Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Възмездие (35)

32.

Горен Ийст Сайд в Манхатън е един от най-заможните и престижни квартали на града, но за разлика от „Бел Еър“ в Лос Анджелис, тук богаташите не разполагат с пространство за строеж на разкошни жилища върху великолепни парцели. Недвижимите имоти в Ню Йорк са разположени вертикално, така че дори и апартамент за двадесет милиона долара може да остане незабелязан, ако се намира в сграда на четиридесет етажа.

Това, което се забелязва, са не толкова богаташките жилища като пететажната тухлена къща отпреди войната на Източна осемдесет и четвърта улица между Първо авеню и „Йорк“. От едната й страна имаше химическо чистене, а от другата — жилищна сграда с двеста апартамента. Избелялата й фасада е почти закрита от едно от онези класически аварийни стълбища с излющена боя, които са прикрепени към по-старите евтини жилищни сгради в града.

Точно там открихме Хортън ла Фльор — човека, който очевидно смъкваше процент от статистиката за доход на глава от населението в този иначе заможен квартал.

Позвънихме на вратата във вестибюла на сградата, идентифицирахме се и отидохме до апартамент 1А — първия на приземния етаж. Мъжът, който ни отвори, беше едър, висок над един и деветдесет и влачеше количка с бутилка кислород след себе си.

— Емфизем — обясни Ла Фльор с пъшкане. — Влезте.

Всекидневната му беше компактна, налагаше се да е такава. Ако не броим миниатюрната кухничка и банята, това беше единствената стая, с която разполагаше обитателят. Имаше легло, което служеше и за диван, маса за хранене, която служеше и за бюро, а на стената над нея висеше поставена в рамка грамота за удостояване с военния орден „Пурпурно сърце“.

Погледът ми се спря право върху нея.

— Благодарим ви за службата — казах аз.

— Да — кимна той и това беше всичко.

С тази единствена сричка той даде да се разбере, че се гордееше със саможертвата, която е направил за родината си, но не искаше да говори за това.

В единия ъгъл на стаята бяха струпани пластмасови кутии с купчини стари телефони, кабели и кожен колан с инструменти на кабелджия.

— Работех за телефонната компания и се катерех по стълбовете — обясни Ла Фльор. — Първо бяха „Ню Йорк Тел“, после „Бел Атлантик“, а накрая станаха „Веризон“. Все същите простотии, само табелката на гърдите ти се сменя.

Посегнах към една от кутиите и извадих розов телефон „Принцеса“ с шайба.

— Тези не се срещат често в наши дни — отбелязах аз.

— Това е ранна версия на 701 В, беше много популярен сред тийнейджърките. Беше толкова лек, че се плъзгаше при набиране, затова в по-късните му версии добавиха и парче олово на дъното, за да го държи на мястото му.

— Сега струва ли нещо? — попитах.

— Само за мен. Не си мислете, че съм откраднал нещо от тези боклуци тук. Всичко е отпадък, но ние, телефонните маниаци, сме така. По цял ден такова оборудване ти се мотае из ръцете и когато на нещо му мине времето, просто ти се иска да си запазиш едно-две. Хати все разправяше, че телефонните техници са боклукчийски плъхове, но това е част от моята история. Имах повече, но раздадох някои от тях, когато се преместихме в тази дупка. Мразя я, но това беше всичко, което можехме да си позволим, а и беше на няколко крачки от работата й.

На масата имаше черно-бяла снимка в рамка на двойка младоженци — Хортън и Хати десетилетия преди кислородната бутилка и бруталното убийство.

— Тя е била красива — каза Кайли и взе снимката в ръце.

— Съжаляваме за загубата ви.

— Съмнявам се, че сте тук за това — каза с равнодушен тон Ла Фльор.

— Разследваме убийството на Себастиан Кат — каза тя.

— Защо? — попита той.

— Ние сме от отдел „Убийства“, това ни е работата.

— Знам каква ви е работата, госпожичке — отвърна той, — но защо сте тук? Някакъв отмъстител го е убил и го е снимал на видео, така че целият свят да разбере какво заслужава Кат. Край на историята.

— Не и за нас — отвърна Кайли. — За последно Кат е видян жив във фотостудиото си на Осемдесет и седма улица. Асистентът му казва, че се е прибрал у дома около шест. Пощенската му кутия е празна, така че сме почти сигурни, че е стигнал до дома си в онази вечер. В апартамента също имало доказателства, че си е приготвил нещо за вечеря, а след това е изчезнал. Вие живеете в съседния на неговия апартамент. Мислехме си, че може да си спомните дали сте го видели, или чули, да се прибира, както и да излиза след това.

