Патриша Корнуел
Тихият палач (29)

29.

Половин час по-късно се движех в черно ауди R8 със странично охлаждане на двигателя. Ръмженето на десетцилиндровия му двигател привличаше погледите на хора, които харесваха мощните коли и на които не им пукаше колко струват и дали смучат бензин като зажаднял алкохолик.

Бентън бе започнал да попива екстравагантността, с която Луси се движеше през живота. Не че и преди не обичаше скъпото и екзотичното, но не се набиваше на очи, докато шефът му във ФБР не се самоуби миналата година. Не беше нито жалко, нито тъжно, а заслужен край на живот, пълен със злоупотреба с власт и съзнателно унищожаване на невинни хора. Точно така го приемаше и Бентън. Показа съчувствие само към семейството, което Ед Гранби бе напуснал.

Когато бяхме насаме, на съпруга ми не му пукаше какво е накарало шефа на бостънското подразделение на ФБР да заключи вратите на къщата си и да се обеси. Не му пукаше и че не му пука и това отношение започна да прониква цялата му психика. Реши, че ще прави каквото си иска. Казваше каквото му е на устата, купуваше си каквото му хареса, подаряваше каквото му хрумне и се държеше егоистично, защото смяташе, че има право. Критиците и съдниците да вървят по дяволите.

Криза на средната възраст би била друго обяснение за това поведение, но то не би било точно. Гранби маниакално се бе опитвал да унищожи кариерата на Бентън и да заличи стореното от него. Той се опитваше да изтиква и мачка хората и накрая завърши на въжето. Това беше справедливост, за която повечето хора тайничко си мечтаеха, но никога не изричаха на глас, и Бентън се почувства освободен по някакъв начин. Лошите хора рядко усещат каква съдба ги очаква, а добрите никога не побеждават, защото пораженията надхвърлят наказанието, ако изобщо има наказание. Затворът и дори смъртното наказание не могат да поправят сексуалните издевателства или масовите убийства, нито да върнат дете, насилено и убито от педофил. Бях чувала тези мрачни забележки толкова пъти, че престанах да слушам. Бентън някога беше циничен, но вече не.

Сега беше в Източен Кеймбридж, въоръжен и опасен, с дизайнерски слънчеви очила, кобур под сакото, и караше с една ръка на волана. На ръката му имаше гривна от кожа и титан. Зави с мощната си кола наляво по Бент стрийт и смени предавката. Двигателят ръмжеше като дракон.

— Проклетата миризма се е просмукала в носа ми. — Беше се оплакал вече няколко пъти от това, откакто тръгнахме от Криминологичния център.

— Ще премине — повторих.

— Обикновено не се държа толкова интимно с хора, които са минали през аутопсия.

— Това не се случва всеки ден и ти много ми помогна. — Думите прозвучаха тривиално, но бях искрена.

— Ти не ми изглеждаше притеснена. Може би си изгубила обонянието си. — И това го беше казвал и преди. Даже прекалено често.

— Точно обратното, слава богу. Миризмите имат собствени истории и тайната е да ги прогониш от ума си, след като вече не ти трябват.

— Мога да го правя само с това, което виждам и чувам. — Мислеше си за разследванията си, които са същите като моите, но гледните ни точки бяха различни.

Много и потискащо различни. Чудовищата, с които той се срещаше, обичаха да заснемат на видео болката и ужаса, които предизвикваха, за да могат да си го пускат по-късно и да си фантазират. Бях виждала достатъчно, за да съм сигурна, че предпочитам хладната самотност на труповете, които вече не страдаха. За мен оставаха усещанията: не много цвят, нюанси на червеното, малко зелено, малко жълто, най-вече миризми и неодушевени звуци като удар на метал в метал, търкалящи се колела, вода, която пръскаше по масите и подовете, барабанеше по стоманата.

Загледах се в посадените наскоро дървета с яркозелени листа и високите сгради от стъкло и гранит в частта на Кеймбридж, известна като Техническия площад.

— Признавам, че не съм така свикнал с гадните миризми. — Бентън бе открехнал прозореца си и топлият влажен въздух нахлуваше шумно в колата. — Обонятелна халюцинация. Не съм сигурен, че изобщо съществува.

— Напротив. Молекулите на гниенето са летливи също като тези, които се свързват с водните молекули във въздуха и образуват смог.

— Значи в синусите ми се е настанил смогът на смъртта.

— Може да се каже.

— Господи, надявам се, че не воня.

Наведох се към него и допрях носа си в извивката на челюстта му. Коженият салон на колата му миришеше на ново.

— Малко кедрово дърво, малко тиково, точно колкото трябва мускус и дъх на кардамон. „Булгари“.

