Патриша Корнуел
Тихият палач (26)

26.

Лампите светеха и криминалния антрополог Алекс Делгадо бе приведен над маса, покрита със син плат. Разглеждаше бедрена кост, изцапана в кафяво и изпочупена. Ябълката й я нямаше, вероятно бе изгризана от животни.

Алекс беше висок, сух и плешив, с яйцевидна глава. Бялата му престилка бе закопчана чак до мършавия му врат. Очилата без рамки с дебели стъкла правеха очите му да изглеждат като на бухал. Беше дотолкова неугледен, че бе започнал да се слива с околната среда като молец. С бавни и целенасочени движения започна да прибира бедрената и други кости в бежова картонена кутия. Когато стигнахме до следващия прозорец, осъзнах, че не е сам. Ърни Копел беше с него.

— Добре — казах на Луси и отворих вратата. — Да се погрижим за това.

Беззъб череп на поставка се взираше с празните си орбити в нас, докато влизахме. Лъхна ме парафинов мъртвешки мирис, леко гранясал, като от лой или мас. Миризмата никога не изчезваше. Можех да я доловя и в кости на стотици години.

— Точно се канех да ти се обадя — казах на Ърни.

— А аз бях тръгнал да те търся, преди да си тръгна. Онова във фоайето твоят космически кораб ли е? — попита той Луси.

— Кой космически кораб?

— Обзалагам се, че не е толкова бърз като моята електрическа тойота.

— Може и да си прав — каза тя и аз се усетих, че се взирам за някакъв намек за нещо необичайно в поведението му.

Ако Ърни се притесняваше от Луси, не виждах да дава знаци за това. Алекс си беше все същият, но пък той бе изключително тъп. Намерих маркер на количка с клещи, пинсети, реброразширители, четки, игли, шублери и триони. Наоколо имаше маси, върху които от кости се сглобяваха скелети като пъзели — мъжки, женски, стари и млади. Черепи, някои от които бяха едри и груби, други грацилни и малки. Подписах се на плика с монетите и отбелязах часа — осемнайсет и двайсет. Ърни взе доказателствата от мен, веригата бе непрекъсната.

Беше облечен в джинси и риза на сини райета, не носеше вратовръзка, освен ако не се налагаше да ходи в съда. Вече работеше по тена си, обожаваше слънцето и прекарваше всеки дълъг уикенд и всяка ваканция по плажовете на Тексаския залив. Беше роден и израснал в Галвестън и не се бе отървал от провлачения тамошен диалект. Едрата му фигура и неугледният му външен вид изглеждаха несъвместими с това, което вършеше. Казваше, че не е каубой, а по-скоро астронавт, който изследва нова галактика, микроскопичен свят, в който всяко едноклетъчно е скъпоценност, а всяка прашинка — кошмар.

— Бентън ми разказа най-важното от случилото се у вас тази сутрин и съмненията му за барабана за полиране — каза ми той.

Наблюдавах го внимателно, за да видя дали пренебрегва Луси.

— Очевидно монетите са били полирани — отвърнах. — Те са на повече от трийсет години.

Той вдигна прозрачния плик, наклони го, а монетите отразиха светлината. После каза:

— Хиляда деветстотин осемдесет и първа. Тази година значи ли нещо за теб?

— Беше лоша година. — Луси отново заби поглед в компютъра си, сякаш търсеше нещо. — Джон Хинкли-младши стреля по Рейгън през март и шест седмици по-късно стреляха и по папата на площад „Свети Петър“. През август Марк Дейвид Чапмън беше осъден за убийството на Джон Ленън и два месеца по-късно президентът Ануар Садат беше убит по време на парад в Кайро. Четири покушения, които светът няма да забрави.

Тя изчете от екрана информацията, която бях сигурна, че вече знае, а може би просто се занасяше с Ърни. Понякога беше невъзможно да разбера дали се шегува и точно в този момент това никак не ми се струваше смешно. Поведението й бе странно. Беше различно. Чувството й за хумор беше гневно, може би наранено, а може би агресивно и преднамерено мъжкарско.

— А аз си спомням сватбата на принц Чарлс и лейди Даяна. Жена ми беше просълзена и залепена за телевизора. — Алекс отвори стъклената врата на високия шкаф от неръждаема стомана.

