Патриша Корнуел
Тихият палач (2)

2.

Къщата ни в Кеймбридж е от XIX век и се намира до северната граница на кампуса на Харвардския университет — зад ъгъла е Школата по теология, а срещу нас Академията по изкуствата и науките. Доста хора минават напряко през двора ни. Нямаме ограда, а зидът е по-скоро старинен декоративен елемент, отколкото преграда. Децата обичат да се катерят по него и да се крият отзад.

„Вероятно е било някое от тях с прекалено много свободно време, тъй като учебната година вече свърши.“

— Забеляза ли какво има на зида ни?

Тръгнах през огряната от слънце трева и стигнах до дъговидната каменна пейка, която обграждаше магнолията. Точно там бе седнал Бентън и четеше вестник, докато аз приготвях закуската.

— Какво да забележа? — попита той.

Сок се бе изтегнал в краката му и ме гледаше обвинително. Той знае много добре какво го очаква. В мига, в който извадих куфарите късно снощи и започнах да преглеждам екипировките за тенис и гмуркане, той влезе в емоционалната дупка, която сам си копае, само че този път по-дълбока. Каквото и да правя, не мога да го развеселя.

— Монети. — Подадох на Бентън еспресото, приготвено от прясно смлени зърна, силен подсладен стимулант, който ни прави и двамата плътски гладни.

Той го опита внимателно с върха на езика.

— Да си видял някой да ги оставя там? — попитах. — Например като разпалваше грила? Тогава монетите бяха ли там?

Бентън се взря по посока на лъскавите монети, наредени сякаш нарочно по ръба на зида.

— Не съм забелязал и не съм виждал никого. Със сигурност не са оставени там, докато съм бил навън — каза той. — Колко още им остава на въглищата? — Така питаше дали е свършил добра работа. Като всички и той обичаше похвалите.

— Идеални са. Благодаря. Да им дадем още петнайсетина минути — отговорих, а той се върна към статията за драматичното нарастване на измамите с кредитни карти, която четеше.

 

 

Ко̀сите слънчеви лъчи на късната утрин правеха косата му ярко сребриста. Сега бе малко по-дълга от обикновено, падаше ниско над челото му и се къдреше на тила.

Виждах леките бръчки по мъжествено красивото му лице, издълбани от усмивки, както и трапчинката на волевата му брадичка. Издължените му ръце бяха елегантни и красиви, ръце на музикант — винаги си го мислех, когато го видех да държи вестник, книга, писалка или пистолет. Долових тревистия му афтършейв, когато се наведох, за да видя какво чете.

— Не знам какво ще правят фирмите, ако стане по-лошо. — Отпих от еспресото и си спомних с неприятно чувство за моите скорошни срещи с киберкрадците. — Светът ще бъде доведен до банкрут от престъпници, които не можем да хванем, нито да видим.

— Не се изненадвам, че краденето на информация е вече толкова разпространено и трудно за откриване. — Страницата прошумоля силно, докато я отгръщаше. — Някой се добира до номера на картата ти и купува през PayPal, често в чужбина, и всичко е непроследимо. Да не говорим за вирусите, които събират данни.

— Не съм поръчвала нищо по eBay напоследък. Не пазарувам и от сайтове. — Напоследък често водехме този разговор.

— Знам колко е дразнещо. Но се случва и на други предпазливи хора.

— На теб не ти се е случило. — Прокарах пръсти през гъстата му мека коса, която бе посребряла още преди да го познавам, докато е бил много млад.

— Ти пазаруваш повече от мен — каза той.

— Едва ли. Ти и твоите изискани костюми, копринени вратовръзки и скъпи обувки. А виждаш аз какво обличам всеки ден. Спортни панталони. Гумени хирургически чехли. Ботуши. Освен когато ходя в съда.

— Представям си те облечена като за съда. С прилепнала пола на тънки райета с цепка отзад, нали?

— И прилични обувки с токчета.

— Думата „прилични“ не се връзва с това, което ти мисля. — Вдигна поглед към мен.

Обожавам дългия му мускулест врат. Прокарвам пръст по тила му от втория до седмия шиен прешлен, правя го нежно, като бавно натискам пръсти към продълговатия шиен мускул. Усещам го как се отпуска, долавям, че се размеква и се носи на вълната на физическото удоволствие. Казва, че съм неговият криптонит — ахилесовата му пета, и е така. Личи си и по гласа му.

