Патриша Корнуел
Тихият палач (10)

10.

— Знаете ли нещо за клетките на мобилните комуникации, госпожо Кадър? — Марино преглеждаше съобщенията си, а тя вече не беше предишната Джоана.

Беше получил информация и увеличаваше дистанцията. Тонът му бе охладнял. Играеше роля, която вече бе измислил и получаваше външно потвърждение за нея, откриваше неща, които не бяха добри за Джоана.

— Клетки ли? — Тя отпи от водата. Говореше на него, но гледаше мен. — Знам какво представляват. Но не знам нищо за тях.

— Това ме учудва. ФБР не ви ли подслушваше телефоните? Не проверяваха ли къде се намирате и по-специално съпругът ви? Не бяха ли влизали в електронната ви поща, за да решат, че Джамал е терорист? — попита той.

— Откъде мога да знам какво са правили? Да не би да са ми казвали?

— Би трябвало да са уведомили адвоката ви.

— Джамал знаеше повече за това от мен. Него преследваха. И адвокатът беше негов, не мой. — Тя пак плачеше, но от гняв, под който прозираше истински бяс. А най-отдолу беше мъката, която се усещаше почти физически. И страх. Тя се страхуваше от нещо и затова лъжеше.

— Трябва да ми кажете истината, каквато и да е тя — каза й Марино. — Но първо ще ви напомня какви са ви правата. Винаги искам първо да приключа с това…

— Правата ми? — Тя изглеждаше объркана, обърна се към мен, сякаш можех да я спася. — Мислите, че аз съм го направила? Арестувате ли ме?

— Просто превантивна мярка — отвърна небрежно Марино. — Искам да съм сигурен, че знаете, че не сте длъжна да говорите с нас. Никой не ви принуждава. Ако искате да присъства адвокат, ще ви го осигурим. Какво ще кажете за адвоката на съпруга ви? Може би искате да му се обадите? Ще стоим и ще чакаме, докато той дойде. Или пък може да се види с нас в участъка.

Той продължаваше да блъфира и да й чете правата, докато тя се взираше в него, без да мига. Погледът й ставаше зъл и яростен, мислите й проблясваха като статично електричество от стар телевизор. Беше го преживяла вече, когато ФБР бяха нахлули в дома им и бяха отвели съпруга й с белезници.

— Не искам адвокат — каза тя и внезапно стана спокойна, равна и неподвижна. — Никога физически не бих наранила Джамал.

Забелязах, че използва думата „физически“. Изглеждаше важно, че прави разлика между физическо и друг вид нараняване. Спомних си за момчето, с което я бяха видели да говори.

— Не притежаваме оръжие, затова не знам защо си мислите… Сигурно защото е най-лесно, нали? — Очите й искряха от презрение към Марино, който четеше съобщенията, пристигащи на телефона му. — Всички сте еднакви.

— Днес не сте била в Ню Хемпшър — каза той делово, докато пишеше отговор на някой, който му пращаше съобщения. — Да поговорим къде наистина сте била.

Преди тя да отговори, Марино й даде да разбере, че има доказателства къде точно е била от седем и петнайсет сутринта. Той имаше представа за всеки километър, който бе изминала, и всяко обаждане, което бе направила от мобилния си телефон, включително и трите до фирмата за хамалски услуги.

— Но предпочитам вие сама да ми разкажете подробности — добави той. — Бих искал да ви дам шанс да кажете истината, за да мога да си съставя по-добро мнение за вас от това, което имам в момента.

— Обвинена съм несправедливо. — Тя каза това на мен, но не говореше за убийството на съпруга си.

Усещах, че има предвид нещо друго.

— Когато детектив Мачадо се свърза с вас по мобилния ви телефон, какво точно ви каза? — попита Марино.

— Представи се. Каза ми какво се е случило. — Тя бе забила поглед в ръцете си, които бяха здраво стиснати в скута й.

— И вие му казахте, че сте в Ню Хемпшър. Макар да не е било вярно.

Тя кимна.

— Излъгала сте.

Тя пак кимна.

— Защо?