— То пък се оказа една приказка… — каза Луси.

— Та ти още не си била родена! — Той взе една бежова кутия. Чух в нея да тракат кости.

Тя не го поправи, аз — също.

— Точно говорихме за останките от началото на седмицата. — Алекс остави кутията в шкафа и затвори вратата. — От кладенеца на старата ферма в Северен Андовър?

— Намушкването — сетих се.

— Фрагмент от острие — каза Ърни. — Мъничко парченце метал, задържало се в лявата бедрена кост в горната вътрешна част на крака.

— Което сигурно я е убило, ако е била срязана феморалната артерия — предположих аз. — Живяла е най-много няколко минути.

— Може да успеем да свържем парченцето с ножа — каза Алекс. — Но вероятно няма да има кого да обвиним, толкова са стари тези останки. Поне на петдесет години, може и повече.

Те продължиха да обсъждат чувствителни подробности по случая пред Луси както винаги го бяха правили. Не я винях, че бе обидена от злобните блогове и неподходящите закачки, но обикновено кожата й беше дебела като ризница.

Оставихме Алекс сам с неговите кости зад затворената врата. С Луси и Ърни тръгнахме по коридора и изчезнахме от полезрението му. Намерихме гола стена между един шкаф и масивната заключена метална врата, която водеше към машинното.

— Сигурно си летяла с хеликоптера. — Ърни посочи летателния костюм на Луси. — Кога ще ме повозиш?

— Веднага щом прочета упътването — каза тя.

Ърни ме погледна и премина на това, което исках да знам. Куршумът е LRX, 308-ми калибър, 12,35 грама, изстрелян от „Уинчестър Магнум“ калибър 300.

— LRX? — попитах.

— За стрелба на далечно разстояние — отговори ми Луси.

— Чиста мед, която е полирана, а синьото вещество, което Люк извади от мозъчната тъкан, е полимер — каза той. — Знам, че това не е точно по моята специалност, но с Лиз си говорихме.

— На колко се е разделил върхът след изстрела? — попита Луси.

— На четири.

— Пушка с пет нареза в дулото?

— Така каза Лиз.

— Запозната ли си с островърхия троен шок на „Барнс“?

— Не си падам по оръжията.

— Първокласни амуниции, с много мед. Златен стандарт — каза Луси. — А преди две години пуснаха и далекобойна версия на прочутия си троен шок. Чиста мед с балистичен връх от син полимер, който се разширява при контакт и се разделя на четири. Убива на място. Произвежда се за лов на едър дивеч, за отстрел от големи разстояния.

— За лов на лъвове, тигри и мечки. — Ърни й хвърли един поглед, но не можах да разбера дали е подозрителен, или впечатлен. — Не ми казвай, че не ходиш на лов.

— Не за животни. — Пак онзи неин странен леден хумор.

— Само за двуноги и повечето от тях са си го заслужили.

— Не започвам първа, ако това имаш предвид.

— Шегата настрана — каза той, — не знаех, че толкова много разбираш.

— Някога работех за Агенцията по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия.

— Нямам нищо против алкохола и тютюна. Но не съм фен на оръжията. А си мислех, че си била детектив по пожарите.

— Била съм много неща. — Луси необичайно щедро разкриваше факти от миналото си.

Може би заради блоговете. Може би заради злонамерените коментари и клюки. Тя се опитваше да се налага, а това не беше в стила й. Усещах, че се съревновава с някого.

— Имам собствено стрелбище, сама си поправям оръжието и да, разбирам много — продължи тя. — Този куршум с лекота минава пред едър дивеч и говоря за дивеч, който е много по-голям от човешко същество. Чудя се дали стрелецът не си е направил специален куршум с по-малко барут, който да остане в тялото и да нанесе минимални поражения.

— По каква причина? — попитах аз.

— Защото не е искал да излезе от другата страна. Искал е да го намерим.

— Интересно, че казваш това — обади се Ърни. — Имаме надрасквания от барабан за полиране и открити с инфрачервена спектроскопия следи от карбамид монохидрохлорид — органична сол, типична за препаратите за премахване на ръжда, вероятно използвана за ръчно полиране.

— Същото вещество го има в препарата „Флиц“ — каза Луси. — Много е популярен сред любителите на огнестрелни оръжия.

