Патриша Корнуел
Тихият палач (45)

45.

Запалих лампата и си представих далечна стрелба. Не беше експлозивен шум, нито остро пукане, а по-скоро приглушен звук като от счупване с голи ръце на суров морков, стрък целина или зелена чушка. Представих си кухнята и си спомних, че не съм си у дома.

Изключих алармата на телефона си след неспокоен сън. Сякаш не бях мигнала нито минута, а непрекъснато бях мислила, разрешавала проблеми, бях се тревожила за Луси, докато Кари Гретхен се разхождаше из съзнанието ми като бясно животно. Виждах очите й, усещах начина, по който ме пронизваше с втренчения си поглед. Знаех, че иска да ме нарани. Знаех, че ме иска мъртва. Седнах на леглото.

Меката светлина огряваше старинните мебели, стъклените лампи с бели абажури, кремавите платнени тапети. Спомних си къде съм. Хотел „Мадисън“. На четвъртия етаж, в ъглова стая с изглед към двора. Погледът ми се спря в пространството между флоралните завеси, където се виждаше непрогледна тъма. Усетих пристъп на нетърпеливост и застанах една идея повече нащрек.

Въпреки усилията ми пердетата не бяха напълно събрани дори и след като сложих стол пред тях и се опитах да ги дръпна и да ги затисна към стъклата. В някакъв момент се бяха раздалечили. Докато гледах в черното пространство в пролуката, си спомних какво бе казал Ницше: „Когато се взираш в бездната, бездната също се взира в теб“. Спуснах крака на пода и оправих стола.

Не се страхувах от тъмното, но нямах намерение да улеснявам някой, който е решил да ме шпионира, докато чета или работя на лаптопа си на загасена лампа или по-лошо — докато спя. Трябваше му само телескоп за нощно виждане с висока резолюция. А и Кари беше някъде навън. Усещах присъствието й, от което нямаше отърване. Когато се обърнех, за да я видя, тя ме заобикаляше. Накъдето и да погледнех, тя все беше зад мен като сянка, когато слънцето свети в лицето ми.

„Хищниците дебнат жертвите си. Започват с очите.“

Бентън бе написал това с кафяво мастило върху лист с воден знак. Инициалите му БУ бяха изписани със семпъл шрифт, нямаше адрес, телефон или друга лична информация. Все още пазех това писмо, първото, което ми написа преди повече от двайсет години, когато бе женен за друга жена. Чувствам се празна, толкова ми липсва, но поне беше в безопасност. Беше ми изпратил съобщение в три през нощта, че ще ми се обади. Все още не беше го направил. Насочих дистанционното към телевизора, за да гледам новините.

Обичайните икономически тревоги, местни престъпления и бедствия. Малък самолет се разбил, четирима загинали. Пожар, двама в болница заради отравяне с дим. Извадих чантите си от гардероба и ги сложих на леглото. В този миг водещата започна да съобщава новини за Боб Росадо.

— … Тялото му е било транспортирано в съдебна медицина в окръг Броуърд миналата нощ, но все още няма подробности за причината за смъртта на конгресмена, който почина, докато се гмуркаше край яхтата си вчера — каза тя. — А сега да видим какво има да ни каже Сю Ландър. Сю? Добро утро.

Появи се тъмният заден паркинг на Съдебна медицина. Белите коли, които ходят на местопрестъпления, и палмите едва се виждаха под изкуственото осветление. Репортерката на име Сю стискаше микрофона с безизразно лице, след това трепна, когато разбра, че е в ефир.

— Добро утро — каза тя.

— Сю? Какво се случва в този ранен час в Южна Флорида? Има ли новини?

— Тук имаше струпване на репортери през по-голямата част от нощта, но сега, както виждате, е тихо. Това, което знаем, е, че доктор Рейн тръгна с колата си от този паркинг преди два часа и още не се е върнал.

Още кадри, този път на тях се виждаше силует на едноетажна сграда с плосък покрив. Портата се отвори с трясък и се чу силен звук от двигател. От нея излезе бял джип с пуснати фарове, които осветиха храстите хибискус. Глутница репортери и цяло съзвездие от качени на рамото камери се втурнаха напред. Лицето на Ейб Рейн се виждаше ясно пред прозореца на колата. Той не поглеждаше никого, което беше нетипично за него. Беше млад, енергичен, бивш куотърбек в „Нотър Дам“, не бягаше от срещи, нито с журналисти, нито с когото и да било друг.

