Патриша Корнуел
Тихият палач (13)

13.

Бе подписал договора миналия понеделник, като се бе съгласил с първоначално поисканата цена и предплащане на три наема. Джамал Нари бе платил дванайсет хиляди долара, за да могат със съпругата му да се нанесат веднага.

Обикновено наемателят дава на адвокат да прегледа договора, особено ако е имал проблеми с правораздаването и всички причини да бъде недоверчив. Но той е бързал прекалено много, твърдеше агентът по недвижими имоти Мери Сап, която напълно ни смени маршрута. Минахме по Харвард Бридж, после по Масачузетс авеню. Марино караше бързо. Направо летеше. Ако някоя кола откажеше да му направи път, пускаше светлините и сирената.

Нямаше значение, че бяхме влезли в Бостън и той бе напуснал юрисдикцията си, без да съобщи на диспечер от Кеймбридж. Беше поискал подкрепление от бостънската полиция и не си направи труда да каже на Мачадо или на някой друг какво ставаше. Нито пък се тревожеше, че аз не пътувах към центъра си, където имах случаи, които да нагледам, имах си работа, свои отговорности и проблеми, за които да се притеснявам. Не попита дали искам да отида с него и аз изпратих съобщение на Брайс Кларк, че ще се забавя.

„О, боже, да не са те обрали?“, отвърна ми веднага той. Не разбрах дали се опитва да бъде забавен.

„С Марино съм. Как се справя Люк?“

„Приключи аутопсията, но сигурно няма да искаш да го освободиш. Имам предвид случая от Фарар стрийт, не Люк.“

„Не го освобождавайте“, отговорих му и дочух какво Марино пита Мери Сап. „Трябва да го погледна“, написах.

Марино уверяваше агентката, че ще е в безопасност, стига да остане в къщата. Но тя не звучеше притеснена за безопасността си. Не изглеждаше уплашена. Беше нещо друго. Драматична, прекалено чаровна и услужлива. Хрумна ми, че сигурно се забавлява.

„И без това не са избрали погребална агенция“, гласеше новото съобщение от Брайс.

„Тогава не ме питай дали да го освободиш“, помислих си, но нямаше да му го напиша.

„Говорих със съпругата, тя е в шок, няма представа какво да прави, без значение какво й казвам“, написа ми Брайс. Не биваше да й се меси.

„Ще ти съобщя, когато тръгна към вас“, отговорих му и с това приключих разговора ни.

— … може би нямаше да ми направи впечатление, ако не бях гледала новините. — Гласът на Мери Сап изпълни колата, звучеше прекалено весело при тези обстоятелства.

Вече имах лошо мнение за нея.

— Радвам се, че сте помислила за това и че сте достатъчно умна, че да останете вътре в къщата. — Марино я окуражаваше да прави каквото й казва. — И сте сигурна за описанието?

— О, да. Вчера около два или три следобед бях в къщата и снимах, водех си записки, уверявах се, че не са повредили нищо, когато са се отбили — отвърна тя.

— Отбили за какво?

— Тя внасяше кашони с вещите им. Понякога хората надраскват и ожулват дома и след това твърдят, че така си е било.

— Тоест, казвате ми, че не двамата, а само Джоана се е отбила.

— Точно така. Него съм го виждала само веднъж, преди две седмици, когато за първи път им показах къщата. През останалото време съм контактувала с нея.

— И около два или три вчера следобед сте видяла пикапа.

— Когато погледнах през прозореца, го видях да минава. Голям сив пикап с някакво лого на вратата.

— Някаква специална причина да го забележите? — попита Марино.

— Караше толкова бавно, че си помислих, че се кани да спре пред къщата. Беше на някаква фирма за морави. След това го видях пак тази сутрин, когато се видях с Джоана.

— Тя ли се отби, или се уговорихте да се срещнете?

Мери Сап помълча, след това отговори:

— Беше уговорка.

— Може би е внасяла още кашони — предположи Марино, а Мари пак млъкна.

— Вече ги бе пренесла повечето, както ви казах. Предложих й да поспре малко с местенето и разопаковането. Затова исках да говоря с нея.

— Значи сте се уговорили да се видите тази сутрин. Било е ваша идея — каза Марино и аз се досетих какво си мисли.

Ако агентката по недвижими имоти е уговорила срещата, това опровергаваше тезата, че Джоана си е измислила причина, за да не бъде у дома по времето, когато съпругът й е бил убит. Но това нямаше да спре някои хора да я налагат и подозирах кой щеше да бъде най-настоятелен. Джоана беше излъгала Мачадо и въпреки причината това беше много лошо, може би най-лошото начало на отношенията й с него. Нещата допълнително се усложняваха от отношенията му с Марино. Те се състезаваха един с друг. Освен това не биваше да забравяме и белината.

