Патриша Корнуел
Тихият палач (15)

15.

Знаеше за апартамента в Бал Харбър. Как беше възможно? Бентън никога не би наел или купил имот на някое от нашите имена. Винаги използваше ООД-ета — дружества с ограничена отговорност. Той работеше за ФБР, беше бивш офицер под прикритие, бивш защитен свидетел, опитен профайлър, който е видял какво ли не. Беше изключително потаен и много стриктен при опазване на личното ни пространство.

— За нещастие, трагичната смърт на Джамал Нари не променя факта, че съпругата му е алчна и неразумна — каза Блум. — Щях да се опитам да поговоря с нея, да й налея малко ум в главата, и нямам друг избор освен да вися тук и да я чакам.

— Да й налееш ум в главата? — повтори Марино. — И реши да си поговориш с нея веднага щом разбра, че мъжът й е мъртъв?

— Джоана не ми вдига телефона. Ако го вдигаше, нямаше да стигна до такива крайни мерки.

— Работата е там, че са те видели в този квартал вчера — продължи да го притиска Марино. — Преди съпругът й да умре. Видели са те да минаваш, когато Джоана е била вътре в къщата тази сутрин. След това аз те видях в Кеймбридж около единайсет, час след смъртта му. Можеш ли да обясниш?

— Аз съм сговорчив човек. Мразя да ме притискат до стената, тогава вече не мога да бъда любезен.

— И да не си вече любезен означава да убиеш някого, ако се наложи, така ли? За да не могат да си вземат парите от застраховката?

— Не съм казал нещо подобно.

— Трябва да оставиш Джоана Кадър на мира, и то веднага — каза заплашително Марино. Забелязах, че някой гледаше навън през прозореца на къщата. След това предната врата се отвори.

Жената, която се показа, трябваше да е Мери Сап. Беше в прилепнала къса зелена рокля, вулгарно изрусена коса и яркочервено червило. Засенчи очите си с ръка и премигна към нас под ниското слънце. След това се шмугна обратно вътре, за да включи алармата. Чух предупредителното пиукане, след това тя излезе пак навън и затвори вратата след себе си. Закачи сейф на външната дръжка и това привлече вниманието ми.

Такива неща не се правеха, когато имотът вече не бе на пазара, а и самата практика беше опасна. В подобни сейфове се оставяха ключове и понякога кодове от аларми, които позволяваха домът да се разглежда и без присъствието на агента, който отговаря за него. С подходящите инструменти заключалката им можеше да се пререже и сейфът да се отвори. Точно това се бе случило в Нантакет миналия Ден на благодарността — ужасяващ случай, който така и остана неразкрит.

Агентка по недвижими имоти пристигнала в имение на брега, за да провери какви са пораженията след силна буря и открила, че сейфът липсва. Не се усъмнила и отишла обратно до офиса си за ключа, а когато се върнала, вътре някой я чакал. Беше зверски пребита и намушкана с нож по време на борбата, която започнала в коридора и свършила в наводненото мазе, където била удавена и обесена на тръба. Новината за убийството се разчу достатъчно, че да накара повечето агенции на недвижими имоти в Масачузетс да престанат да оставят сейфове на дръжките. Не разбирах защо Мери Сап го прави. Това си беше небрежност.

Спомних си за жертвата Пати Марсико, подпухналото й кърваво лице, счупените кости, счупените зъби и челюст. Едното й око бе извадено. Къщата изглеждаше така, сякаш някой бе разливал червена боя вътре. Спомних си и нещо друго. Още едно зловещо съвпадение. А когато се натрупат достатъчно, те преставаха да бъдат случайни. Изпратих на Брайс съобщение: „Пати Марсико, миналия ноември. Бяха ли замесени Ти Би Пи Иншурърс?“.

— Не можете да ми попречите да говоря с нея — опълчи се Блум на Марино. — Просто си върша работата и нямате право да ми казвате какво да правя, освен ако не съм извършил престъпление. А аз със сигурност не съм. — Усмихна се дръзко. Изкуствените му зъби бяха много бели и големи като на кон. — И вие, разбира се, го знаете. Защото ако бях виновен и за най-дребното нещо, досега да съм с много стегнати белезници, хвърлен в клетката на мръсния ви джип.

— Ще ти кажа за какво си виновен — отвърна му Марино. — За това, че си задник. И съм приключил с теб. Но знаеш ли какво? Ще изчакаме и ще довършим в участъка. Ще има много да обясняваш.

— Ще си проверя календара и ще се обадя на адвоката си.

— Бъди колкото си искаш арогантен. Това няма да ти помогне. — Марино кипеше от гняв и това, че пусна Блум засега, ми говореше много неща.

Марино не искаше бостънската полиция да се намесва повече от това. Каквато и информация да получаваше чрез съобщения и електронна поща, тя не му даваше достатъчно основания да прибере веднага Блум по подозрение в убийство или някакво сериозно обвинение. Нещо друго се случваше и то гневеше и тревожеше Марино. Наглият застрахователен детектив не беше единствената причина за лошото му настроение.