— Какво имам предвид ли? — поглежда ме той. — Че е невъзможно да знаем за всички зловредни програми, които записват ударите по клавишите и предават информацията на хакерите. Може да станем жертва на вирус дори само като отворим заразен файл, прикачен към някой имейл. От това, което правиш, ми е все по-трудно да мисля.

— С всичките антивирусни програми, еднократни пароли и предпазни стени, които Луси поставя, за да защити сървъра и електронните ни пощи? Как може да си инсталираме програма, която записва ударите по клавишите? И възнамерявам да направя така, че да ти е още по-трудно да мислиш. Колкото е възможно по-трудно.

Кофеинът и нектарът от агаве си казваха думата. Спомних си усещането от допира до кожата му, до жилестото му стройно тяло, докато ми мие косата под душа и масажира главата и шията ми, как ме докосва, докато стане непоносимо. Никога няма да му се наситя. Просто е невъзможно.

— Антивирусните програми не могат да откриват вируси, които не познават — каза той.

— Струва ми се, че това не е обяснение.

Моята племенница Луси, която е технически гений, никога не би допуснала такова проникване в компютърната ми система, която поддържа в кабинета ми — Криминологичен център „Кеймбридж“, КЦК. Неудобно е да го призная, но тя по-скоро би била автор, отколкото жертва на вирус.

— Както вече каза, вероятно някой се е добрал до кредитната ти карта в ресторант или магазин. — Бентън обърна още една страница и аз проследих с поглед правия му нос и извивката на ухото. — Така мисли Луси.

— Четири пъти от март? — А си мислех за нашия душ, за лъскавите бели правоъгълни плочки и звука от падащата вода, която шумно плиска с различна интензивност и ритъм, следвайки нашите движения.

— Освен това позволяваш на Брайс да я ползва, когато прави поръчки по телефона. Не че той би направил нещо глупаво, поне не и съзнателно. Но ми се иска да не го правиш. Той не разбира действителността като нас.

— Той всеки ден вижда възможно най-ужасните неща — отвърнах.

— Което не значи, че ги разбира. Брайс е наивен и доверчив по начин, по който ние не сме.

За последен път помолих асистента ми да купи нещо с кредитната ми карта преди месец, когато той прати гардении на майка ми за Деня на майката. А най-скорошният доклад за злоупотреба бе от вчера. Сериозно се съмнявах, че тя е свързана с Брайс или с майка ми, макар че в моя объркан семеен свят щеше идеално да се впише наказание за доброто ми дело, отишло по-далеч от обичайните сравнения на майка ми между мен и сестра ми Дороти, която щеше да е в затвора, ако маниакалният, всепоглъщащ нарцисизъм бе обявен за престъпление.

Аранжировката от гардении беше безчувствена обида, тъй като майка ми имаше от същите цветя в двора си. Бе все едно да изпратиш лед на ескимос. Дороти й пращаше от най-красивите червени рози с „дъх, сладък като мирис на бебе“, както се изразяваше майка ми. Нищо че аз си правех труда да й пращам любимите й цветя и за разлика от отрязаните рози аранжировката беше жива.

— Хм, много неприятно. Новата ми карта ще пристигне, когато сме във Флорида — казах на Бентън. — Ще тръгна от вкъщи без нея, а това не е добро начало на почивката.

— Нямаш нужда от нея. Аз черпя.

И без това обикновено го правеше. Печелех добре, но Бентън беше единствено дете и семейството му бе богато, и то доста. Баща му — Паркър Уесли, инвестираше упорито наследството си, включително и в търговия с произведения на изкуството. Шедьоври от Миро̀, Уислър, Писаро, Модиляни, Реноар и други художници висяха в дома на семейство Уесли. Освен това той купуваше ценни ретроколи и редки ръкописи, но не ги запазваше за себе си. Всичко опираше до това да уцели правилния момент за продажба. Бентън имаше подобен светоглед и темперамент. Бе наследил от предците си в Нова Англия непоколебимата логика и желязната решителност на янките да понасят тежката работа и неудобствата, без да мигнат.

Което не означаваше, че не знае как да си живее живота или че му пука какво мислят хората. Бентън не бе показен или разточителен, но знаеше какво иска. Помислих си го, докато оглеждах идеално поддържания ни имот и задната част на старата ни къща, която наскоро бе боядисана — от опушеносинята дървена обшивка до гранитносивите кепенци. Покривът беше от тъмни плочи, от които стърчат два тъмночервени тухлени комина, а някои от прозорците бяха с оригиналните си релефни стъкла. Щяхме да живеем идеален защитен живот, ако не бяха професиите ни и вниманието ми се върна пак към дребните медни монети недалеч от нас, които блестяха на слънцето.

