Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Възмездие (72)

69.

Когато беше на дванадесет, родителите на Томи Бой седнаха да си поговорят с него и му довериха нещо, което бяха крили от него през последните две години — фактът, че имаше коефициент на интелигентност 147.

— Е, и? — попита той.

— Е, това значи, че си като Айнщайн — каза Томазо Монтанари-старши. — Много си умен. По-умен си от всички останали.

— Е, и? — попита отново той.

— Ами, това е чудесно — каза майка му без особен ентусиазъм.

— Но ще бъде проблем — добави баща му, — а така или иначе вече си имаш достатъчно. Колко си висок в момента? Метър и осемдесет?

— Метър и осемдесет и пет.

— А си само на дванадесет години — каза баща му. — Затова ще изпъкваш. Децата ще ти се подиграват все едно си някаква откачалка.

Очите на Томи Бой се насълзиха.

— Искаш да кажеш, че ще ми викат Голямото пиле?

— Те са задници — отвърна Монтанари. — Всичките са по метър и двадесет и тежат по петдесет килограма мокри! Завиждат ти. Искат да се чувстваш гадно, защото имаш тяло на мъж, а те не. Знаеш ли защо с майка ти не ти казахме за коефициента на интелигентност още когато разбрахме?

Томи Бой поклати глава.

— Защото искахме да се чувстваш нормален. За лош късмет обаче си по-едър от всички останали. Още по-лошото е, че си и по-умен от тях. Хората те намразват от дъното на душата си, когато разберат, че си по-добър от тях.

Сълзите преляха и се плъзнаха по бузите на момчето.

— И какво да направя? — попита той.

Монтанари погледна към жена си. Знаеше, че този въпрос беше неизбежен, а отговорът му бе прост: „Сритай задниците на тези малки копеленца и ще видиш как бързо ще започнат да те уважават“.

Това обаче не отговаряше на разбиранията на Анджела, затова те вложиха всичките си родителски умения и измислиха друго разрешение.

— Виж, хлапе — каза баща му и сложи ръка на рамото му, — няма как да се преструваш на по-нисък, но можеш да се преструваш на тъп.

— Не на тъп — поправи го майка му, — а просто на не чак толкова умен. Ще се приспособиш към средата.

Оказа се, че това не е чак толкова лош съвет, особено когато Томи Бой започна да работи за Джоджо. Човекът беше много зле, но докато Томи Бой се правеше на щастливия тъпак, Джоджо се чувстваше по-висш от него.

Само един човек беше разбрал колко умен е Томи и това беше папа Джо. На него нищо не можеше да му убегне.

— Ти си глупав като лисица — беше му казал той една вечер, когато Томи Бой го караше към апартамента на Бърнис.

Томи замръзна зад волана.

— Не се притеснявай — продължи Салви, — в момента ми трябва само силата ти, но ми харесва да знам, че имаш здрава глава на раменете, когато дойде точният момент.

Когато дойде точният момент. Томи Бой цял живот беше чакал точно това. Ако успееше да елиминира двете копелета, убили Енцо, щеше да влезе под кожата на папа Джо завинаги. А и отплатата нямаше да бъде някаква си скапана двугодишна ваканция в Сицилия, както беше казал на Джоджо — щеше да бъде място в организацията. Истинско място. Тогава можеше да спре да се преструва.

— Имаш ли вече някакъв план? — обърна се Томи Бой към Джоджо, докато караше обратно по Крейн Стрийт.

— Чупим ключалката, влизаме, оглеждаме, снимаме с телефона, ако видим нещо, и се връщаме в Хауърд Бийч — отговори Джоджо.

— Добра идея — съгласи се Томи Бой. — Само дето може би е по-добре, вместо да разбиваме ключалката, да я почовъркаме малко, така че онези да не разберат, че сме били там.

— Разбира се, че ще я почовъркаме — отвърна Джоджо, — това имах предвид и аз. Просто не мислех, че се налага да го казвам на глас.

Паркираха колата и отидоха пеша до задната част на гаража. Ключалката беше аматьорска и Томи я отвори за секунди. Помещението вътре беше дълго и тясно с широчина не повече от два метра.

Вътре имаше два различни стола и малка сгъваема маса, върху която беше оставено аудио оборудване. Нищо не си струваше да бъде откраднато. И тогава Томи Бой забеляза малките дупки в стената.

— Ето тук — прошепна той и посочи отворите пред себе си — каквото и да става там вътре, те го наблюдават оттук.