— Има го по фрагмента и по съхранения куршум — отвърна Ърни. — Но по-важно е нещо друго, за което никой не знае. Дори и Лиз. Няма как да се види с обикновен микроскоп, защото няма достатъчна дълбочина на полето.

Той го бе гледал с електронен микроскоп. Такъв си беше Ърни. Имахме еднаква професионална етика. Намирахме отговори дори когато не знаехме какво търсим. Използвахме всички средства, в които виждахме поне капка разум.

— Чували ли сте за балистичен отпечатък? — Той извади сгънат лист хартия от задния си джоб.

— Спорно понятие, напоследък доста се говори за него. Да, чувала съм — отвърнах. — И досега не съм сигурна, че се прави някъде другаде освен в Калифорния. В оръжието се поставя микропечат, който да се отпечата на гилзата, за да може всеки изстрелян патрон да се свърже с определен сериен номер.

— Имаме ли гилза? Защото това е новина за мен — каза Луси. — Видях списъка с доказателствата в базата данни и това, което се анализира в лабораториите.

— Досега не е открита гилза, нито тук, нито при убийствата в Ню Джърси. Микропечатът е правен ръчно и е върху куршума. — Ърни ми подаде листа. — Не е много прецизно, знам, но не искам това да попада в имейл.

— Как може микропечатът да остане на куршума? — Взирах се в снимките на запазения куршум, иззет от гърдите на Джамал Нари.

Ярка мед, връх, разделен на четири остри като бръсначи части, извити назад. След това друго изображение — медната основа на куршума увеличена 150 пъти, толкова достоверна, че ми се струваше, че мога да я хвана с ръка. Знаех защо Ърни е потаен.

Една-единствена цифра, 3. Виждах микроскопичните следи от резеца, който бе рязал метала.

— Със сигурност не е отпечатък — отбелязах. — Нито е направено с лазер, нито се е предало от оръжието. Това е гравирано с нещо много малко и прецизно като бижутерски инструмент.

— Определено е гравирано. След това е премахнато и полирано — каза Ърни. — С просто око и с обикновен микроскоп не може да се види, но с електронен — може. Гравираната цифра 3 я няма, но деформацията под повърхността на метала си е още там. Стрелецът е изписал тройката с инструмент за гравиране на основата на медния куршум, след това я е изтрил, полирал го е в барабан, след това ръчно го е заредил.

— Точно както хората трият серийни номера от оръжия, без да си дават сметка, че не могат да ги заличат напълно. — Луси се взираше в снимката, мислите й препускаха, а очите й блестяха.

Нещо в поведението й ме тревожеше. Не знаех какво е, но го усещах като движеща се сянка. Сякаш нещо огромно и зло ме гледаше от дълбините.

— Подобно на отпечатъка от букви, които можеш да видиш на листа, който е бил под този, върху който някой е писал — каза тя.

— Моето мнение е, че убиецът е искал да го намерим — каза Ърни. — Но не е искал това да е Лиз.

— Откъде вадиш това заключение? — Луси изглеждаше облекчена, сякаш току-що бе намерила нещо, от което имаше нужда. А аз пак усетих сянката да се раздвижва.

— Гравираната цифра не може да бъде видяна с микроскопите, които се използват в балистичните лаборатории, затова Лиз няма представа — каза Ърни. — Мисля, че става ясно, че си имаме работа с някой, който знае доста за балистиката и начина, по който се правят анализите.

— И този някой е знаел, че ще прибегнеш до електронен микроскоп? — попита Луси. Усетих агресията й по-осезателно.

— Заради надраскванията — отвърна той. — Лиз ги забеляза и поиска мнението ми. Да полираш в барабан гилзи, е едно, но кой полира така куршуми? Видяла е хаотичните драскотини под нейния микроскоп и ми се обади, помоли ме да потвърдя, че медните куршуми са полирани.

— Но ти не й каза за изтритата гравирана цифра. — Сгънах листа хартия.

— Единственият, на който съм казал, освен вас двете, е Бентън.

— Засега трябва да остане така — реших аз.

— Ами Марино?

— Не днес, но ще му кажа.

— Мен ме устройва. — Той не искаше информацията да изтича, нито нарочно, нито случайно. — Ако няма нещо друго?

— Благодаря — отвърнах. — Лека вечер, Ърни.

