Патриша Корнуел
Тихият палач (6)

6.

Около дъбовете и железните стълбове на уличните лампи бе увита жълта полицейска лента с надпис „Не преминавай!“. Промушена беше и през парапетите, обграждаше целия имот и препречваше главния вход, над който има островръх навес.

Забелязах временните табели край червената хонда, отворената задна врата, кутиите с мляко и сок, ябълките, гроздето, бананите и торбите с овесени ядки, бисквити и чипс, разпилени на земята. Консерви с риба тон се бяха изтъркаляли до тротоара и се бяха спрели недалеч от краката ми. Пъпешите медена роса се бяха спукали и от тях течеше сладък сок, който можех да помириша. Буркан със салца се бе разбил и усетих пикантния доматен мирис също. Мухите се бяха заинтригували и налитаха на разпиляната храна, нагрята от слънцето.

Някогашният преден двор бе превърнат в бетонен паркинг с няколко паркоместа. За един осветителен стълб бе завързан с верига скутер. Два велосипеда бяха заключени с дебели кабели, обгръщащи греди от парапета на верандата, която минаваше по цялата предна част, а в средата й имаше еркерен прозорец. Вероятно тук живееха студенти, реших аз, заедно с петдесет и три годишен гимназиален учител по музика, женен за втората си съпруга Джоана, получила от полицията шокиращата вест на път към някакъв аутлет в Ню Хемпшър.

Продължих да размишлявам върху този факт, докато влизах навътре. Приведох се и минах под полицейската лента. Ако Нари и съпругата му наистина се бяха канили да отидат на дълъг уикенд във Върмонт, защо тя бе предприела двучасово пътуване до някакъв си аутлет? Или пък се е постарала да не си бъде у дома, дори да не е в Масачузетс в десет без петнайсет? Стигнах до ограденото пространство. Велкрото издаде рязък звук, когато отворих платното, намиращо се най-близо до червения джип. Постарах се пътниците в забавящите ход коли, както и насъбралите се зяпачи по тротоара и в дворовете да не могат да видят това, което не беше тяхна работа.

Забавих се, преди да вляза зад паравана, защото се замислих върху това, което Марино каза, че Джоана била съобщила на Мачадо. Нямала представа защо някой ще иска да убива съпруга й. Но споменала за гимназист, на когото се опитвала да помогне. Освен това изказала предположение, че може да е случаен обир, който е ескалирал в насилие, но не ставаше въпрос за това.

Оставих куфарчето си точно пред паравана. Слънцето вече грееше почти перпендикулярно и осветяваше всичко вътре. Долових металния мирис на съсирваща се кръв. Над раните бръмчаха мухи, които виждаха в тях място да си снесат яйцата.

Трупът лежеше по гръб на земята, краката бяха изпънати, левият бе съвсем леко сгънат. Ръцете му бяха свободно отпуснати покрай тялото. Не се бе препъвал. Не се бе опитвал да запази равновесие, когато е падал, нито е помръднал, след като се е озовал на земята. Не е можел.

Кръвта се отделяше от кръвния серум, беше в съвсем начална форма на съсирване, което означаваше, че е бил застрелян през последните два часа. Посмъртните изменения бяха започнали, но по-бавно, защото навън беше около 20 градуса, въздухът бе сух и бе излязъл лек ветрец, а и той бе напълно облечен. По моя преценка температурата на тялото му беше около 34 градуса и вече бе започнал да се вкочанява. Тогава вниманието ми пак бе привлечено от кръвта.

Тя се стичаше от раната на шията. Следваше лекия наклон на пътеката, попиваше в горната част на гърба на бялата му риза и свършваше на около метър от тялото. Раната в окото сякаш изобщо не бе кървила, само няколко капки се бяха търкулнали по скулата му и бяха изцапали яката. Съвсем малко количество бе изтекло от задната част на главата. Не беше нищо за такива огромни наранявания на кръвоснабдени части от тялото. Сърцето му бързо е спряло. Може би моментално.

