Патриша Корнуел
Тихият палач (11)

11.

Река Чарлс блестеше тъмносиня под следобедното слънце. Лекият бриз едва докосваше повърхността й. Чинарите, плачещите върби и крушите вече не бяха покрити с цвят, а аз си спомних времето, когато венчелистчетата покриваха тротоарите и хвърчаха из въздуха като сняг. Известно време пътувах към и от работа в буря от цветчета, която ме караше да се чувствам щастлива.

През прозореца си виждах гребци, които превиваха гърбове над дълги тънки гребла и пореха водата в тесни скулове. Вдясно от нас беше гребният клуб „Деулф“, вляво — стъпаловидният хотел „Хаят“, а след него се простираше кампусът на Масачузетския технологичен институт. Отново бях в джипа на Марино и двамата пътувахме към Криминологичния център. Говорехме коя клетка е приела сигнала на мобилния телефон на Джоана Кадър във времето, за което тя твърдеше, че е била в Ню Хемпшър.

В никакъв случай не е била там. Казваше ни истината за лъжата си. Малко след седем сутринта тя е напуснала района си в Кеймбридж и сигналът на телефона й е поет от антена по шосе I-90 Изток и Масачузетс авеню, след това по I-93 Юг. Последната й спирка е била на Галиван Булвар в Дорчестър, където със съпруга й са били планирали да се преместят в този ден.

Бяха наели двуетажна облицована в плочки къща в колониален стил с каменна изба, веранда, гараж, дървени подове и охранителна система. Марино ми показа снимки от обявата в интернет — красива къща с характер, строена през 20-те години на XX век. Наемът, който искаха, беше 4000 долара на месец. Беше необзаведена, сметките също не бяха включени в цената. Много пари за семейство от гимназиални учители. Името на агента за недвижими имоти беше Мери Сап. Марино й остави съобщение да му се обади възможно най-бързо.

— Имам предчувствие. — Той смени темата и заговори за времето на убийството. Защо извършителят е ударил точно в този момент. — Мисля, че внезапното им решение да се преместят е предизвикало събитията. А причината, поради която са решили да напуснат, е същата, поради която Нари е избърсал чекмеджетата. Мисля, че обвинението на Лео Ганц е отворило кутията на Пандора в много отношения.

Неговите твърдения бяха съсипващи независимо от изхода на спора. Ставаше въпрос за секс по взаимно съгласие. Неговата дума срещу тази на Джоана. Докато тя ни разказваше за тази според нея нагла лъжа, усетих, че има чувства към него. И те не бяха само на омраза.

— Нари се е тревожил, че полицията ще се появи всеки миг със заповед за обиск — каза Марино — и могат да го спипат за наркотиците.

— Жена му твърди, че е бил чист — припомних му. — Следите от игли по него са стари.

— Може да е шмъркал или да е пушил.

— Тестовете ще покажат.

— Чисто и просто — имало е нещо, от което не е искал ченгетата да открият и следа и аз залагам на хероин. А ченгетата щяха да са от Кеймбридж, с други думи, ние — добави той. — Оплакване за секс с непълнолетен и щяха да ни повикат.

Само че в полицейския участък на Кеймбридж не беше постъпило такова оплакване. Безработният баща на Лео е започнал да заплашва Нари и съпругата му, но не се бе обадил в полицията.

— Почакай и ще видиш. Това е за пари — отвърнах аз. — Бащата на Лео вероятно е осъзнал, че ще получи добра сума при извънсъдебно споразумение, ако осъди училището. Иронията е, че те не са получили нито цент.

Бях накарала Луси да провери. Делото за дискриминация на Джамал Нари срещу академията „Емерсън“ още течеше, бяха насрочени изслушвания, беше определена дата на процеса — обичайната игра на котка и мишка, от която печелеха само адвокатите. Информацията можеше да се намери в съдебната база данни, но не бе стигнала до пресата. Ако бащата на Лео Ганц е чел новини, лесно е можел да остане с впечатлението, че Нари и съпругата му наскоро са се сдобили с пари. Само новата хонда бе достатъчна, за да се направи подобно предположение.