Сок лежеше напълно неподвижно в тревата с широко отворени очи и наблюдаваше всяко мое движение, докато се приближавах към зида и поемах аромата на английските рози — прасковени и розови с топли жълти нюанси. Гъстите буйни храсти стигаха до средата на стария зид. С доволство установих, че и чаените рози цъфтят много добре тази пролет.

Седемте монети бяха с лика на Линкълн нагоре, всичките бяха сечени през 1981 година и това беше странно. Бяха на повече от трийсет години, но изглеждаха нови. Може би бяха фалшиви. Замислих се за годината. През нея бе родена Луси. А днес беше моят рожден ден.

Огледах стария тухлен зид, който беше петнайсет метра дълъг и метър и половина висок. Определях го поетично като бръчка на времето, портал, който ни свързваше с други измерения, проход между нас и тях, между нашия живот сега и миналото. Останките от зида се бяха превърнали в метафора на опитите ни да се барикадираме от всеки, който може да поиска да ни навреди. Това наистина беше невъзможно срещу врагове с достатъчно решителност. В дъното на съзнанието ми се надигна неуловимо чувство. Спомен. Добре погребан и безформен.

— Защо някой ще оставя седем монети с изображението на Линкълн нагоре, и то все от една и съща година? — попитах.

 

 

В обсега на охранителните ни камери не влизаха далечните краища на зида, които леко се извиваха и свършваха с варовикови колони, напълно превзети от бръшляна.

Къщата ни е била построена в началото на XIX век от богат трансценденталист. Целият имот е бил заобиколен от стена. От нея са останали само ронещият се тухлен зид, тясната алея и отдалеченият от къщата гараж, който някога е бил подслон за карети. Човекът, оставил монетите, най-вероятно не е бил заснет. Отново изпитах същото безпокойство, остатък от онова, което не можех да си спомня.

— Изглеждат лъснати — добавих. — Очевидно е така, освен ако не са фалшиви.

— Съседските деца са — каза Бентън.

Кехлибарените му очи ме погледнаха над страниците на „Бостън Глоуб“. На устните му играеше усмивка. Беше облечен с джинси, яке на „Ред Сокс“ и мокасини. Остави еспресото си и вестника, стана от пейката и дойде при мен. Прегърна ме през кръста изотзад, целуна ме по ухото и подпря брадичка на главата ми.

— Ако животът беше винаги така прекрасен — каза той, — може би щях да се пенсионирам, да пратя по дяволите игричките на стражари и апаши.

— Няма да го направиш. Защото не си играеш само на това. Скоро трябва да ядем. И се приготви да тръгваме към летището.

Той хвърли поглед към телефона и написа набързо отговор от една или две думи на някого.

— Всичко наред ли е? — обгърнах обвитите му около мен ръце. — На кого пишеш?

— Всичко е наред. Умирам от глад. Кажи какво ще ядем.

— Печени филета от риба меч, мариновани в лимонов сок, зехтин и риган. — Притиснах се в него и усетих топлината му заедно с хладината на въздуха и припичащото слънце. — Любимата ти панцанела. Градински домати, босилек, червен лук, краставици… — Чух шумоленето на листата и усетих лекия цитрусов аромат на цветовете на магнолията. — С отлежалия оцет, който толкова обичаш.

— Пълнокръвно и вкусно, също като теб. Устата ми се напълни със слюнка.

— Коктейли „Блъди Мери“. Репички, прясно изцеден лимонов сок и люти чушки, за да се настроим за Маями.

— А след това влизаме под душа. — Целуна ме този път по устните, не му пукаше дали ще ни видят.

— Вече го направихме.

— Имаме нужда да го направим пак. Чувствам се прекалено мръсен. Може би имам още един подарък за теб. Стига да си готова.

— Въпросът е дали ти си готов.

— Имаме цели два часа, преди да тръгнем към летището. — Целуна ме отново, по-дълго и по-дълбоко. Тогава дочух далечен, но много силен шум от хеликоптер. — Обичам те, Кей Скарпета. Все повече с всяка следваща минута, ден, година. Каква магия си ми направила?

— Храната. Добра готвачка съм.

— Щастлив е денят, в който си се родила.

— Не и ако питаш майка ми.