Забелязах ключа от колата наблизо, два кафяви хартиени плика от супермаркета „Хоул Фудс“, чието съдържание бе разсипано. Държал е ключа и двата плика, когато е паднал като взривена сграда. В отворения багажник на джипа имаше още осем плика и аз вече се чувствах объркана от количеството покупки за тридневно пътуване.

Зърнах салфетки, тоалетна хартия, кутии алуминиево фолио и торби за боклук, кашонче от водка „Смирноф“, в което имаше бутилки вино и друг алкохол. Ако в апартамента имаше още пликове с покупки, значи Нари е тръгнал доста рано на пазар и е ходил на повече от едно място. В „Хоул Фудс“ не продаваха алкохол.

Изглеждаше ми познат, но сигурно щеше да бъде така дори да не го бях срещнала за кратко. Щях да го помня от новинарските емисии. Възможно е да съм го мяркала и из квартала, макар че нямах спомен за това. Взрях се в тялото му, преди да го докосна, опитвах се да схвана общата картина и да си съставя първоначални впечатления. Стараех се да не мисля за неприятния ни сблъсък във Вашингтон, за вдигнатите вежди на президента, за обърканата му усмивка, когато Нари ми се нахвърли.

Косата му беше сива и къса, бе започнал да оплешивява. Лицето му беше сурово, със силна, добре изразена долна челюст, която подсказваше за обратна захапка. Беше гладко избръснат, среден на ръст и строен, със съвсем малко телесна мазнина, но с шкембе, което ми се стори любопитно. Вероятно пиеше много бира. На око ми се струваше около 173 сантиметра висок, 73 килограма. Младееше за възрастта си.

— Мога ли да помогна с нещо, шефе? — Гласът с испански акцент беше на детектива на центъра Джен Гарате. Тя имаше дълга тъмна коса, сини очи и смугла кожа. Беше на около 35 години, хубава по един екзотичен и малко крещящ начин.

Обичаше тесни дрехи, които подчертаваха пищната й фигура. Видях как Мачадо я наблюдава. Все още говореше с младата жена с анцуга, която изглеждаше превъзбудена и развълнувана. Той обърна очи към мен. Извини се и тръгна към нас.

— Всичко е наред — казах на Джен.

— И ти избра един ден да тръгнеш на почивка! — рече тя с ирония. — Щях да дойда по-бързо, ако не беше удавеното момиче.

Нямам представа за кого ми говори и нямах намерение да я питам, не и сега.

— Ама че тъпи дечурлига, нали? — започна въпреки това да ми разказва тя. — Водата е ледена, а тя решава, че е добра идея да скача върху покривалото на басейна. Добре че държим неопрени в багажниците на бусовете. Но уплътнителят на врата ми пропусна и трябваше да се мия.

— Благодаря за помощта. — Тонът ми не приканваше към бъбрене.

— Чудя се дали Луси е още във въздуха. — Тя се взря в един далечен хеликоптер с двоен двигател, но с шейни. Забележката й ми се стори странна.

Откъде знаеше, че Луси е летяла днес? Не са приятелки, дори не са в добри отношения. Разпознах корпуса на „Юрокоптер“, вероятно медицински.

— Любопитна съм — каза тя. — Обама пристига днес тук, така че как е успяла да получи разрешение да лети в забранено въздушно пространство? Предполагам, че връзките ти във Военното министерство са помогнали, да не споменавам съпруга ти.

— Разрешението зависи от Транспортната администрация и се издава предварително. — Спрях да работя и срещнах погледа й. — Нямам никакво влияние върху Федералната въздушна администрация и не мога да разбера какво намекваш.

— Просто си мислех, че е много яко да си пилот, това е всичко.

— Ще се видим в центъра. — Това беше моят начин да й кажа да си ходи.

Тя се поколеба. Спортните й панталони и тишъртката с дълги ръкави изглеждаха като нарисувани върху нея. След това се усмихна на Мачадо и очите й обходиха всичко живо.