Някой може би се е опитал да заличи ДНК следи от предмети, които изглеждаха като част от предварително подредено местопрестъпление. Китарите бяха извадени от калъфите им и сложени на стойките, някои неща бяха върнати в шкафа в банята, в един от кашоните беше ровено. Почти не се съмнявах, че това бе направено от убиеца. Мачадо е загубил време, докато съобщи на Марино и на моя център за убийството. Пристигнал е там пръв и е влязъл в апартамента, вероятно е светнал лампите и е огледал. Не биваше да го прави сам. Трябваше да е с Марино, но двамата се бяха хванали за гушите.

— Попитах я дали не може да мине през къщата — каза Мери Сап — и се разбрахме да се видим рано, защото тя ми обясни, че ги очаква натоварен ден, трябвало да ходят по задачи. И, разбира се, преместването, което все още планираха.

Те са го планирали, но тя май не.

— Уговорихме се за осем часа и тя дойде навреме. Трябва да й се признае, че беше точна — каза Мери. Очевидно нещо бе предизвикало неодобрението й към Джоана Кадър.

— Защо сте й предложила да поспре с местенето на вещите? — попита Марино, докато моите подозрения към агентката се сгъстяваха.

— Подробности. Трябваше да обсъдим някои детайли, които, за нещастие, се оказаха проблематични. Мислех, че е ще е по-добре да го направим лично, не да си пишем — каза тя. — И преди да й обясня, пак видях пикапа.

— Кога беше това? — попита Марино. Вече бяхме на шосе I-93 Юг, карахме покрай океана.

— Около осем и петнайсет, осем и трийсет. Забелязах го и дори й казах: „Мисля, че този пикап обикаля, за да си търси поръчки тук, но нищо няма да постигне“. Фирмата ми работи с доста имоти в този район и препоръчваме определени компании.

— Имате ли представа кой е бил в пикапа вчера и тази сутрин? Шофьорът стори ли ви се познат?

— Не съм го виждала преди. Непривлекателен мъж с черни очила. Не знам кой е.

— Ами Джоана? Тя каза ли нещо по въпроса? — Марино пак пусна светлините, когато една кола го засече, но след това мина в другото платно, за да му направи път. — Тя спомена ли дали е виждала колата и преди?

— Не ми се стори доволна — каза тя. — Отдалечи се от мен за малко и се обади по телефона. Останах с впечатлението, че разговаря със съпруга си.

„Съпругът.“ Замислих се над това, което тя току-що каза. Дистанцира се от Джамал Нари и го деперсонализира. Мери Сап имаше информация, която не искаше да сподели с Марино, и й нямах никакво доверие.

— Какво беше поведението на Джоана тази сутрин? — попита Марино, докато минавахме покрай акри със соларни панели и газовото хранилище на „Нешънъл Грид“, изрисувано в ярки цветове — една от забележителностите на Дорчестър и задължителна спирка по маршрута, който Луси често ползваше, когато летеше с хеликоптера от и за Логан.

— Беше някак си трескава и раздразнителна, но това не е необичайно за хора, които се местят. С течение на времето усети, че има проблем и стана трудна за общуване. — Пак замълча. — Мислите ли, че сивият пикап има нещо общо с това, което се е случило със съпруга й? Че това е човек, който той е познавал? — попита тя и аз отново се сетих за наркотиците.

Престъпленията, свързани с хероин, бяха епидемия в района на Бостън.

— Госпожо Сап, Джоана изглеждаше ли ви уплашена от нещо, докато бяхте с нея тази сутрин? — попита Марино.

Тя се поколеба, преди да отговори.

— Не съм сигурна. Ами не мисля, че беше.

— Просто се чудя дали тя или може би съпругът й са споменавали, че имат някакви проблеми — каза Марино.

— Защитено лично пространство. На няколко пъти ставаше въпрос, че не искат хората вече да ги притесняват.

— Вече?

— Да.

Тя продължи да обяснява, че не знаела със сигурност защо семейството е имало спешна нужда да се премести. Само си спомняла, че Нари споменал миналата седмица, че им трябвал по-голям дом, и то не в града, в който работел.

— Знам, че личното пространство им беше голяма грижа — повтори Мери Сап и описа Нари като популярен музикант и учител, който често се появявал в новините миналата година и бил „притесняван от учениците си“, защото живеел прекалено близо до училището. Ако имала и най-малкото подозрение, че са в беда, нямало да им отдаде къщата под наем — като начало това. И изобщо нямало да си причини всички тези неприятности.

Заяви, че останала с впечатлението, че Джоана наскоро е напуснала работата си като училищен психолог, за да може „да си остане у дома и да има деца“. Обясни, че двамата нито веднъж не се издали, че „обстоятелствата им“ са се променили и че въобще не са същите, каквито били, когато за пръв път им показала къщата на Галиван Булвар. След като Джоана се обадила по телефона, вероятно на съпруга си, тя и агентката „започнали дискусия“. Не било приятно.

