че имам бъдеще в телевизията?

— Направо ме размаза — отвърнах аз и подкарах по Шейсет и седма улица към Парк Авеню. — Но след тази публична изява само се надявам да имаш бъдеще като ченге.