Почудих се какво ли е изкопал Мачадо за убийството на Нари. Гледах как Мери Сап не бърза да си ходи, а се размотава по тротоара, като спираше на всяка втора крачка, която правеше с обувките си на високи токчета, говореше по телефона, правеше се на заетата агентка, която кара кола за сто хиляди долара. Спря и каза нещо за промяна на часа на оглед, после погледна златния си, обсипан с диаманти часовник, и прибра телефона в скъпата си дизайнерска дамска чанта.

Погледнах съобщението от Брайс. „Потвърждавам за Ти Би Пи Иншурърс. Същият задник Ранд Блум ми звъня поне петдесет пъти, за да ми каже, че иска да говори с теб и не знам защо изобщо му върна обаждането. Съпругът на жертвата съди агенцията за небрежност или нещо такова. Ти даде показания, не помниш ли? Защо питаш? Нека позная. Нова смърт? Нови претенции за полица? Ден година храни?“

„Прекалено много информация!“ По дяволите! Подчинените ми не могат да проумеят, че всичко написано остава и може да се озове в съда. Няма значение дали есемес или съобщение на самозалепващо се листче. А Брайс обиждаше много. Някой ден ще ме вкара в беда.

— Всичко наред ли е? — попита Мери Сап, когато стигна до нас. — Имате ли нужда да говорите с мен? — Това последното го каза на Блум. — Познаваме ли се?

Той се представи, а нейната реакция издаде истината. Изглеждаше леко нервна, но на тежко гримираното й лице не бе изписана никаква емоция. Симулираше незнание и безразличие. Умът й сякаш беше другаде, все едно трябваше да ходи някъде и да се среща с хора, но аз не й вярвах. Може би нямаше проблем да излъже за имот или да се възползва от наивността на клиент, но не беше добра актриса. Подозирах, че двамата с Блум не са се срещали и тя нямаше представа, че той е човекът, когото е видяла в сивия пикап. Но това не означаваше, че не се знаеха.

— Не, госпожо. Не съм тук да говоря с вас. Не вас търсех — каза той прекалено мило, прекалено любезно. — Опитвах се да се видя с вашата наемателка. Но след като така или иначе ми отделихте от времето си, трябва да ви попитам дали сте наясно, че има някои неща, които трябва да ви притесняват? Освен ако, разбира се, нямате нищо против да отдадете под наем такъв хубав имот на наемател със съмнителна репутация.

— Имотът вече не е обект на договор — каза тя и начинът, по който го съобщи, потвърди, че има информация.

Разбира се, че имаше. Вече я бе получила от него, вероятно по телефона. Ранд Блум е прекалено хитър, че да си върши мръсната работа по електронната поща или под някаква друга форма, която оставя следа.

— Мили боже! — възкликна Марино. — Говорил си с нея, нали? — Той изгледа злостно и двамата, а тя хвърли поглед към колата си, започна да си играе с ключовете и си премести чантата от крокодилска кожа на другото рамо. — Първо на нея си звъннал? Наговорил си й един куп недоказани глупости, за да може Джоана вече да не е добре дошла тук? Що за гадняр трябва да си, за да направиш подобно нещо?

— Съжалявам — каза хладно агентката. — В договора ясно е казано, че се анулира и спира да действа, ако има причина да се заподозре престъпна дейност.

— Причина?

— Така пише. Буква по буква.

— И каква ще е тази престъпна дейност? — попита Марино. — Какви щуротии си й пробутал? — Той хвърли унищожителен поглед към Блум, направо щеше да го разкъса с очи.

— Всъщност това е не толкова обикновената причина Джоана да напусне работа. Към нея можем да добавим извънкласната дейност на съпруга й. — Той скръсти ръце на гърдите си. Вените по тях бяха като въжета. Той беше жилест и силен. Сигурно се биеше мръсно.

— Спри с глупостите, иначе ще те накарам да го сториш! — изръмжа му Марино.

— Ще ви покажа нещо. — Блум се съсредоточи върху него и напълно игнорира униформения полицай, който бе стиснал челюстта си и бе готов да му скочи. — Не стреляйте — каза Блум достатъчно силно, за да го чуят съседите. — Просто ще извадя плик от пикапа, ясно? — извика той. — Затова не се панирайте и не стреляйте.

Той бръкна в колата и театрално и бавно извади кафяв плик. В него имаше снимки двайсет на двайсет и осем сантиметра, правени през телескопичен обектив. Джамал Нари в черен анцуг и с нахлупена бейзболна шапка. Излизаше от наскоро купения си джип. Паркингът беше тъмен, но видях половин луна високо над сградите. Спомних си, че беше половин в началото на седмицата, само преди дни.