— Не съм — поклати глава Ла Фльор.

— Сигурен ли сте, че не сте чули нищо? — попита Кайли.

— Отговорът ми е, че не съм — повтори той. — Но дори и да бях, нямаше да ви кажа. Това перверзно копеле уби жена ми. Случи се само девет дни преди петдесетгодишнината от сватбата ни. Девет дни… Казвах й да не се съгласява да свидетелства — добави той и дишането му изведнъж се затрудни, така че се наложи да поеме по-дълбоко въздух от кислородната си бутилка.

— Разбираме какви са чувствата ви към Кат, но укриването на доказателства е престъпление — каза Кайли.

Той се разсмя.

— Нямате никаква представа как се чувствам — каза той. — Колкото до заплахата за престъпление, само ме карате да се смея. Хазмат е на свобода, а от вас, ченгетата, се очаква да го намерите. Ще изглежда много добре в докладите ви, ако единственият арестуван по случая е само един ветеран от Виетнам, чиято съпруга е била убита и който се придвижва наоколо, влачейки апарат за изкуствено дишане след себе си. Давайте, госпожичке — предизвика я той и протегна двете си ръце напред, — сложете ми белезниците.

— Хортън — каза Кайли и се дръпна назад, — нали мога да ви наричам Хортън?

Той я изгледа и в погледа му проблесна гняв.

— Не. Не сме стигнали дотам, че да си говорим на малки имена.

— Добре тогава. Господин Ла Фльор, не сме тук, за да ви арестуваме, но там навън вилнее убиец, който си е присвоил правото да въздава…

— На колко години сте? — прекъсна я Ла Фльор.

— На тридесет и четири.

— Не сте достатъчно възрастна, за да помните Бърни Гьоц, нали? — продължи той. — Беше през осемдесетте. Гьоц беше пребит в един от подлезите на метрото от три хлапета — пънкарчета. Някакъв полицай, който не бил на смяна, успял да се намеси и да задържи едното от тях, но другите две избягали. Хлапето, което било арестувано, прекарало почти наполовина по-малко време в полицейския арест, отколкото Гьоц. Наполовина! А след това повдигнали обвинение на това малко лайненце за дребно хулиганство — било раздрало якето на Гьоц. След това Гьоц подал документи за разрешение да носи оръжие. Минал през редовните канали и знаете ли какво станало после?

— Молбата му била отхвърлена? — предположи Кайли.

— Точно така — отвърна Ла Фльор. — Няколко години по-късно Гьоц се озовал в друг подлез, където четирима младежи с качулки отново се опитали да го пребият и ограбят. Само че този път бил подготвен. Майната му на разрешителното, Гьоц се бил сдобил с пистолет тридесет и осми калибър. Бум! Бум! Бум! Бум! Изпозастрелял ги и четиримата.

— Случаят е известен, господин Ла Фльор — каза Кайли. — Знам за него.

— Значи знаете и как завършва — отговори той. — Едното от хлапетата стигнало до инвалидна количка. Останалите три се възстановили от раните си и се върнали към престъпния живот — грабежи, изнасилвания, такива неща. Но Гьоц, горкото копеле, беше обвинен в незаконно притежание на оръжие и лежа в затвора. А сега, детективи, кажете ми — кой в случая е лошият и кой точно е жертвата?

Не му отговорихме. Той определено не търсеше отговор от нас.

— Нарекоха Бърни Гьоц „Отмъстителя от метрото“ — каза Ла Фльор, — а мнозина го смятаха за престъпник. Не и аз обаче, за мен той е герой. Същото важи и за човека, който е убил Себастиан Кат. Повярвайте, ако бях с двадесет години по-млад и ако можех да дишам без проклетата кислородна котва, която мъкна след себе си, аз сам щях да очистя проклетото копеле.

Той взе сватбената снимка и се взря в образа на жената, която беше негова съпруга петдесет години без девет дни.

— Това е всичко, което имам да ви кажа. — Той кимна с глава към вратата. — Можете да си вървите.

Противно на навиците си, оставих визитната си картичка на мястото, където беше стояла снимката. Вероятно щеше да се озове в боклука още преди с Кайли да сме стигнали до колата.