Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отдел Специални клиенти (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
NYPD Red 2, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2021)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2021)

Издание:

Автор: Джеймс Патерсън; Маршал Карп

Заглавие: Възмездие

Преводач: Стоянка Христова Карачанова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 07.07.2016

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Стоян Меретев

ISBN: 978-954-26-1596-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8330

История

  1. — Добавяне

41.

Гидън беше този, който избра Алекс Кан за първа гостуваща звезда. Година преди това Кан беше опитат да застреля Гяп Фу, лидер на противниковата виетнамска банда СУ — „Самородни убийци“. Кан беше преследват Фу из метрото под Канал Стрийт и беше изпразнил деветмилиметровата си полуавтоматична пушка „Спрингфийлд“ в тълпата. Фу беше избягал, но Кан бе прострелял четирима случайни минувачи. Сред жертвите беше Джени Ву, красива млада китайка, отличничка в колежа „Хънтър“. Тя се бори за живота си цели десет дни преди да умре.

Всички знаеха, че Кан е стрелецът. Родителите на Джени умоляваха някой, който и да е той, да се яви, за да го идентифицира. Но това да посочиш с пръст един гангстер, бе равносилно на самоубийство, затова Кан успя да се измъкне.

Гидън убеди Дейв, че те двамата трябва да отмъстят за смъртта на Джени Ву.

— Тя е била колежанка и животът е бил пред нея — беше казал Гидън. — Също като сестра ти.

— Мислех, че онова, което направихме, никога няма да се повтори — бе отвърнал Дейв.

— Ти си мислел така, но аз си мислех друго. Бяхме на шестнадесет, когато убихме Енцо. Нямахме идея какво правим и извадихме късмет, че копелето не ни изкорми, за да нахрани кучето си с бъбреците ни.

Дейв кимна. Енцо успя да извади нож по негова вина. Ако Гидън не го беше ударил по главата с онази бутилка водка…

— Алекс Кан е по-опасен дори и от Енцо — беше казал Гидън. — Той е това, в което щеше да се превърне Енцо, ако не го бяхме убили. Сега обаче сме доста по-умни и този път няма да допускаме никакви грешки.

— Слушам те — беше казал Дейв.

Гидън изложи плана си.

— Частта с признанието на видео наистина ми хареса — бе отвърнал Дейв. — Някак си даже ми се иска да се бяхме сетили за нещо подобно и с Енцо. Но отрепки като Кан не си признават за пет минути, ще ни трябва някое място, където да го притиснем. Братовчед ми Тод има една стара хижа, в която ходи само през лятото, намира се нагоре към Адирондак.

Гидън поклати глава.

— Когато си хванал някого като Алекс Кан, не е добра идея да го разкарваш пет часа с кола до другия край на щата. Това е твърде много време, през което той може да измисли как да избяга. Трябва да го държим колкото е възможно по-близо до дома. Мисля си дали не можем да намерим нещо в Лонг Айланд?

Прекараха седмица в обикаляне, минаваха с колата покрай фабрики и складове, някои действащи, други не. Накрая го намериха на Крейн Стрийт 88 — нашарен с графити гараж в края на задънена улица, която вървеше успоредно на линиите на лонгайландската железница.

Мястото беше дразнещо не само за очите, а и за слуха — по цял ден ръмжаха дизелови двигатели, заглушаващи всичко, което би могло да излезе иззад дебелите стени.

— Кварталът не е точно от този тип, който привлича хора — отбеляза Дейв.

Помещението представляваше бетонна кутия с петдесет и пет квадратни метра циментов под, покрит с прахоляк и миши изпражнения, имаше метална гаражна врата от огъната ламарина за прибиране на автомобил и два прозореца с армирано с мрежа стъкло, замазани от десетилетия прах и паяжини.

Беше им свършило добра работа при Кан и останалите три „гостуващи звезди“, които го последваха. Сега се връщаха на Крейн Стрийт, за да подготвят всичко за номер пет.

— Забелязваш ли, че започваме да се ориентираме към жени? — каза Дейв, докато шофираха по наскоро преименувания мост „Ед Кох Куинсбъроу“ към Куинс. — Първо Евелин, а сега Рейчъл О’Кийф. Прилича ми на тенденция. Мисля, че трябва малко да поукрасим мястото.

Гидън се усмихна. Дейв се притесняваше и най-добрият начин за него да се справи с тревогите си, беше да се шегува с всичко. Гидън реши да се включи в играта.

— Как например?

— Не знам — отвърна Дейв. — Мисля си за дантелени перденца или евентуално за ментов бонбон на възглавницата й всяка вечер. А какво ще кажеш за чисто нова пластмасова кофа, в която да ака? Мацките си падат по такива дребни жестове.

Дейв винаги успяваше да накара Гидън да се разсмее и днес не беше изключение.

— Стига с комедиите — каза той. — Дай малко по-сериозно. От окръжна прокуратура току-що изтече информация, че освобождават О’Кийф утре по обяд.

— Мислех, че ще я пуснат още тази вечер.

— Така е. Историята, която пуснаха да изтече, е само глупост за замазване на очите на пресата и зяпачите. Сестра й Лиз ще отиде да я прибере в два часа през нощта.

— Дали Мер… дали сес… — Дейв знаеше, че Гидън получава информацията от Мередит. Мразеше факта, че и тя беше въвлечена в това, но сестра му бе единствената им връзка с О’Кийф и единственият начин, по който можеше да се справи с тази мисъл, беше да избягва да говори за това. — Знаеш ли къде ще отидат?

— В Джърси. Там имат леля, която прекарва половината от годината във Флорида, и ще използват нейната къща.

— Значи ще ги проследим, ще обходим квартала и ще решим кога да…

— Не — прекъсна го Гидън, — нямаме време за това. Какво ще стане, ако докато обхождаме квартала, тя вземе, че си събере багажа и се изнесе оттам в неизвестна посока? Имам предвид наистина неизвестна — място, което Мередит не може да ни посочи? Единственото, което знаем със сигурност, е къде отива тази вечер, така че трябва да я вземем именно сега.

— Няма ли да има ескорт по пътя към Джърси?

— Определено не — отвърна Гидън. — Според моя източник ескортът й ще бъде само до портала на затвора, след това трябва да се оправя сама. Градската управа на Ню Йорк няма да похарчи и цент повече за нея. Те не са бодигардове. Даже ако питаш тях, тя е просто една кучка, която е убила малкото си момиченце и е успяла да се измъкне безнаказано.

— Не задълго — каза Дейв, вече напълно спечелен за мисията. — Не задълго.