Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Възмездие (71)

68.

— Къде, по дяволите, паркират хората в Манхатън? — каза Джоджо, докато Томи Бой за трети път минаваше с буика покрай полицейското управление. — На проклетата улица никога няма никакви места.

— Номерът е първо да обходиш наоколо — каза Томи Бой, — а когато си намериш място, караш някой да легне там, а ти тичаш да си купиш кола.

Джоджо не се разсмя.

— Мислиш ли, че тази работа е майтап. Ти Би?

— Нищо не мисля, Джоджо. Дори не знам каква точно е тази работа, освен че трябва да проследим две ченгета. Искаш ли да ме осведомиш? Да не би да са сгафили?

— Сгафили са колкото си искаш. Убили са брат ми.

— Мамка му! Ченгета ли са убили Енцо?

— Тогава още не са били ченгета. Били са просто хлапета в гимназията.

— Значи ще ги намерим, ще ги проследим, а после какво? — попита Томи Бой.

— Нищо. Нали чу моя старец? Само ги проследяваме, той ще реши какво да правим после.

— И какво, по дяволите, мислиш, че ще реши той? Ще ги затрие. Единственият въпрос е кой ще получи задачата да го свърши.

— Ти да не си доброволец?

— Може би — отвърна Томи Бой и вмъкна колата в едно свободно място до противопожарен кран. — След като Пачино затри Солоцо и онова скапано ченге в ресторанта, реши да избяга в Сицилия за няколко години. Нямам нищо против да бъда доброволец за това.

— Продължавай да си мечтаеш, Пачино! — отвърна Джоджо, извади айфона си и пъхна белите слушалки в ушите си. — Сега гледай да си държиш очите отворени, а устата затворена. Имам нужда от малко Спрингстийн.

След третата песен от албума Джоджо измъкна рязко слушалките от ушите си и каза:

— Този отпред е Гидън! — Той посочи към двама мъже, които излязоха от полицейското управление и тръгнаха към няколко паркирани полицейски коли. Качиха се в черен джип и потеглиха.

— Стой! — предупреди спътника си Джоджо. — Ченгетата могат да забележат, че ги следят. Остави им малко пространство.

Томи Бой подкара буика на разстояние две коли.

— Хубаво. Да се надяваме само тези да не включат сирената и да ни погнат, защото с нас е свършено — отбеляза той.

Нямаше нито буркан, нито сирени — никаква драма.

Джинът зави по моста „Ед Кох“, пресече Ийст Ривър и сви надясно по булевард „Върнън“, след което спря пред „Сан Ремо“ — малка пицария на ъгъла на Четиридесет и девето авеню. Гидън влезе вътре и няколко минути по-късно излезе с кутия пица и се върна в колата.

— Чувал ли си някога за това място? — попита Томи Бой. — Трябва да е адски добро, щом караха чак дотук, за да си вземат пица в девет часа сутринта.

Последваха джипа до „Джаксън“, а след четвърт миля колата зави надясно по задънената улица „Крейн“.

Томи Бой изчака, докато двете ченгета стигнаха до края на улицата, спряха пред един гараж, нашарен с графити, вкараха колата вътре и затвориха вратата от гофрирана ламарина. Томи паркира зад един очукан микробус на двеста метра оттам.

Четиридесет минути по-късно вратата на гаража се отвори и джипът излезе.

— Какво чакаш, по дяволите? — каза Джоджо, когато ченгетата ги подминаха.

— Чакам ги да се изгубят от поглед — отвърна Томи Бой. — След това можем да влезем и да разберем какво правят вътре.

Джипът зави по „Джаксън“.

— Ще ги изпуснем — изкрещя Джоджо.

— Няма да ги изгубим завинаги. Нали знаем къде работят?

— Последвай ги!

— Джоджо, те не биха карали целия път до подобна дупка само за да си разделят една пица. Баща ти ще иска да знае какво, по дяволите, става там вътре.

— Баща ми ни нареди да ги проследим. Нали го чу? Нищо друго — niente. Сега или тръгвай, или слизай, аз ще карам!

Томи Бой запали двигателя и тръгна към края на тясната улица.

— Добре, но мисля, че допускаш голяма грешка.

— Виж какво, задник такъв — каза Джоджо, — плаща ти се, за да караш, а не да мислиш. — След което наклони облегалката си назад и пъхна слушалките в ушите си. Слушаше Бруно Марс, когато мобилният му телефон завибрира.

— Да, мамо? — каза той и притисна телефона към лицето си. — Малко съм зает.

— Намерихте ли ги? — попита Тереза.

— Да. Отидоха с колата до някаква дупка в Лонг Айланд.

— Каква дупка? — заинтересува се Тереза.

— Не знам. Някакъв стар гараж. Беше в западналата част на града, в края на една задънена улица близо до железопътните линии.

— Защо са ходили дотам? Какво има вътре?

— Откъде да знам?

— Откъде ли? Ами щом си тръгнат, влезте вътре и разберете с какво се занимават.

— Вече си тръгнаха. В момента с Ти Би ги проследяваме.

— Луди ли сте? — изкрещя Тереза в отговор. — Недейте да ги следите!

— Недейте да ги следите ли? Какво говориш? Нали татко каза да не правя нищо друго, освен да ги проследя, да разбера какво правят и да му докладвам?

— Mannaggia!^[1] Открили сте място, където тези двамата се занимават с някаква мръсна работа, и сте решили да не го проверите? Какво според теб значи „да разбереш какво правят“?

Джоджо стовари юмрука си по таблото на колата.

— Мамо, не мога да проверявам мястото и едновременно да ги следя! — извика той. Още щом чу това, Томи Бой вдигна крак от педала на газта.

— Значи ще ги проследите утре. Днес имаме шанс да разберем какво крият в онова място. Може да са оръжия, може и да са наркотици от склада за доказателства. Каквото и да има там, знаем, че ще се върнат и тогава ще си уредим сметките заради Енцо. Да не би да си мислеше, че можете просто да влезете в полицейското управление и да застреляте две ченгета?

— Остави ме да говоря с папа — каза Джоджо, разтърка очите си и си пое дълбоко дъх.

— Не. Спри да тичаш за всичко при баща си и започни да използваш главата си. Помисли си само — този гараж ни е като пратен от бога.

— Мамо, това е просто една миризлива дупка.

— Те зарязаха сина ми с лице заровено в калта! Една миризлива дупка е много повече, отколкото заслужават! Сега идете да я проверите, преди да са се върнали. Аз ще се разправям с папа — каза тя и затвори.

Джоджо не можа да повярва на ушите си — тя му беше затворила телефона.

— Направи обратен! — нареди той. — Връщаме се.

Томи Бой се опита да не се усмихва, докато плавно обръщаше буика обратно по Четиридесет и втора улица.

— Както кажеш, Джоджо. Ти си шефът.