Снимките бяха правени в бърза последователност. На тях се виждаше как Нари върви под високи осветителни стълбове с наведена глава. После влиза в заведението „Скачащия Джо“ в Ривиър, където ставаха престрелки, висяха членове на банди и се продаваха наркотици. Още снимки на малкото хора вътре, бяха само няколко на опашката. Виждаше се как Нари се взира в неоновите менюта със снимки на бургери, пържено пиле и сандвичи. Поръчва, изглежда напрегнат. Жената зад щанда му подава бяла торба, достатъчно голяма да побере няколко порции. Той излиза пак навън, спира до джипа и се оглежда. Очите му бяха широко отворени и стъклени. Проверява какво има в торбата. На последната снимка се виждаха ръцете му в едър план, които държаха найлоново пакетче с бял прах.

— На кого си ги показал освен на нас? — попита раздразнено Марино. — Не и на полицията, в това съм съвсем сигурен. Нека позная. Показал си ги на него, на Джамал Нари, за да го изнудваш.

— Нямам позволение да обсъждам това.

— Погрижил си се да не получи никакво обезщетение от училището. По-добре отговори, защото и без това ще разбера.

— Съжалявам — каза Мери Сап на Марино. — Не ми е приятно да разочаровам Джоана, особено в такъв момент, искрена съм — заяви тя, но не излъчваше никаква искреност.

Помислих си за дванайсетте хиляди долара депозит, които бях готова да се обзаложа, че ще бъдат конфискувани. На Джоана щеше да й трябва много късмет, за да си върне парите. Съдебните такси и глобите правеха усилието безсмислено. Зачудих се колко щеше да получи Мери от тях и дали Блум щеше да вземе процент.

— Разбирате, че собственикът не може да се замеси в нещо подобно… — обясни агентката. — Може би ще бъдете така любезни и ще се погрижите тя да си изнесе кашоните. Оставили са доста вътре.

— Никой няма да пипа нищо. — Гласът на Марино се изсипа върху тях като чакъл. — Тази къща вече е местопрестъпление. Всъщност приятелчето ви господин Блум се погрижи да бъде щателно претърсена. Ще трябва да прегледаме всичко не само заради смъртта на Джамал Нари, но и заради снимките, на които видяхме наркотици. Сложно многоинстанционно разследване като това може да отнеме доста време. Знаете как е — тестове, лаборатории. По всяка вероятност ще продължи месеци, дори година — преувеличи той. — Може да се окаже трудно да го отдадете под наем скоро. Ще извикате ли няколко от вашите момчета, за да пазят тук? — попита той бостънския полицай. — Аз или някой от участъка ми скоро ще се върне при вас. Тогава ще започнем работа по къщата и всичко вътре в нея, включително ще намажем.

— Ще мажете? — Мери изглеждаше истински притеснена.

— С цианоакрилно лепило. Бързосъхнещо.

— Лепило! Не можете да използвате лепило върху…

— За снемане на отпечатъци от пръсти — каза Марино. — Ще ми трябват и вашите, за да ги изключим.

— Моите?

— Очевидно ще намерим ваши отпечатъци вътре в къщата. Вие сте им ровила в нещата, нали? Ще намерим ли ваши отпечатъци по техните вещи?

— Какво? Не ми харесва тази инсинуация…

— С лепилото може да стане голяма бъркотия, с праха за отпечатъци също — прекъсна я той. — Ще ви се наложи да поръчате професионално почистване, след като приключим. И ще ни трябва кода за алармата и ключ.

— Собственикът доста ще се разстрои. Това е много запазен, много желан имот. — Сега вече тя изглеждаше разгневена.

Блум я беше вкарал в капан. Беше се погрижил Нари и съпругата му да се окажат в нарушение на договора за наем. Очевидният мотив бе да продължи да ги тормози. Снимките му с Нари бяха съсипващи. Ако не беше умрял, животът му щеше да е разбит. Можеше да свърши в затвора по обвинение в употреба на наркотици, а това със сигурност би сложило край на делото му за дискриминация.

— Колко жалко, че не приеха това, което им предложихме. Офертата беше добра — каза ми Блум. Говореше за сумата за извънсъдебно споразумение, която академията „Емерсън“ бе готова да плати. — Нали знаете какво казват — птичка в ръката…

— Сега ще ти кажа къде да си завреш птичката в ръката! — Марино мушна със средния си пръст Блум в гърдите.

— Не ме докосвайте!

Марино пак го мушна, този път силно в слънчевия сплит.

— Ти и птичката ти можете да се качите на пикапа и да отлитате. Ако пак притесняваш госпожа Кадър или някой друг, свързан с този случай, ще те арестувам за възпрепятстване на полицейско разследване.

— Махнете си ръцете от мен.

— Не са ръцете ми, само пръстът. — И Марино го изправи нагоре.

— Ще подам оплакване до началника ви — извика Блум.

— Моля, заповядай — отвърна Марино.