Гледахме го как се отдалечава по празния извит коридор, който го отведе до асансьора в облак от мека светлина.

— Той не знае на кого може да има доверие — каза Луси.

— Има доверие на нас.

— Това, което се случва, е лично — започна решително Луси. — Интелигентен и много умел снайперист те разиграва и иска да се увери, че ти знаеш това. Съобщенията в Туитър, монетите, гравираният куршум, до който някак си се е погрижил да се добереш — всичко това е премислено и се прави с цел.

— Говориш за него в мъжки род.

— Така е по-лесно. И това се предполага от повечето хора.

— Ами ти?

— Опитвам се да не предполагам нищо.

— Кой и защо? Имаш ли някаква идея? — попитах я. Тръгнахме отново, минахме покрай гардеробните. Пред нас имаше диспенсер за дезинфекция на ръцете.

Спрях и си пръснах малко препарат на дланите. Антропологичната лаборатория винаги ме кара да се чувствам мръсна. Може би и други неща правеха това, този разговор например.

— Имам чувството, че Бентън може да има идея — каза Луси.

— А ти нямаш? — Острият мирис на спирт проникваше през синусите ми, докато търках кожата си до изсъхване.

— Начинът, по който се държеше, докато бяхме в лабораторията ми този следобед, въпросите и уклончивостта му — започна тя също уклончиво. — Искаше да знае например колко ефективна би могла да бъде най-добрата компютърна програма за разпознаване на лица, ако някой си е правил пластична операция.

„Не би го споменал, ако не мислеше, че това е някой, когото сме познавали.“ Но вместо това казах:

— Изглежда, правителството се е занимавало с това от години заради тероризма. Да не споменаваме Граничен контрол, ФБР. А Бентън знае всичко по въпроса.

„Някой ужасен човек от миналото ни“ — тази мисъл не ми даваше мира. Но защо Бентън си е помислил това?

— Федералните нямат кой знае какви успехи при автоматичното търсене — каза Луси. — Ако биометричните данни са променени, не се получава автоматично съвпадение чрез компютърно сравнение в базата данни със снимки и архива с фотографии при арести. А що се отнася до идентификация по ретината и ириса, охранителните камери няма да хванат така ясно окото на човек, който влиза в хотелски бизнесцентър, за да ползва компютър. Освен това трябва да имаш нещо сканирано, с което да сравняваш.

„Някой, за когото си мислим, че си е отишъл от живота ни.“ Мога да изброя някои имена, но не искам. Вместо това се съсредоточих върху разговора, защото така трябваше. Тихо си поех дълбоко дъх. Опитвах се да не се докосвам до мрака и това, което беше в него. Има нещо, което Луси не искаше да ми каже.

— Стори ли ти се, че Бентън търси някой определен човек, когато преглеждахте видеозаписите? — попитах.

— Винаги трябва да се има предвид някой, който не е бил хванат или е освободен от затвора — каза тя. — Нещо такова.

— Нещо такова?

Тя не ми отговори.

— Да не би да го казваш, за да видиш как ще реагирам? — поинтересувах се.

— Казвам ти, че предстои обсъждане на познати неща — отвърна Луси. — Куршум, маркиран с тройка за третата жертва. Който и да е отговорен за това, иска да знаем, че предстоят още. С други думи — става въпрос за разплата — каза тя и аз усетих как настръхвам.

— Седем монети — отговорих. — Какво?! Чакат ни още четири убийства?

— Когато Бентън ме помоли да прелетя ниско над Академията по изкуствата и науките тази сутрин, каза да огледам дърветата. С Джанет не видяхме нищо подозрително, със сигурност не и човек с пушка. Какво си е мислел според теб, ако се позовеш на собствените си наблюдения, докато двамата бяхте в задния ви двор?

— Видя нещо да проблясва, вероятно отражение на светлина от обектив на фотоапарат. Може би Ранд Блум е търсил някакъв компромат, с който да ни изложи — отвърнах.

— Не мисля. Излагането няма да се случи, ако снимките не се публикуват. В интернет няма нищо.

— Още не.

— Било е сигнал — каза тя. — По-вероятно е този, който е оставил монетите, да е искал да види как ги намираш.

Спряхме пред голямата рентгенова зала и аз потърсих Ан.