— Обвинена съм несправедливо. — Пак го каза на мен. — Мислех, че затова се обажда, че полицията ме търси. Исках да спечеля малко време, за да реша какво да правя. Изпаднах в паника.

— И не променихте версията за местонахождението си, дори след като детектив Мачадо ви информира за причината, поради която ви се обажда? — попита Марино.

— Беше прекалено късно. Вече му бях казала… Уплаших се. Толкова се уплаших, че оглупях. — Гласът й силно трепереше, сълзите й течаха. — И след това можех да мисля само за Джамал. Вече не мислех за лъжата, нито защо я изрекох. Съжалявам. Не съм лош човек. Кълна се в Бог, че не съм.

Тя бръкна в дамската си чанта и намери пакетче мокри кърпички. Скъса опаковката и избърса размазания по очите и лицето грим. Замириса ми на краставица. Вече изглеждаше години по-млада, можеше да мине за двайсетгодишна, но вероятно наближаваше трийсетте. За да работи като училищен психолог, трябва да е завършила колеж, а после да е придобила и магистърска степен. Беше омъжена от три години. Сметнах, че е на двайсет и седем или двайсет и осем.

— Това е кошмар. Моля ви, оставете ме да се събудя от него. — Тя се взря в мен.

След това погледна нещата, които бях извадила от внесените от съпруга й торби — храната и лекарствата. Вниманието й бе привлечено от лекарствата.

— Съпругът ви е имал рецепти, които е изпълнил тази сутрин в аптеката — казах й. — Включително и за ривотрил.

— Срещу стрес — отвърна тя.

— За него ли е?

— Напоследък и за мен. И за двамата.

— Можете ли да ми кажете какво се е случвало с него? — Внимателно подбрах глаголното време. — Дали е бил тревожен, стресиран. Ще ни помогне, ако знаем. Тестовете ще ни покажат какво точно има в кръвта му. Но ако имате информация, ще съм ви благодарна.

Споменаването на тестовете я стресна. Очевидно не се бе сетила за тях.

— Ривотрил — каза тя. — Видях го да взема едно хапче тази сутрин, когато станахме. Каза, че почти му свършвали. Планираше да се отбие до аптеката, докато е навън по задачи.

— Може ли да е взел и нещо друго? — попитах аз.

— Аз… не знам. Не бях край него… Излязох около седем.

Спомних си за мокрите кърпички в боклука, за избърсаните чекмеджета. Не минаваше и седмица, без да видя в моргата смърт, свързана с хероин.

— А наркотици? — попитах и тогава Марино се намеси.

— Полицейското куче ще открие и най-малките остатъци — каза той. — Имаме такова. Може би трябва да го доведа.

Ако ситуацията не беше толкова трагична, щях да се разсмея. Куинси не можеше да различи хероин от бебешка пудра. Изпратих на Ан съобщение да прегледа внимателно Джамал Нари за следи от спринцовка и наранявания по септума и да го направи веднага.

— Съпругът ви някога пил ли е лекарства против болка, изписани с рецепта? — попитах Джоана.

— Заради гърба — отвърна тя. — Инцидент с велосипед, когато е бил на двайсетина години. Имаше счупени прешлени.

— Оксикодон?

Тя кимна, а моите подозрения се увеличаваха. Не е необичайно хора, които злоупотребяват с оксикодон, да минат на по-евтини опиати. На улицата хапче от 80 милиграма може да стигне осемдесет долара, а пакетче хероин струва много по-малко.

— Чист е над десет години — каза ми Джоана.

— Но е бил под стрес. Знаете ли защо?

— Той ме изолираше. Изчезваше и не казваше къде отива или къде е бил. — Тя не откъсваше очи от рецептите на кухненския плот.

— Вие ли почистихте вътрешността на чекмеджета? — попита Марино, но тя не отговори. — Вие ли бяхте, или Джамал?

— Не знам. Може да е той. Казах ви, че беше параноичен, тревожеше се, че някой го преследва.

— Кокаин? Хероин? Какво употребяваше?

— Нищо. Казах ви.

— Нищо? — Марино хвърли бележника и писалката си на масичката. — И от кого се е притеснявал, че може да намери нещо?

