Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Възмездие (47)

44.

Лиз О’Кийф шофираше надолу към изхода от моста „Джордж Вашингтон“. Свали прозореца на своята „Хонда CR-V“ и пое дълбоко въздух.

— Помирисваш ли това, хлапе? — попита тя.

— Лиз, това е Джърси — отвърна сестра й Рейчъл, отпусната на съседната седалка и цяла потънала в свръхголемия сив памучен анцуг, с който беше облечена. — Затвори прозореца. Знам на какво мирише.

— Не и тази вечер, захарче. Тази нощ Джърси мирише на свобода.

— Супер — измърмори Рейчъл. — Обади се на Брус Спрингстийн, може да напише песен за това.

— Мислех си, че след единадесет месеца в затвора може поне малко да се зарадваш на това, че излизаш — каза Лиз, докато свиваше по главния път към изхода за Леония.

— На какво да се зарадвам? На това, че Кими е мъртва? Че съм най-мразената майка в Америка? Или на това, че съдебните заседатели ме обявиха за невинна, но ако се опитам да изляза навън като свободна жена, някой от Националната оръжейна асоциация^[1], Християнската коалиция^[2] или самият Ръш Лимбау^[3] ще се опита да ме убие?

— Искаш да се върнеш обратно в затвора ли? Мислиш, че там ще бъдеш в безопасност?

Рейчъл се усмихна.

— По дяволите, Лизи, поне половината жени там искаха да ме убият. Гледаха ме така, сякаш искаха да ми кажат: „Ей, кучко, аз може да съм курва, но въпреки това пак съм по-добра майка от теб“.

— Е, знаеш ли какво? — каза сестра й. — Те все още са в затвора, а ти не си. Само още четиридесет и пет дни и съдията ще произнесе присъдата по обвинението за излагане на опасност, а нали чу какво каза господин Уолок — най-вероятно ще се окаже, че дори и да е осъдителна, ти вече ще си излежала присъдата. След това ще си свободна, за да можеш наистина да започнеш живота си отначало.

— Искаш да кажеш да започна живота си без Кими? Или по-скоро живот на подвижна мишена всеки път, когато изляза на улицата, за да отида до супермаркета?

Хондата пресече „Форт Лий Роуд“ и след по-малко от минута сви вляво по Броуд Авеню.

— Виж, съдът определя правилата, така че независимо дали ти харесва, или не, ще трябва да останеш заключена в къщата на леля Пърл през следващите четиридесет и пет дни. След това съдът най-вероятно ще те пусне и ще можеш да отидеш където решиш. Само че, ако бях на твое място, щях да остана тук чак до април, когато Пърл ще се върне от Флорида.

— Сериозно ли говориш? Ще изтрещя съвсем, ако шест месеца се размотавам сама в цяла празна къща — отвърна Рейчъл.

Лиз натисна рязко спирачките и хондата й закова на място.

Завъртя се на седалката си и сграбчи сестра си за раменете.

— Въобще не ми пука колко ще изтрещиш. Двете с теб трябва да се скрием. По дяволите, Рейчъл, ти си вече знаменитост, и то не в хубавия смисъл като проклетата Лейди Гага например. Колко смъртни заплахи получи само за последните двадесет и четири часа? Мислиш си, че няма да правиш нищо ли? Това да останеш жива, не е нищо! Освен това господин Уолок каза, че вече преглежда офертите за писане на книги. Ще имаш много работа, ако всеки ден трябва да седиш с някой писател и да му разказваш историята си.

— И защо да си правя труда? Никой няма да ми повярва. Всички мислят, че аз съм убила Кими.

Лиз не отговори. Погледна в огледалото за обратно виждане за милионен път, след като беше взела Рейчъл от затвора. Броуд Авеню беше празно. Беше спряла колата на улицата, точно срещу ресторант „Бон Чон Чикън“.

— Някога опитвала ли си от онези пикантни корейски пилета? — обърна се тя към Рейчъл и посочи с пръст към витрината.

— Не.

— Ще взема малко за вечеря за вкъщи. Ще си оближеш пръстите.

— Направо нямам търпение — измърмори Рейчъл и отново потъна назад в седалката си.