— Ако трябваше аз да разследвам дали тя и Лео са правили секс в апартамента, щях да направя всичко, което направих току-що. — Марино изведнъж се загледа в огледалото за обратно виждане. — Знаеш ме. Не оставям камък необърнат.

Нито необърната възглавница. Преди да си тръгнем от апартамента, той отново го претърси, гледаше под матрака, под мебелите и килимите, във възглавниците — всичко, което можеше да послужи като скривалище. Претърси и хондата и събърбана. Марино събра отпечатъци от пръсти и улики от всичко, което не се движеше.

Взе ДНК проба и когато напръска с химикал китарите, те просветнаха за кратко. Същото стана и с празните калъфи на леглото и кашона, в който, изглежда, бе ровено, както и с кондомите и имодиума под мивката. Всичките грееха в синкаво бяло, фалшив положителен резултат за кръв, типична реакция към белината.

Той гледаше в огледалото и на лицето му се появи гневно изражение. После намали.

— Какво има? — попитах.

— Не мога да повярвам. — Намали още, вече направо пълзеше. — Същият кретен — каза той.

Погледнах в моето странично огледало и познах пикапа от по-рано днес, когато Марино се спречка с младежа с прахосмукачката за листа. Сив с много хром, форд сюпер дюти, по-стар модел, вече изчукван.

Задмина ни по дясната лента. На вратата имаше лого на автосервиз и телефонен номер. Шофьорът беше със светла кожа и къса тъмна коса. Не виждах никой друг с него, нито следа от инструменти за поддържане на морави.

— Това не е хлапето с прахосмукачката за листа, което видяхме по-рано. — Замислих се. — Регистрационният номер същият ли е?

— Напълно съм сигурен.

— На пикапа, който видяхме на моята улица, пишеше „Поддръжка на морави — Сони“.

Марино й подаде блекбърито си със снимката, която бе направил тази сутрин. Табелата беше същата като на сивата кола, която току-що ни подмина. Телефонният номер беше същият. Пикапът вече беше далеч пред нас в дясната лента с включен десен мигач.

— Магнитно лого — реши Марино. — От онези, които се слагат и махат. Това трябва да е. Сутринта определено пишеше „Поддръжка на морави — Сони“ и под логото имаше телефонен номер. Може да има и повече от един бизнес с един и същ телефон.

— Тогава защо не ги рекламира всичките на едно и също лого?

— Може гадното хлапе да няма нищо общо с това — каза Марино. — Може би просто е чистело тротоара край мястото, където е бил паркиран пикапът.

Това обясняваше защо не се притесни, когато Марино налетя като полудял и започна да снима регистрационния номер и да го заплашва. Помислих си го, но не му го казах.

— Виждала ли си друг път същия пикап в квартала си? — попита ме той.

— Не си спомням, но това нищо не означава. Рядко съм си у дома през деня.

Марино наблюдаваше сивата кола, докато тя завиваше по Харвард Бридж, и го виждах, че обмисля дали да я последва. Вместо това завихме наляво по Одри стрийт към паркинга на жилищния блок на Масачузетския технологичен институт, където спряхме.

— Вероятно не е нищо особено, но не искам да рискувам — каза той. — И не искам шофьорът да си мисли, че му обръщаме внимание.

— Ти намали, за да може той да ни задмине — припомних му.

— Той няма представа, че това има нещо общо с него.

Не бях убедена, че е така. Марино си спомни за инцидента тази сутрин и отново се ядоса. Ако шофьорът на пикапа беше наблюдателен и можеше да чете по устните, със сигурност е видял как Марино гледа кръвнишки и ругае. Но и това не му казах, докато се оглеждах наоколо. Пред нас бяха спортните площадки и футболното игрище на Масачузетския технологичен институт. От другата страна на реката се виждаха старите тъмночервени тухлени къщи със сиви покриви на Бак Бей.