— Опитах се по най-любезен начин да й обясня, че вече не мисля, че имотът е подходящ за тях — разказа Мери. — А тя каза, че сделката е сключена. Това бяха точните й думи. Започна да си разопакова нещата въпреки протестите ми, заплашваше да ме съди за нарушаване на договора.

— Бяхте ли с нея в къщата, когато й се обадиха да й кажат за смъртта на съпруга й? — попита Марино.

— Не. Тръгнах си. Този човек просто си седи — каза тя. — Мисля, че ме чака, но не мога да си представя защо.

Спомних си как Джоана ни каза, че хамалите трябвало да дойдат да вземат мебелите им днес в три следобед и да ги докарат в къщата в Дорчестър. Ако все още смяташе да се мести, трябваше да дойде всеки момент, но имах силно предчувствие, че нямаше да се появи. Дори още не бе избрала погребална агенция и Брайс я описа като човек, който не е на себе си. Ако не можеше да реши какво да прави с тялото на съпруга си, значи не можеше да вземе и други важни решения. Беше в шок. Надявах се да има роднини. Надявах се да има приятели.

— На две минути сме от вас — каза Марино на агентката. — Останете където сте, ясно?

— Той не е помръднал, точно зад колата ми е. Просто си седи в пикапа. На вратата пише „Автосервиз — Хендс Он“ и нямам представа какво прави автомонтьор тук. Странно. Когато го видях предния ден, ми се стори, че е някой, който се занимава с морави, както вече ви казах. Май яде нещо. Не мога да видя много добре оттук.

— Сега ще затворя телефона — каза спокойно Марино. — Просто стойте на мястото си. Нали сте заключила вратите и сте пуснала алармата? — Беше я питал и преди същото. Тя потвърди и каза, че се е погрижила за всичко. Марино затвори.

— Трябва да има някакво обяснение — коментира той. — Ако току-що е убил Джамал Нари, със сигурност няма да се навърта покрай къщата им.

— Работата е там, че нямаме представа с какво си имаме работа — отговорих. — Включително и по отношение на Мери Сап. Нямам й доверие.

 

 

По Гранит авеню минахме над вода. За миг бяхме обградени от нея и ми се стори, че се нося във въздуха. Вдясно беше заливът на Дорчестър и неговият искрящ жълтеникав плаж, вляво бе река Непонсет, в която бяха закотвени малки лодки.

Марино профуча през кръстовището с яркобели пешеходни пътеки, по които не се виждаха пешеходци, зави рязко вляво по Галиван Булвар и спря. Познах малката облицована с плочки къща от снимките в интернет. Точно пред нея бе паркиран бял мерцедес, а зад него — сив форд пикап.

Ако шофьорът на пикапа се е притеснил, че зад него е спряла полицейска кола, по никакъв не го показа. По нищо не му личеше, че пулсиращите червени и сини светлини го тревожат или поне че са го изненадали. Пиеше голямо кафе, очилата му ни наблюдаваха в огледалото за обратно виждане. Но не помръдна, не се опита да слезе дори когато колата на бостънската полиция зави зад ъгъла и спря по средата на улицата до нас.

— Ти стой тук. Да видим какво, по дяволите, е това. — Марино отвори вратата по едно и също време с униформения полицай от другата кола.

Поне Марино остави двигателя включен. Отключих прозорците и свалих своя, за да не получа нови изненади и да не се чувствам в капан. Видях го как приближи до стария сив пикап. Отмести якето си, което покриваше зигзауера му отдясно на кръста. Почука на прозореца на шофьора. Униформеният полицай се хвана за пистолета и заобиколи Марино, за да огледа от друг ъгъл човека вътре.

— С какво мога да ви помогна? — чух да казва груб мъжки глас, когато прозорецът се отвори.

— Шофьорската книжка и талона и слезте — каза Марино.

— Някакво нарушение ли съм направил?

— Може би аз трябва да ви питам това.

— Да приемем, че току-що го направихте и аз ви отговарям, че не съм. Никакво нарушение не съм извършил — каза той. Обзе ме тревожното усещане, че съм чувала и преди този агресивен и неприятен глас.

— Господине, трябва да слезете от колата — каза униформеният полицай малко ядосано. Беше млад, с тъмна кожа и широки рамене. Бицепсите му изпъваха късите ръкави на синята му риза.

Вратата на пикапа се отвори и мъжът каза:

— Не се превъзбуждайте и не правете глупости, трябва да си извадя портфейла и талона от жабката, затова се пресягам.

— Господине, имате ли оръжие в пикапа? — Униформеният полицай почти крещеше.

— Нямам. За бога, не стреляйте по мен.