Никога не пропускаше да се изфръцка, независимо дали наоколо имаше мъже или жени. За Джен нямаше значение кой я зяпа. Новият ми главен детектив беше повърхностен нарцисист. Все такъв ми беше късметът. Наех я, защото трябваше да взема някого на работа, след като Марино напусна. Тя беше опитна, обучена в Ню Йорк, умна и компетентна, но абсолютна грешка, както открих по-късно. Не можех да я уволня, защото бе неадекватна и определени хора не я харесваха. Не можех да й кажа как да се облича или как да се държи, защото тогава щеше да ме осъди. Видях я как отстъпва назад към улицата, като си полюлява бедрата и върти задник.

— Докторе — поздрави ме Мачадо. Бе скрил очите си зад очила със сменяеми стъкла „Оукли“, модерна марка напоследък сред полицаите и военните.

Той беше както обикновено спретнат в спортни бежови панталони, бяла риза, синя раирана вратовръзка и тъмносиньо яке с жълт надпис „Полиция“ на гърба. Възшироката му връхна дреха беше закопчана, за да скрие бронежилетката. Очевидно е бил на работа, когато са съобщили за убийството. Скръстените ръце, смръщеното лице и стиснатите челюсти на Марино нямаше как да ми убегнат.

— Разбрах, че сме ти провалили деня — каза ми Мачадо.

— Не толкова, колкото на убития.

— Съжалявам за ваканцията ти.

— Като се има предвид това тук, вече не ми изглежда толкова важна. — Отворих стегнатите пластмасови закопчалки на работното ми куфарче и извадих увит в целофан гащеризон за еднократна употреба.

— Какво е свършено дотук?

— Направихме снимки и проверих апартамента му набързо, колкото да се уверя, че вътре не се е намъкнал някой, който не трябва. Вратата бе отключена и открехната. По всичко личи, че е успял да внесе три пакета и се е бил върнал за още, когато някой го е заковал.

Мачадо прелисти бележника си, докато аз се намъквах в гащеризона. В дъното на куфарчето намерих найлонови калцуни и ги обух, като заставах последователно на един крак. Беше истинско изкуство да се покриеш от главата до петите. Виждала съм опитни съдебни лекари, които обличаха нещо на обратно или губеха баланс.

— Онази жена… — Мачадо погледна към тази, с която доскоро бе говорил — … живее в апартамента на най-горния етаж. Докторант от „Харвард“. Казва, че работела на бюрото си, когато видяла Нари да пристига с колата. Следващото нещо, което забелязала, било тялото му на земята.

— Чула ли е изстрели или нещо, което да й е заприличало на изстрели? — Сложих си ръкавиците.

— Казва, че не е. Никой наоколо не е съобщил за изстрели. Вече разпитахме съседите. Дотук нямаме нищо. А тази докторантка — той погледна пак към жената на тротоара, която изглеждаше малко объркана, — Анджелина Браун, на 24 години, пише дисертация по педагогика.

Марино си записа информацията, а устата му бе изкривена така, все едно току-що бе изял нещо, което му образуваше киселини.

— Тя обаче направи един интересен коментар — продължи Мачадо — и ние със сигурност ще го проверим. Очевидно бюрото й е пред прозореца към улицата и има идеална гледка към всички, които влизат или излизат от сградата. Каза, че видяла някакво хлапе. Карало велосипед нагоре-надолу по улицата. Не много отдавна Джоана Кадър разговаряла с него и след това двамата отишли зад къщата, вероятно към нейния апартамент. Анджелина твърди с голяма убеденост, че по това време колата на Нари не била тук. Сторило й се странно, че Джоана кани мъж в апартамента си, когато съпругът й го няма.

— Знаем ли името на хлапето? Имаме ли описание? — Марино продължи да си записва.

— Нисък, слаб, винаги носел шапка.

— Това описание много ни помага — каза злобно Марино, но Мачадо не му обърна внимание.

— Казва, че хлапето изглеждало на около шестнайсет години — продължи Мачадо. — Може би малко по-голямо или по-малко, със смъкнати панталони, обичайните раздърпани хулигански дрехи.

— Хм. Нека позная. Хлапето, на което Джоана твърди, че е искала да помогне — каза Марино. — Може пък да му е давала нещо повече от съвети.