Изведнъж той се отдръпна почти недоловимо от мен, сякаш бе видял нещо. Присви очи срещу слънцето и се загледа по посока на Академията по изкуствата и науките на една пресечка северно от нас, отделена от имота ни с редица къщи и една улица.

— Какво? — Обърнах се натам, накъдето гледаше той, а шумът от хеликоптера стана по-силен.

От задния ни двор виждахме нащърбения метален покрив със зелена медна патина, който се издигаше над гъсто залесения терен. Световните лидери на бизнеса, политиката и науката обикновено се събираха в академията, или Дома на ума, както я наричаха.

— Какво има? — Проследих вперения поглед на Бентън. Ревът на нисколетящия хеликоптер се приближаваше.

— Не знам — отвърна той. — Стори ми се, че видях нещо да проблясва там, като светкавица на фотоапарат, но не толкова ярко.

Огледах зеленото море от дървета и начупения зеленикав метален покрив. Не забелязах нищо необичайно. Не виждах никого.

— Може би слънцето се е отразило в прозорец на кола — предположих, докато Бентън пишеше пак на телефона си нещо кратко на някого.

— Дойде откъм дърветата. Може би съм забелязал същото нещо по-рано, зърнал съм го с ъгълчето на окото си. Нещо проблесна. Може да е отражение. Не бях сигурен… — Той се взря отново, а хеликоптерът вече се чуваше много силно. — Надявам се да не е някой проклет репортер с телескопичен обектив.

И двамата вдигнахме очи едновременно, когато се появи синият хеликоптер „Агуста“ с жълта лента и плосък сребрист корпус. Колесниците му бяха прибрани. Усещах вибрациите в костите си. Сок се сви в тревата до мен и се притисна към краката ми.

— Луси — казах аз високо и останах като хипнотизирана. Беше го правила и преди, но никога толкова ниско до земята. — Мили боже! Какво прави тя?

Перките тракаха силно, въртенето им разрошваше върховете на дърветата, а племенницата ми летеше над къщата ни на по-малко от 150 метра над нас. Направи няколко кръгчета с оглушителен рев, след това застана на място и кимна с нос. Различавах само каската и визьора й през тъмното стъкло. След това се спусна над Академията по изкуствата и науките, завъртя се бавно над нея и отлетя.

— Май Луси искаше да те поздрави за рождения ден — каза Бентън.

— Да се надява съседите да не я докладват на Въздухоплавателната агенция за нарушение на разпорежданията за шума. — Въпреки това нямаше как да не съм развълнувана и трогната.

— Няма да има проблем. — Той отново погледна към телефона си. — Може да обвини ФБР. Докато беше над нас, й наредих да извърши наблюдение. Затова се снижи толкова.

— Знаел си, че ще се спусне над къщата, нали? — попитах го. Разбира се, че е знаел, и то точно кога, затова се бе бавил в задния двор, за да не е вътре, когато тя се появи.

— Няма фотограф, нито някой друг с камера или телескоп. — Бентън се взря към залесеното пространство и стърчащия зелен покрив.

— Ти току-що й каза да погледне.

— Точно така и както се изрази тя, „Нямаш късмет“. — Той ми показа на айфона си съобщението от две думи, което партньорката на Луси — Джанет, бе изпратила. Което на авиационен жаргон означаваше, че не са видели нищо.

Двете летяха заедно и аз се зачудих дали единствената причина да са във въздуха бе да ми отправят шумно и драматично пожелание за рождения ден. След това си помислих нещо друго. Италианският двумоторен хеликоптер на Луси прилича на полицейски и съседите най-вероятно са си казали, че той има нещо общо с визитата на президента Обама в Кеймбридж по-късно следобед. Той щеше да отседне в хотел близо до Факултет по политически науки „Кенеди“, който се намираше на около километър и половина от тук.

— Нищо необичайно — каза Бентън. — Ако някой се е бил скрил на някое дърво, вече си е тръгнал. Споменах ли колко съм гладен?

— Веднага щом накарам горкото ни уплашено куче да си свърши работата — отвърнах, а вниманието ми се върна обратно към монетите на зида. — Почини си още няколко минути. И без това кучето се инатеше сутринта, а сега ще е още по-зле.

Клекнах в тревата и погалих Сок — правех каквото мога, за да го успокоя.

— Онази шумна летяща машина си тръгна и аз съм тук, при теб — казах му нежно. — Беше Луси, няма от какво да се плашиш.