Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Възмездие (39)

36.

— Имах причина да извадя оръжие — каза Кайли веднага щом излязохме отново навън. — Още щом чух онази полуавтоматична…

— Ей, нямаш проблеми с мен — отвърнах, — аз бях точно зад теб. Не ми хареса как се справи с Деймън Паркър тази сутрин, но сритването на онзи по топките беше точно на място. Добра работа, партньоре!

— Благодаря — изгледа ме изненадано тя.

— Ти наистина си кучка — добавих аз, — и го казвам във възможно най-добрия смисъл.

Стояхме пред сградата и попивахме уникалните гледки, аромати и звуци на „Чайнатаун“ — този малък анклав, дом за едни и туристическа дестинация за мнозина други.

— Не разбирам — каза Кайли. — Алекс Кан е излязъл оттук в единадесет сутринта. Как е изчезнал просто така? В момента е малко след единадесет и виж, улицата е пълна с хора, в съседния гараж влизат и излизат коли, някой трябва да е видял нещо.

Тя се огледа вляво и вдясно, сканирайки бавно улица „Мълбери“.

— Не се мъчи да забележиш охранителните камери — казах аз. — Това е гангстерска територия. Дори и да е имало такива наоколо, вандалите отдавна са изпотрошили всичко.

— Значи може би ще се наложи да разчитаме на човешкото наблюдение — отбеляза тя и посочи към другия край на улицата.

Точно срещу щабквартирата на бандата се намираше парк „Колумб“. Това е и единственият парк в „Чайнатаун“, затова, естествено, градската управа го е нарекла на италианския откривател. Инициалите „КП“ се съдържаха и в пълното име на „Императорите — КП“.

— Паркът е пълен — каза Кайли. — Вероятно едни и същи хора идват тук всеки ден, за да си прочетат вестника, да разходят кучето, да карат ролери. С риск да се повторя, ще кажа „някой трябва да е видял нещо“.

— Някой е видял — отвърнах. — Проблемът е да ги накараме да говорят за това.

Пресякохме улицата и отидохме до входа на парка, където дузина китайци, мъже на възраст от двадесет и няколко до осемдесет и няколко години, се бяха събрали в полукръг, подаваха си цигара от ръка на ръка и гледаха двама мъже, наведени над импровизирана масичка. Двамата играеха го — традиционната китайска игра на две хиляди години.

Познавам играта. Баща ми ме научи на табла, когато бях на шест, след това на шах, а някъде по същото време се запалих и по играта го. Правилата са толкова прости, че всеки може да ги научи за десет минути, но стратегиите са толкова безкрайно сложни, че малцина могат да станат майстори в играта дори и за цял живот практика. Освен това играта е ужасно привлекателна не само за играене, но и за гледане.

Огледах играчите: единият беше около шестдесетгодишен, другият — около десетилетие по-възрастен. Мъжете явно не можеха да си позволят традиционната дървена дъска от обработена торея. Играеха върху грубо изрязано парче дъска с начертани на ръка квадрати. А вместо класическите японски камъчета от полиран гранит и мидени черупки, техните бели и черни пулове представляваха само евтина и автентична китайска пластмаса.

Въпреки това страстта, концентрацията и състезателният дух на играчите бяха повече от истински. Едно от нещата, което прави играта го толкова зрелищен спорт, са залозите, затова на масата имаше две десетдоларови банкноти. Погледнах към дъската и разбрах, че по-възрастният мъж има преимущество. За пет минути той спечели играта и прибра парите.

— Добър сте — казах му аз.

Той кимна с глава в знак на благодарност.

— Но аз съм по-добър.

Тълпата, която до момента не беше казала и дума на английски, явно разбираше достатъчно, за да се изсмее шумно.

— Имаш ли пари? — попита възрастният човек. — Или само голяма уста?

Той сложи една десетдоларова банкнота на масата.

Отворих портфейла си, извадих стодоларова банкнота и я сложих до неговите десет. Тълпата вкупом издаде гърлен звук — китайската мъжка версия на „Оооо!“.

— Ти имаш ли пари? — попитах аз. — Или само голяма уста?

Старият човек помисли няколко секунди, след което бръкна дълбоко в джоба на панталона си и извади няколко банкноти от по десет, пет и един долар. Не бяха достатъчно. Той ги натъпка обратно в джоба си и отвори древен портфейл, от който измъкна също толкова древна сгъната стодоларова банкнота. Разгъна я и я остави до моите пари.

Седнах срещу него.

Бях с черните и играех първи. Има една стара поговорка в играта го: „Играй бързо, загуби бързо“. За негова чест възрастният човек се отнесе с уважение към мен още от самото начало. Играеше внимателно, обмислено, като с равностоен опонент, а не така, сякаш бях само един бял многознайко, готов да се раздели със стотачката си. След пет минути осъзна, че наистина бях равностоен опонент.

Играта продължи почти час. Никой от нас не успя да вземе надмощие, а силно екзалтираната тълпа замлъкна, когато наближихме финала.

И тогава допуснах един лош ход. Не беше просто лош — беше тъп, дори много тъп. Знаех го, знаеше го и старецът. Пръстите му подръпнаха няколкото тънки сиви косъмчета на брадичката му и той се взря в мен, отначало объркан, но впоследствие му просветна.

Падах нарочно.

Той шляпна шумно белия си пул върху дъската и тълпата избухна в смях, с аплодисменти и с явна гордост от победата на сънародника си.

Той спечели.

Изправих се и се обърнах към армията от пушачи, която се беше утроила след момента, в който бях сложил първия пул на дъската.

— Аз съм добър — казах им аз, — но той е по-добър.

Те започнаха да ръкопляскат и да скандират, а аз за втори път се поклоних на победителя.

— От тази игра огладнях — казах, — къде мога да отида, за да хапна най-хубавите дим-съм?

— Най-хубавите дим-съм? — усмихна се старецът. — В дома на майка ми, провинция Гуандун, но мисля, че ще ти дойде малко далеч.

Групата отново задюдюка за моя сметка. Старият човек продължи да се усмихва и добави:

— Обаче ако искаш да се задоволиш с „недотам лоши дим-съм“, иди в „Ню Уонтон Гардън“ отсреща на улицата.

Поклоних се отново, кимнах на Кайли и двамата тръгнахме към ресторанта.

Както споменах, аз съм играч и току-що бях инвестирал сто долара и един час от времето на двама ни с Кайли в игра със старец, когото срещах за пръв път.

Сега трябваше просто да седна търпеливо в „Ню Уонтон Гардън“, да посръбвам чай и да похапвам „недотам лоши дим-съм“, докато чакам да разбера кой от двама ни всъщност беше спечелил играта.