Той се усмихна и ме целуна. Вече бяхме на Шеста улица. Все още имаше доста дневна светлина, но по небето се трупаха сиви облаци и напредваха като армии. Беше почти горещо. Утре обещаваше да бъде истинско лято, променливо, с бързи дъждове и внезапни промени на вятъра на юг, които можеха да вдигнат живака с повече от няколко градуса. Имах толкова много работа, а природата заговорничеше срещу мен.

Трябваше да стигна в Марбълхед преди бурята, а утре ако е възможно, да отида до Ню Джърси. Имах намерение да видя къде бе умряла Грейси Смитърс преди дъждът и вятърът да заличат следите. А следствен балистичен експеримент бе единствената ни надежда да разберем по какви физически закони бе убит Джамал Нари. Смъртта на момичето бе по-проста и далеч по-жестока. Случилото се с Нари бе стерилно и енигматично заради липсата на човешки контакт и обяснение.

— Това е все едно да стоиш на висока стълба и да стреляш право надолу към някой, който леко се е привел. — Мислех си за нашите усилия в залата за аутопсии, които някой биха сметнали за неприлични и нечовешки.

— Много висока стълба — каза Бентън.

Полицейският участък на Кеймбридж се появи пред нас — червени тухли, зелени стъкла и лампи в стил ар деко.

— Не е стреляно точно перпендикулярно — добавих. — Траекторията е по-близо до седемдесет и пет или осемдесет градуса.

— Параболично падане. — Бентън намали и двигателят стана по-шумен.

— Всичко, издигнало се във въздуха, все някога пада на земята.

— Колкото по-тежка е гилзата и по-лек барутният заряд, толкова по-бързо куршумът ще изгуби скорост и гравитацията ще го дръпне надолу. Като онези идиоти, които стрелят във въздуха и куршумите после падат надолу и улучват хора. Траекторията е вертикална. Или почти.

— Това е важното. Такава траектория можем да видим само ако нападателят е стоял над жертвата и е стрелял право надолу. Със сигурност не е бил далечен изстрел. Ъгълът от седемдесет и пет — осемдесет градуса не може да е случайно явление, дължащо се на гравитацията. Гръбначният му стълб е прекъснат точно както при другите два случая, за които знаем.

— Съгласен съм — каза Бентън. — За каква височина говорим?

— Точно това трябва да установим. Смятам, че е много важно кой ще направи експеримента. Трябва да е дяволски добър стрелец и дяволски добър математик.

Той мина на първа скорост и тръгна по бетонната рампа, която водеше към подземния гараж на полицейския участък. Внимаваше да не ожули ниската предница на колата си. Внезапно се озовахме на сянка, където идващият през климатиците въздух беше по-хладен.

— Точно така. Защото ако куршумът просто свободно е падал, няма как да обясним траекторията, освен ако стрелецът не е действал по предварителна информация и ъгълът на падане не е бил изчислен. — Той имаше предвид снайперистката практика да се отчита типът куршум, височината, температурата, вятъра и атмосферното налягане.

— Това, което е направил стрелецът, който и да е той, е било прецизно изчислено. — Бях сигурна в това.

— Само се надявам никога да не ти се налага да показваш онези снимки в съда. Ще започнат да ти викат Доктор Зомби.

Никога не съм имала намерение да накърнявам нечие достойнство, но смъртта е нахална и единственият начин точно да си представим ъгъла, по който Джамал Нари е бил застрелян, беше да го изправим. Затова реших да го направя. Облякох Бентън в защитен гащеризон, след това хванах мъртвеца под мишниците, докато Ан го държеше за глезените. Свалихме го на пода, както си беше гол и зашит повторно след аутопсията, а Бентън ни помогна да го изправим. Аз взех камерата и се качих на една стълба.

Тялото беше толкова вкочанено, че можех да го опра до стената и то да не падне, но ако беше гъвкаво, щеше да е още по-лошо. Мъртвата тежест е неподатлива също като тежка макара с пожарникарски маркуч. Седемдесет килограма без органите. След като вкочаняването преминеше, щяха да са необходими повече от трима души, за да изправим Джамал Нари на крака. А и това, което Бентън казваше, беше вярно — не бих искала да показвам в съда снимките, на които се вижда как катетърът влиза в дупката на тила му като черна стрела, все едно е бил прострелян от Аполон или от някой друг бог в небесата. А може би точно така е станало. Само че този бог беше зъл.

Бентън паркира на запазено място на няколко клетки от необозначения с полицейски знаци син форд на комисаря. Гари Евърман все още беше тук по това време. Може би наблюдаваше Лео Ганц през прозрачното огледало. След това се сетих за Мачадо. Надявах се да не се натъкнем на него.