— Ако свидетелката ти е права и младежът, когото тя е видяла да кара велосипед, е същият ученик, на когото Джоана твърди, че е помагала, значи той не живее много далеч оттук — отговорих. Гащеризонът ми за еднократна употреба изшумоля като хартия, когато клекнах до преграждението. — Предполагам, че иначе не би бил с велосипед.

— Ще говоря с нея — каза Марино рязко и аз хвърлих поглед към огромните му високи кецове зад мен.

— Моля, заповядай — отвърна Мачадо.

— Не се тревожи за мен. — Марино се оттегли, докато разглеждах ръцете на мъртвия учител по музика.

Свих пръстите му и усетих, че мускулите му вече бяха започнали да се вдървяват. Беше все още топъл. Разкопчах ризата му и открих татуировка. Отляво на гърдите имаше нарисувани дървета с летящи врани, а на дясното рамо — някакво лого. Пишеше „РейнСонг“^[1] със стилизирани букви. Мачадо клекна до мен.

— Да разбирам ли, че свидетелката Анджелина Браун не е споменала дали е видяла същия младеж наоколо тази сутрин? — Мушнах дълъг термометър под дясната мишница и сложих втори на най-горното рафтче на отвореното куфарче.

— Питах я. Тя каза, че не е. — Мачадо наблюдаваше какво правя. — Но пък и тя не гледа непрекъснато през прозореца. Той може да е дошъл през задния двор, тогава тя няма как да го види.

— Някаква вероятност съпругата да не е била в Ню Хемпшър, когато си й се обадил?

— Ще го разберем от клетките на мобилния оператор, които са уловили сигнала на телефона й, когато й звъннах.

Обърнах тялото към мен и то се подпря тежко на коленете ми. Проверих за ливор мортис — послесмъртните петна, образувани от натрупването на нециркулираща кръв по гърба вследствие на гравитацията. Точно бе започнала да се събира — имаше тъмнорозови петна, които избеляваха, като ги притиснех.

— Чудя се — продължих аз — дали не е възможно да е била вътре в апартамента. Дали не е имала посетител, докато съпругът й е пазарувал, и дали волно или неволно е излязла в стратегическия момент, преди той да се върне.

— Именно. Клетките на мобилния оператор ще ни кажат дали лъже. Но пък аз се чудя ти защо се чудиш — взря се той в мен.

— Защото и преди съм виждала такива неща. И все още има много хора, които не осъзнават колко много информация дават мобилните им телефони на всички, които се интересуват. Лъжат, защото нямат представа колко лесно могат да бъдат хванати.

— Обаче тя не би трябвало да е толкова наивна, още повече след всичко, което преживяха с ФБР. — Аргументът на Мачадо беше добър.

— Не вярвам свидетелката ти да е забелязала дали колата на Джоана е била тук тази сутрин — добавих.

— Тук има интересна подробност. Точно днес тя е с кола под наем.

— Защо?

— Не знам, но това отваря вратата към всякакви възможности — отвърна Мачадо. — Затова не искаме никой да влиза в апартамента, докато не получим разрешение да го огледаме обстойно. Чакаме само съдебна заповед.

Той подозираше, че съпругата има нещо общо с убийството и нищо чудно, че съмнението се бе загнездило у него толкова рано. Но ако съдех по думите на Анджелина Браун и по това, което вече бях видяла, Джамал Нари не бе застрелян от някакво ревниво хлапе гимназистче, намерило отнякъде пистолет. Не бе премахнат и от наемен убиец, който се доближава до него, стреля и изчезва.

Ако се е стреляло близо до сградата, все някой щеше да чуе. Имах сериозни подозрения, че Нари е застрелян от разстояние от опитен човек, който иска да отправи някакво послание. Извадих лупа, за да разгледам по-добре малката дупка на тила му. Снимах я, обърнах главата леко на дясно и от раната потече кръв. Това беше входна рана. Обърнах главата още малко и я осветих с фенерче. Частички мед грейнаха като злато в мешавицата от съсирваща се кръв, коса и мозъчна тъкан.