Лиз включи двигателя, шофира още четири пресечки и зави надясно по авеню „Харолд“. Да наречеш „авеню“ улица „Харолд“ беше доста великодушно, тъй като беше просто задънен трилентов път, покрай който имаше само шестнадесет къщи. Районът беше тих среднокласен квартал от област Берген в Ню Джърси, където една от най-известните детеубийци в Америка можеше да живее в анонимност.

Къщата на леля Пърл беше последната вляво. Лиз прибра колата в по-задния край на двойния гараж, затвори и заключи гаражната врата и двете сестри преминаха направо през вътрешния вход към кухнята.

— Това място не се е променило въобще още откакто бях дете — каза Рейчъл.

— Бебчо, това място не се е променяло, откакто леля Пърл е била дете. На това му се казва „щастието да живееш близо до роднините“. — Лиз отвори вратата на хладилника. — Купила съм ти вечеря за „добре дошла у дома“ — чийзкейк „Мия Филя Бела“ и бутилка шардоне.

— Звучи така, все едно си очаквала за вечеря „Отчаяните съпруги от Ню Джърси“. Я ми отрежи малко парченце от тортата и ми налей голяма чаша вино.

Лиз се ухили. „Голяма чаша вино“ — това беше нейната по-малка сестра, която познаваше и обичаше. Намери тирбушон и извади две чинии за торта и чаши за вино от горния кухненски шкаф.

— Майната им! — каза Рейчъл.

— Майната им на кои, сладурче? — попита Лиз, докато разрязваше фолиото около гърлото на бутилката.

— Прочете ли това? — попита Рейчъл и взе от кухненската маса сутрешния брой на „Ню Йорк Поуст“.

Заглавието от една дума на практика заемаше цялата първа страница:

НЕВИННА???

Рейчъл разгърна на трета страница и прочете на глас:

— При шокиращ обрат на събитията около делото за убийството на Кими О’Кийф съдът се произнесе с присъда, която никой не очакваше. Майката, Рейчъл, бе обявена за невинна. Съдия Стивън Ливайн изглеждаше сломен и неискрен, когато благодари на съдебните заседатели за службата им. Изглежда, Негова Чест смята, както и на практика всички в този град, че съдебните заседатели са допуснали грешка. Ето това се казва справедлива и балансирана журналистика.

— Скъпа, много хора мислеха, че си виновна — каза Лиз и завъртя тирбушона така, че страничните му дръжки се отвориха. — Защо иначе мислиш, че трябваше да те измъкваме посреднощ? Каквато и да е присъдата, винаги се намира някой, който да заяви, че е несправедлива. Виж само какво стана с О Джей.

— О Джей беше виновен — отвърна Рейчъл, — а аз не съм.

Лиз извади тапата.

— Чу ли ме, когато казах, че не съм виновна? — повтори Рейчъл.

— Разбира се — отвърна сестра й. — Нали и аз бях там, когато съдебните заседатели излязоха с присъдата.

— По дяволите, Лизи, въобще не те питам за това. Казах, че не съм виновна, а ти не отвърна. Кажи ми истината — вярваш ли, че съм невинна?

— Рейчъл, толкова съм щастлива, че си свободна и не си в затвора. И това е самата истина.

— Не мога да повярвам! — поклати глава Рейчъл. — И то собствената ми сестра! Мислиш, че съм виновна за убийството на Кими, нали?

— Виж, денят беше дълъг. Малко вино ще помогне да се отпуснем — каза Лиз и извади тапата, заклещена в тирбушона, след което я хвърли в боклука. Нямаше смисъл да я пази, на двете сестри никога досега не им се беше налагало да затварят отново вече отворена бутилка.

— Малко вино няма да върне дъщеря ми — извика Рейчъл и захвърли вестника насред стаята. — Зададох ти въпрос. Да или не? Ти мислиш ли, че съм виновна?

В този миг вътрешната врата между кухнята и гаража се отвори рязко и двама маскирани мъже нахлуха в стаята с оръжие в ръце.

— Аз мисля! — каза единият от тях. — А сега залегнете на пода, и двете!