— Опитвам се да реша кой е най-добрият начин да се справя с това. — Под „това“ Бентън имаше предвид Марино. — Самопризнанията на Лео Ганц в най-добрия случай са замърсяващи ефира и досадни и Марино ще иска да го пусне, да изтръгне колкото може повече информация от него и след това да си го разкара от главата.

— Май смяташ, че не бива да се постъпва така. — Слязох от колата.

— Така е — каза той, докато минавахме покрай редица бели мотоциклети БМВ, разкрасени с полицейски емблеми, светлини и сирени.

— Защо?

Той бутна вратата, която водеше към първия етаж на модерна сграда, първоначално построена от биотехнологична компания и след това продадена на общината. — Най-безопасно би било да го държим известно време заключен.

— Най-безопасно за кого?

— Най-безопасно за Лео и може да се окаже, че той точно това иска. — Край лъскавата гранитна стена с асансьорите Бентън кимна на четирима униформени полицаи, млади и едри, с оръжия и бронежилетки. Изглеждаха ми познати, но не се сещах кои са.

Те се събраха край вратата и не отвърнаха на кимването. Насочиха вниманието си към мен и аз вече усещах какво предстои. Хрумна ми, че са ни очаквали.

— Как сте, докторе?

— Какво сте намислили тази вечер, господа? По всичко личи, че пазите улиците повече от сигурно.

— Нали знаете кой е в града.

— Знам, разбира се — отвърнах аз, докато Бентън остана без нула внимание.

— Може ли да ви попитаме нещо?

— Заповядайте.

— Миналия месец настинах и още ми е запушен носът.

— И аз така, не мога да се отърва от кашлицата — каза другият.

— Аз също — обади те трети.

Четиримата говореха един през друг, вниманието им бе насочено изцяло към мен, все едно Бентън го нямаше. Той беше спокоен и невъзмутим. Не показваше никаква изненада от шеговитото посрещане, нито от това, че мъже в перфектно здраве търсеха медицински съвети. Напрежението и омразата към ФБР бяха осезаеми след атентата на Бостънския маратон и убийството на Колиър, полицая от Масачузетския технологичен институт, близък колега на полицаите от Кеймбридж. Неговият участък беше в рамките на града. ФБР бяха обвинени, че не са споделили разузнавателна информация, но това не беше нищо ново. Този път беше лично.

Продължиха да се шегуват с мен, за да натрият носа на съпруга ми. Всичко беше в негова чест, пасивно-агресивно поведение на ръба на тормоза. И бях убедена, че са ни видели да идваме. Колата на Бентън привлича внимание. Достатъчно беше един полицай да ни е забелязал и да е предупредил останалите да дойдат да му се подиграват. И не можех да кажа, че ги обвинявам. Бентън натисна копчето на асансьора отново и аз разбрах, че е притеснен, въпреки че не го показваше. Вратите се отвориха и влязохме в кабината.

— Радвам се да ви видя, докторе.

— Пазете се — отвърнах аз и точно когато си мислех, че най-лошото е преминало, се оказа, че греша.

— Хей! Държим се грубо и не обръщаме внимание на ФБР. — Една униформена ръка внезапно се стрелна и затварящите се врати на асансьора се върнаха обратно.

— Моля? — изправи се полицаят срещу Бентън. — Може би искате да ми кажете нещо?

— За какво? — Но той знаеше.

— Защо вие от ФБР си мислите, че няма нищо нередно да не споделяте информация, която може да предпази полицаите да не бъдат застрелвани като кучета, докато вие си стоите в колите.

Бентън се подпря на отворената врата с ръце в джобовете, очите му пронизваха и четиримата. Полицаят си махна ръката, отстъпи и каза:

— Почакайте, докато ние научим нещо, което ще ви трябва. Няма да ви го кажем. Да видим как ще се почувствате, ако нещо се случи на някой от проклетите ви агенти.

— Не бихте го направили — каза Бентън.

— Нима? Защо не?

— Защото сте по-добри от това, което показвате.

— ФБР трябва да се извини.

— За много неща. — Страхът и сплашването не бяха присъщи на Бентън. Вратата се затвори и той срещна погледа ми. — Но няма да го направи. Никога не го прави.

— Враждебността им може да е свързана и с Мачадо. Няма как да знаем какви слухове разпространява.

— Не е заради него. Те си казаха защо го правят. Бяха повече от ясни.

— Но не бива да си го изкарват на теб.

— Защо не? Аз съм безопасен, защото няма да отида при началника им да се оплача — отвърна той. — Комисарят е тук в момента и те знаят, че мога да отида право в кабинета му. Но освен това знаят, че никога няма да го направя.