— От полицията — отвърна тя. — Тревожехме се за това дни наред. Затова бях толкова сигурна за причината за обаждането. Помислих си, че е заради това.

Погледнах към телефона си, на който пристигна съобщение.

— За какво по-точно?

„Стари белези по краката били покрити с татуировки.“ Това успя да ми каже Ан до този момент, но беше достатъчно.

Нари е употребявал наркотици и се е опитвал да прикрие следите от игли с татуировки. На пръв поглед не виждах нищо, което да сочи към скорошна употреба. Но това не означаваше, че е бил приключил с тази част от живота си.

„Вече направихте ли му тестове на кръвта?“, написах й в отговор.

„Тъкмо се приготвям да го направя.“

— Не разбирам какво ми казвате за полицията — притисна Марино Джоана.

— Те ни преследваха без причина! Много искаха този път да нагласят обвиненията. Имате ли представа какво е да минеш през нещо такова?

— Това са го правили ФБР — подчерта пак Марино. — Не сме били ние.

Тя избърса лицето си и пак долових мирис на краставица. Спомних си миризмата на белина и я попитах за нея. Дали тя или съпругът й за използвали нещо с хлор, може би белина за почистване на чекмеджетата. Тя каза, че не. Казах й, че мокрите кърпички в боклука ще бъдат тествани в моята лаборатория. Тя стана унила, но не промени отговорите си за белината. Била алергична към нея. Изприщвала се. Никога не държали белина в дома си.

— Джамал мислеше, че някой го следи — каза тя. — Човек с шапка и черни очила карал до колата му. Смяташе, че пак са ФБР. Една нощ стана до тоалетната и през прозореца видя лице. След това започна да пуска всички пердета.

— Кога започна да се чувства така? — Марино взе бележника и продължи да си води бележки.

— Преди няколко месеца.

— И затова изведнъж решихте да се преместите?

— Не. — Разказа ни, че момчето, с което говорила, се казвало Лео Ганц.

Бил на петнайсет години, първа година в академия „Емерсън“ — гимназията, в която Нари преподавал музика, а Джоана работила като психолог. През януари Лео бил пратен в кабинета й заради лошо поведение. Започнал да носи алкохол в училище. Надраскал кола с ключове и отговарял на учителите. В началото на май бил изключен от отбора по тенис, след като се появил на тренировка пиян и ударил треньора с топка толкова силно, че му разкървавил носа.

— Изведнъж му се появи много свободно време, защото не тренираше, а сега е и във ваканция — обясни Джоана. — Беше отегчен, самотен. Започна да минава с велосипеда си покрай дома ни непрекъснато. Анджи…

— Анджелина Браун — обади се Марино, — съседката ви от горния етаж.

— Да — потвърди Джоана. — Тя го виждаше от прозореца си. Бюрото й е пред прозореца и тя го гледаше как минава напред-назад пред къщата.

— Може би той е преследвал съпруга ви? Това хрумна ли ви?

— Лео все още няма книжка, нито достъп до кола.

— Влизал ли е в апартамента ви?

Погледнах надолу към съобщението, което получих от специалиста по огнестрелни оръжия Лиз Райтън, докато Джоана разказваше, че винаги говорела с Лео навън. Никога не бил влизал.

— Опитвах се да му помогна. — Тонът й стана стоманен, а аз не се издавах, че това, което четях, беше поразително, едновременно добро и ужасно.

Имаме много вероятен кандидат. Това бе предпазливият начин на Лиз да ми каже, че имаме сведения от Националната интегрирана балистична информационна мрежа. Сравнението между дигиталните изображения от Ню Джърси и фрагмента, който Мачадо бе занесъл в лабораторията, показваха, че размерите и нарезите на оръжията съвпадат. Било е използвано същото оръжие.

„Снайпер. Три жертви, които на пръв поглед нямаха нищо общо помежду си.“

— И няма никаква причина, абсолютно никаква. Правех всичко само за негово добро. — Очите на Джоана искряха. — Държах се добре с него, за да бъда полезна и ето как ми се отплаща той!