В очертанията на Бостън в далечината се открояваха кулата Пруденшъл и нейната антена, стърчаща като рицарска пика, и малко по-високата сграда на Джон Хенкок, в чиято стъклена повърхност се отразяваха облаците. Към хоризонта светлината се променяше както ставаше винаги над големи водни пространства. Река Чарлс течеше на североизток и навлизаше в района на пристанището, след това обикаляше летище „Логан“ и бариерните острови, преди се влее в залива, и да се смеси накрая с океана. Спомних си какъв прекрасен пролетен ден беше. Небето беше яркосиньо, дърветата и тревата — наситенозелени.

Точно в този миг с Бентън трябваше да сме в самолета за Форт Лодърдейл. Спомних си и за апартамента, който бе наел на брега — изненадата ми за рождения ден. Доколкото познавах вкуса му, той щеше да е изключително изискан. Ала бързо прогоних тези мисли от главата си, защото няма никаква полза да си представяме какво е щяло да се случи. Вече знаех, че едноседмичната ни ваканция ще бъде отложена, а за нас това е все едно да бъде напълно отменена. Нашите почивки не бяха тогава, когато заминавахме някъде, а когато спираха да се случват лоши неща, и то достатъчно дълго, че да нямаме за какво да се притесняваме.

Изпратих му съобщение. „Добре ли си? Пътувам към центъра. Трябва да поговорим.“

— Имам усещането, че нещо не е наред. — Марино все още мислеше за пикапа. — Бях само на няколко пресечки от мястото, на което бе застрелян Нари, да не говорим, че до къщата ти бяха оставени монети, които може да са лъснати в барабан като гилзите.

Той се обади на диспечерката по радиостанцията и я помоли да провери регистрационния номер.

— Да видим какво ще излезе. — Пак погледна снимките на блекбърито си. — Може ли да набереш този номер. — И той прочете телефона, изписан на пикапа.

— Не е добра идея да намесваме моя телефон.

— Номерът ти е скрит.

— Няма значение, не искам да бъда записана как се обаждам на номер, който няма нищо общо с това, за което отговарям. Ако възникне проблем, трудно ще го обясним. А адвокатите винаги дебнат за проблеми.

По-важното беше, че не бях подчинена на Марино, не отговарях пред него, не му бях и партньор. Но той все го забравяше. Прочетох му номера и той го набра. След няколко секунди се чуха две позвънявания и някой вдигна.

— Ало? — каза женски глас в слушалката.

— „Поддръжка на морави — Сони“ ли е?

— Моля? С кого се опитвате да се свържете?

Марино повтори и жената отвърна, че е станала грешка. Той й каза кой е.

— Полиция ли? О, боже. Нещо станало ли е? — Звучеше объркана и разтревожена. — Да не е заради Джони? Защо ми звънят от полицията в Кеймбридж? Ние живеем в Карлайл… Аз. Искам да кажа, че аз не живея в Кеймбридж, живея в Карлайл.

— Госпожо, извинете, че ви притеснявам. Чудя се дали са ви се обаждали и други хора, които си мислят, че звънят на „Поддръжка на морави — Сони“ или може би на автосервиз? Номерът ви е изписан на вратата на един от пикапите им.

— Сигурно бъркате.

— Не, не бъркам. Това е телефонът. — И той й го изрецитира.

— Не знам какво да мисля. Имаме този номер от повече от двайсет години. Това е домашният ни телефон… моят домашен телефон. Е, ако проверите в телефонния указател, ще видите, че е записан на името на покойния ми съпруг доктор Джон Л. Анджиърс.

Трябваше ми малко време да го осмисля. И тогава прозрението се стовари върху мен.