Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Възмездие (30)

27.

Един от основните свидетели на обвинението беше Одри Ийгър, неомъжена жена на средна възраст, която работеше като правен сътрудник и живееше в съседния апартамент до този на майка и дъщеря О’Кийф. Мередит я беше подготвяла за делото и за нейно изумление беше извикана да седне на масата на обвинението в деня, когато Ийгър зае свидетелското място.

Одри даде показания. Свидетелстваше спокойно, ясно и точно и посочи, че на няколко пъти в миналото е чувала Кими да плаче през нощта и независимо какво твърдяла Рейчъл, Кими невинаги се обаждала на мобилния й телефон, а дори и да го направела, Рейчъл не се затичвала веднага към къщи.

— Имаше нощи, в които чувах горкото момиченце да хлипа часове наред — заяви Одри пред съда. — Започваше се още преди да си легна, а след това продължаваше още и още, от силен рев до едва доловимо хленчене, но понеже спалнята й е точно до моята всекидневна, можех да чуя всичко много ясно. Беше много болезнено.

Показанията й щяха да се окажат ключови за крайното решение. Те обрисуваха образа на Рейчъл О’Кийф като една крайно небрежна майка, която вечер след вечер оставяла детето си само. Твърдението на Рейчъл, че била само на едно телефонно обаждане разстояние, щеше да изглежда все по-неубедително. В действителност, настояваше обвинението, през повечето вечери Рейчъл се прибирала у дома пияна и трябвало да успокоява дете, изпаднало в истерия. Но в онази съдбовна неделна нощ Рейчъл нямала търпение или желание да успокоява дъщеря си. Била претоварена от бремето на майчинството си и в замъгленото си от алкохола съзнание решила да притисне възглавница към лицето на Кими в опит да я накара да замълчи.

Може и да не е било предварително планирано, но намерението за убийство беше несъмнено.

И тогава на сцената излезе Денис Уолок. Той беше истинска легенда — адвокат по наказателно право, който постоянно измъкваше победите си на косъм от челюстите на загубата. Един журналист от „Дейли Нюз“ веднъж беше написал: „Уолок има такава неподражаема способност да омагьосва съдебните заседатели, че би трябвало да промени фамилията си на Магьосника^[1]“.

Прякорът му остана и Уолок си го хареса. Когато навърши четиридесет, вече беше започнал да поема случаите само на два типа клиенти — такива с дълбоки джобове, които можеха да допринесат за увеличаване на богатството му, и такива с изгубени каузи, като Рейчъл О’Кийф, които можеха да допринесат за репутацията му.

— Госпожо Ийгър — обърна се той към свидетелката, — нека се разкрием напълно. Ние двамата с вас се познаваме, нали?

— Да, сър — потвърди Одри.

— Вие работите като правен сътрудник за един мой колега и сме се срещали няколко пъти — продължи той с усмивка.

— Да, сър — повтори тя.

— А имаш ли представа какво си мисля за теб?

— Не, сър — стъписа се тя.

— Е, тогава нека се върнем към протокола. Дами и господа съдебни заседатели — започна гръмогласно той, — тази жена е абсолютно съкровище. Тя е грижовна, добра, а също и състрадателна.

Неколцина от съдебните заседатели се подсмихнаха. Всички изглеждаха объркани. Защо адвокатът на защитата изгражда блестящ образ на главния свидетел, посочен от обвинението?

Мередит също не знаеше, но изведнъж прехапа устни, а стомахът й се сви на топка.

— Одри — продължи Уолок, — сигурно ти е било много трудно да слушаш как горкото дете плаче нощ след нощ.

— Да, сър — потвърди тя.

Мередит кимна и наум си каза: „Просто отговори на въпроса му. Недей да изпадаш в подробности“.

— Говорили ли сте с майка й за това? — попита Уолок.

— Не, сър.

— И защо не?

— Не беше моя работа.

— Разбираемо — съгласи се Уолок, — кой от нас би искал да се конфронтира със съседа си и да му дава съвети как да бъде родител? Съгласна ли сте?

Одри кимна.

— Значи сте оставяла горката малка Кими да плаче безутешно нощ след нощ — каза той.

Ийгър не отговори. Просто стоеше на мястото си с каменно изражение.

— Съжалявам — продължи Уолок, — не чух отговора ви. Може би е така, защото направих общо предположение. Нека да перифразирам въпроса си. Дали вие, госпожо Ийгър, оставяхте Кими О’Кийф сама и уплашена да плаче часове наред, докато жалката й майка е седяла в някой бар и се е наливала с надеждата, че може да намери някой с чифт панталони, който да се качи с нея горе и да я изчука до безпаметност?