В преградата от гипсокартон бяха изрязани два тесни отвора на нивото на очите. Томи Бой трябваше да приклекне, за да може да погледне през единия от тях.

Джоджо дори не си направи труда да погледне, а изчака Томи Бой да му каже дали гледката си струваше усилието. Но едрият не каза нито дума — просто стоеше и зяпаше жената в белия защитен костюм, завързана с верига за една тръба. Кутията пица „Сан Ремо“ беше на пода, а по-голямата част от нея не беше изядена. Пред жената имаше видеокамера. Томи Бой веднага събра две и две и щом го направи, се почувства така, сякаш бе влязъл в гробницата на Тутанкамон.

— Какво, по дяволите, е толкова интересно? — попита Джоджо и притисна чело към втория отвор.

— Мамка му! Какво, по дя… — възкликна той.

— Шшт. Недей, тя ще те чуе.

— И тези момчета са ченгета? Явно се занимават с някои доста откачени неща — отбеляза Джоджо с нервен шепот. — Какво смяташ, че трябва да направим?

Томи Бой извади мобилния телефон от джоба си.

— На кого ще се обаждаш? — попита го Джоджо.

— На никого — прошепна Томи. — Ще направя снимки.

Той притисна телефона към единия от отворите и започна да прави снимка след снимка. След като събра около дузина, върна телефона в джоба си и каза:

— Давай да се омитаме оттук.

— Да не си полудял? — каза Джоджо. — Дали и двамата виждаме едно и също? Домъкнали са някаква жена тук и са я вързали за тръба. Не трябва ли да влезем вътре? Не трябва ли да я освободим? Трябва поне да разберем коя е!

Томи Бой отстъпи крачка назад от стената.

— По дяволите, аз знам коя е. Повярвай ми, това е нещо много по-голямо от работа за нас двамата. Трябва да говорим с баща ти.

Джоджо бръкна да извади мобилния си телефон.

— Не сега — спря го Томи. — И определено не оттук. Нали ме питаше какво да правим? Казах ти — давай да се махаме! Бързо!

— Откъде, мамка му, я познаваш? — попита Джоджо. — Коя е тя?

— Ще ти кажа в колата. Довери ми се, да вървим! — повтори той, извади кърпичка и тръгна да излиза, забърсвайки пътьом всичко, което двамата бяха докосвали.

Бяха почти до вратата, когато Томи Бой забеляза нещото с крайчеца на окото си. Беше почти скрито сред купчината звукозаписващи устройства на масата.

— Я чакай малко — каза той.

— Сега пък какво? — попита Джоджо.

— Не съм сигурен. Дай ми две секунди — отвърна Томи и отиде до масата, където лежеше малка дървена кутия. Той я взе и я отвори.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Джоджо, който надзърна иззад рамото на Томи Бой.

— Не знам, но ще разбера — отвърна той и извади крушата за мъчения от кутията, като я придържаше с кърпичката. Остави я на масата и й направи няколко снимки. След това я прибра обратно в кутията.

— Сега давай да вървим! — обърна се той към Джоджо.

Томи заключи отново вратата, забърса катинара, дръжката и топката отвън и отвътре и няколко минути по-късно двамата вече пътуваха по магистралата на Лонг Айланд в посока обратно към Хауърд Бийч.

— Разбрах — каза Джоджо. — Белият костюм! Едно от тези ченгета е убиецът Хазмат.

— Двамата са Хазмат.

— Нали и аз това казвам! Но кое е момичето?

Томи Бой му каза.

— Сигурен ли си, че е тя?

— Показваха лицето й по телевизията всяка вечер.

— Не и по борсовия канал.

— Имаше я в „Дейли Нюз“. Не си ли я виждал във вестника?

— Може и да съм. Не мога да помня всичко. А пишеше ли за онова странно нещо с винта в дървената кутия?

— Не.

— Ще се обадя на татко — каза Джоджо и извади телефона си.

— Гледай да звъннеш на някой от телефоните му за еднократна употреба. Федералните подслушват всички други — каза Томи Бой.

Джоджо спря да набира, сякаш току-що се беше сетил, че баща му е мафиотски бос и от години е следен от ФБР.

— Добра идея. Не искаме федералните да ни чуят по този — отбеляза Джоджо. — Знаеш ли какво, вол такъв, понякога не си чак толкова тъп, колкото изглеждаш.

— Мерси, шефе. Не съм гений, но и аз имам моменти на просветление.