— Доктор Рейн?

— Доктор Рейн!

— Можете ли да ни кажете какво става с…

— Знаете ли какво е убило конгресмен Росадо?

— Някакви данни за престъпление?

Отговориха им само рубинените стопове на колата, докато съдебният лекар бавно караше през паркинга покрай изкуственото езеро, а след това се отдалечи. Тогава се върнахме обратно в студиото в Мористаун.

— Значи е бил цяла нощ там, така ли, Сю? Не е ли малко необичайно?

— Беше в сградата допреди два часа, както споменах — каза глас зад кадър. — А според последната информация от Съдебна медицина, аутопсията ще бъде завършена днес.

„Завършена?“ Замислих се. Странно изказване. Свалих широките памучни хирургически дрехи, с които бях спала, и потърсих облекло, за да си направя упражненията по йога, така както аз ги разбирах — предимно разтягане и поддържане на тонус. Личното ми време, както го наричах. Правех упражненията сама в стаята си. Шорти от спандекс и потник с вграден сутиен.

— Значи все още не е направена. Може би чакат някакви специални тестове? — предположи водещата, но това не можеше да е причината.

Доколкото познавах Рейн, нямаше да се съгласи да бави аутопсията при смърт на толкова известен човек и със сигурност забавянето не се дължеше на тестове, които е поръчал. Колкото повече чакаше, толкова повече щяха да го нападат репортерите и да обикалят слухове. И точно това се случваше.

„Ако приемехме, че това беше в неговата юрисдикция, но вероятно вече не беше.“

Връхлетяха ме пак същите подозрения, които имах предната вечер, когато се появи новината, само че сега изпитвах сигурност и чувство за неизбежност. Представих си Рейн, уединен в кабинета си, как дава нареждания по телефона, обсъжда стратегии, приема указания и заповеди. Бях готова да се обзаложа, че ще се отърве от случая като от горещ картоф и имаше поне една основателна причина да го направи.

Според законите на Флорида обществените архиви бяха достъпни за широката публика, включително и снимките, докладите и всяка документирана информация, свързана с криминално разследване. Ако Рейн търсеше пълна дискретност, нямаше начин да я подсигури. Трябваше само да поиска помощ от Съдебномедицинския корпус на армията и ФБР. Можеше съвсем законно да заяви, че Росадо е бил част от федералната власт и затова не е проблем на Флорида.

Можеше и да ми се обади, но по протокол трябваше да се свърже директно с шефа ми Джон Бригс и подозирах, че двамата знаеха и за други притеснителни фактори. Росадо внезапно бе умрял точно когато беше въпрос на време, вероятно на часове или дни, да бъде дискредитиран заради сериозни престъпления. Убийството на Грейси Смитърс и участието на сина му Трой в него, убийството на застрахователен детектив, свързан с имотите на Росадо, и, разбира се, вероятността да е прал пари и да е използвал за управление на кризите си психопат на име Кари Гретхен, която не беше мъртва.

Гордиев възел, невъзможен за развързване. Александър Велики е решил проблема, като го е разсякъл с меча си — или с други думи, по нечестен път. Провокативно име за корпорация. Чудех се кой ли го е измислил. Тогава тя пак се появи в съзнанието ми. Беше загадъчно наименование, което би хрумнало на нея, намек за използване на насилие, когато е подходящо, или в нейния случай — всеки път, когато тя пожелае.

„Тя не работеше сама.“

Имаше си все по един Клайд, както казваше Луси. Кари винаги работеше с партньор убиец. Темпъл Голт, Нютън Джойс. Вероятно имаше и други и последният й може да е Трой Росадо. А това ме наведе пак на мисли за племенницата ми. Тя беше тийнейджърка, горе-долу на възрастта на Трой, когато с Кари работеха заедно в Куонтико и започнаха връзка, която не беше свършила, без значение какво казваше Луси.

Седнах на ръба на леглото с лаптопа си и влязох в интернет, за да видя какво друго мога да открия за смъртта на Росадо. Най-пълен беше репортажът на „Ню Йорк Таймс“. Имаше малко информация, която да не бе влязла в новините по телевизията, няколко допълнителни подробности от полицията и отзовалите се на инцидента, които не искаха имената им да бъдат цитирани.