— Възразявам! — извика прокурорът. — Защитата упражнява натиск над свидетеля.

— Приема се — отвърна набързо съдията. — Господин Уолок, ще ви оставя да продължите с този разпит, но очаквам от вас да изчистите въпросите си и да се отнасяте към свидетеля по-цивилизовано.

— Моля съда за извинение — отвърна Уолок. — А към госпожа Ийгър, Одри, познавам те. Ти наистина притежаваш всички тези блестящи характеристики, които изброих пред съда. И доколкото мога да повярвам, че никога не си говорила с госпожа О’Кийф за родителските й похвати, то не мога да си представя, че си оставила едно малко момиченце да страда, без да направиш нещо — каквото и да е, за да й помогнеш. Прав ли съм?

— Да.

Мередит просто стоеше там с туптящо до пръсване сърце и пот, избила от всяка нейна пора.

— Кажете на съдебните заседатели какво направихте, за да помогнете на Кими — каза Уолок.

— Една вечер позвъних на звънеца — отговори Ийгър. — Казах й, че съм Одри от съседния апартамент. Тя ме познаваше малко и леко отвори вратата. Влязох вътре и я успокоих.

— Как точно го направихте?

— О, четях й книжка или пеехме песни, а понякога играехме с барбитата й. Имаше много неща, които обичахме да правим.

— Значи сте посещавали Кими повече от веднъж?

— Да.

— Повече от пет пъти?

— Да.

— Повече от десет?

— Да, сър.

— Е, нека не задълбаваме в точната бройка. Можем ли просто да обобщим, че сте ходили в съседния апартамент и сте правили компания на Кими много пъти? Или по-скоро да кажем, че е било често?

— Много пъти.

— Майка й знаеше ли?

— Никой не знаеше — каза на своя глава Одри. — Бях казала на Кими, че ако каже на някого, ще ми се скарат и никога повече няма да мога да се върна при нея.

— Някога правили ли сте нещо, което да нарани Кими? — попита внимателно Уолок.

— О, господи, не! — отвърна Ийгър. — Аз… аз я обичах. Никога не съм имала деца. Не можех просто да стоя и да гледам как се отнася майка й с нея — каза жената и очите й се наляха със сълзи, които потекоха по бузите й. — Бях като нейна сурогатна майка. Тя ме наричаше „мама Одри“. Тя беше… тя беше най-хубавото нещо, което ми се е случвало, и това… това…

Одри Ийгър беше добре възпитана дама и каквато и дума да се е формирала в съзнанието й, тя така и не напусна устните й.

Уолок отиде до бюрото на защитата и й подаде кутия салфетки. Изчака, докато Одри се посъвзе.

— Продължете, моля — каза той.

Одри си пое дълбоко дъх.

— Кими беше най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало — повтори тя, — а Рейчъл я уби.

— Може и да сте права — каза Уолок. — Много възможно е Рейчъл О’Кийф да се е прибрала у дома в онази нощ и да е убила дъщеря си. — Той направи пауза, за да остави думите да попият в съзнанието на съдебните заседатели. — Но! — извика той след това и Мередит много добре знаеше какво ще последва. — Но — повтори по-спокойно той — Кими е била дете, жадно за обич, което с желание — дори с нетърпение — би отворило вратата на всеки, който е чул плача й и би искал да я утеши.

— Възразявам!

— Отхвърля се.

— Може да е имало и друг състрадателен съсед или по-точно недотам състрадателен съсед, на когото му е било писнало непрекъснатото й хленчене. Или пък някой извратен доставчик на пица, или някой от хилядите случайни непознати, които биха могли да влязат в сградата, докато портиерът е изтичал за кратко до тоалетната. Значи може да е била тя — каза той и посочи към Рейчъл, а след това отново извиси глас, — а може да е бил всеки друг. Прав ли съм, Одри?

Тя поклати глава.

— Говорете по-високо, моля.

— Да, прав сте.

— Да, прав съм — обърна се той към съдебните заседатели. — Може… да е бил… всеки. А отчаяно нуждаещата се от внимание Кими може да е отворила вратата и да е пуснала този човек вътре — каза той и бавно се върна до бюрото на защитата, където дръпна стола си назад. — А това, дами и господа съдебни заседатели, както госпожа Ийгър, която е правен сътрудник, може да ви каже, се нарича „основателно съмнение“. Много, много основателно съмнение — повтори той и седна.

Съдебните заседатели бяха като хипнотизирани. За пореден път Магьосника беше направил своето заклинание.