Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Възмездие (27)

24.

Гидън се вгледа в огледалото и бавно прокара четката през тъмната си къдрава коса, оглеждайки внимателно за някой от онези издайнически сиви косъмчета, които бяха започнали да се появяват наскоро. Нямаше и следа от тях.

Умът му се върна обратно към жената със спортното бюстие и бейзболната шапка с лого на Нюйоркската пожарна.

— Точният момент е всичко, Анди — каза той, говорейки на отражението си в огледалото, — а ти изобщо не уцели момента.

Напусна апартамента си на Западна осемдесет и четвърта улица и тръгна пеша към метростанцията на Осемдесет и шеста и Бродуей. Зарадва се, че беше успял да накара майка си да се усмихне. Това беше най-малкото, което можеше да направи за нея, след като беше убил съпруга й.

Хвана линия 1 на метрото в посока към центъра и намери място за сядане.

Гидън винеше себе си за смъртта на баща си. Официално случаят беше сметнат за инцидент, но в действителност този инцидент никога нямаше да се случи, ако той беше спазил обещанието си. Трябваше да гледа мача за Суперкупата на плоскоекранния телевизор на баща си, но два дни преди това спечели два билета на първите редове, заряза уговорката с баща си и отлетя за Маями с Мередит.

Това беше най-хубавият уикенд в живота му или поне докато майка му не му се обади на полувремето. След две бири Рой решил да нагласи сателитната чиния на покрива. Бирите може и да са били четири или шест, това нямаше значение — счупеният врат си е счупен врат и всички казваха, че е добре, задето падането го е убило, защото в противен случай е щял да остане да вегетира до края на живота си.

Гидън се раздираше от чувство за вина. Той трябваше да бъде този, който да се качи на покрива. Закле се, че ще направи каквото може, за да се реваншира пред майка си, и това, че намери Шърман Фрай, който купи цветарския магазин, се оказа от голяма полза. Шърман правеше майка му щастлива, а това носеше щастие и на Гидън.

Слезе от метрото на станцията на Чеймбърс Стрийт и тръгна на запад по Бродуей, а след това сви надясно по Дуейн Стрийт към най-якия бар в Долен Манхатън, а може би и в целия квартал.

Преди две години двама адвокати по наказателно право на средна възраст решили, че е по-добре клиентите им да бъдат доволно пияни, вместо съдени и оправдани, и решили да отворят бар на Дуейн Стрийт, само на две пресечки от Щатския окръжен съд на Южния съдебен окръг на Ню Йорк.

Нарекли го „Не ме съди“ и мястото бързо се превърнало в неофициалната бърлога за сбирки на практикуващите юристи — истинска Мека на ордите измъчвани от жажда млади адвокати и едно от малкото места в Ню Йорк, където човек спокойно може да каже, че е адвокат, без някой наоколо да извърне презрително очи.

„И ти не ме съди“, повтори Гидън на отражението си в матираните стъклени врати на бара. Медната табелка над входната врата гласеше, че това е „Барът^[1], който нито един юрист не може да заобиколи“. Гидън влезе.

Мястото беше пълно с народ, но Мередит сигурно през цялото време беше наблюдавала вратата, защото още с влизането си той чу вика й „Гид!“, надделял над околната врява. Тя се изправи и му помаха, а той си проправи път към масата, на която тя и група нейни колеги споделяха общата си мъка от първото загубено голямо дело в младата им кариера.

Полузамаяната от алкохола и напълно отчаяна от загубата, но все така красива Мередит обви врата му с ръце.

— Още не мога да повярвам, че изгубихме — каза тя, без да го пуска.

— Съжалявам — отвърна Гидън, като внимаваше да не притиска бедрата си твърде плътно до нейните. Нищо друго не крещи „безсърдечен идиот“ така, както мъж с ерекция, опитващ се да утеши скърбяща девойка.

— Не сте виновни вие, хора — каза той и отмести един непокорен кичур червена коса от лицето й, за да я целуне по челото, — просто съдът се хвана на глупостите на защитата.

Тя седна, а Гидън зае стола между Мередит и брат й Дейв.

— Кофти вечер — каза Дейв и наля на най-добрия си приятел бира от една от петте халби на масата. — Това е една наистина гадна вечер за нашето правосъдие.