Петдесет и две годишният конгресмен бе починал около 18 часа, докато се гмуркал покрай Мерцедеса — германски товарен кораб, потънал през 80-те години на XX век и използван в момента за изкуствен риф, на дълбочина от 27 метра около километър и половина от брега. Решил да се гмурка късно през деня, за да избегне други гмуркачи и техните лодки не само в търсене на усамотение, но и от съображения за сигурност.

Като председател на Комисията по гранична и морска сигурност, той е бил потенциална мишена на наркокартелите и организираната престъпност. И ако това, което казваше Луси, беше вярно, той е бил по-голям крадец от всеки, който би могъл да се прицели в него. Продължих да чета. При първото си гмуркане за деня е забелязан да скача от платформата и да прави голям обход към океана. Плувал е по повърхността с надуваема жилетка, когато се оказало, че кислородната му бутилка не работи както трябва. Внезапно изпускане на газ под налягане предизвикало „няколко силни гърмящи звука“ и го вдигнало във въздуха.

„Защо няколко?“

Замислих се върху това, докато водещата говореше за местното време и ни предупреждаваше, че в този ден температурите в Ню Джърси ще бъдат рекордно високи.

„Гърмящи звуци, повече от един?“

Загасих телевизора и потърсих обяснение. Но не намерих нищо, само още хипотези и спекулации. Вратът му бил счупен. Някакъв пръстен бил разхлабен или счупен. Някой бил пипал кислородната бутилка. Бомба била прикрепена към котвеното въже. Докопала го акула. Мафията повредила екипировката му. Може би жена му го е искала мъртъв. Реших да не правя упражнения на пода. Седнах на леглото и се замислих. Чаках телефонът ми да звънне, защото бях сигурна, че така ще стане.

Генерал Бригс обичаше да става рано. Обикновено беше на крака в четири часа. Освен ако не беше някъде другаде, например във Флорида, трябваше да е в кабинета си в моргата на Военновъздушната пристанищна база в Дувър, където преди няколко години прекарах дълги месеци в обучение по радиология. Почаках още няколко минути, като крачех из стаята, но нямаше никакви вести от кабинета му. Опитах на мобилния му, но пак не извадих късмет. Може би все още си беше вкъщи. Набрах домашния му номер.

Телефонът иззвъня три пъти и после чух в слушалката:

— Ало?

— Рути?

— Да? — Съпругата му звучеше сънена и стресната. — О, боже, Кей? Той добре ли е?

— Има ли причина да не бъде?

— Значи не си с него. — Струваше ми се, че носът й е запушен, изглеждаше разстроена, като след плач.

— Не. Извинявай, че ти звъня толкова рано. Събудих те. Надявах се да говоря с него за случая с Росадо във Флорида.

— Предположих, че си с него. — Гласът й трепереше, звучеше потисната.

— Не, в Ню Джърси съм — отговорих.

— Разбирам. Джон е там. Не знам какво точно се е случило, но мога да ти кажа, че той беше под огромен стрес. Излетя от вратата снощи като подгонен прилеп веднага щом му звъннаха по телефона.

— За конгресмена ли?

— Беше няколко минути преди седем вечерта.

По това време бях на стрелбището и Бентън не си вдигаше телефона.

— Знаеш много добре колко мрази ЦРУ, защото любимото им забавление е да го тормозят. Шпионират го, обвиняват го, че издавал информация — каза тя.

Не знаех, че е толкова параноична. Всъщност звучеше като човек в истерия.

— И знаеш ли какво казах? Казах му: Джон, с какво си по-различен от тях? Живееш в тайни, лъжи и заплахи от затвор. Не ми пука дали някой ни подслушва телефона. Следващата седмица ставам на петдесет и… Животът е кратък и няма нужда да ти го казвам. Ще говориш ли с него?

— За какво по-точно?

— Кръвното налягане и холестеролът му са до небето. Пръстите на ръцете му не се кръвоснабдяват достатъчно от стрес. Бетаблокерите му трябва да се сменят, защото пулсът му е толкова бавен, че всеки миг ще спре. Не бива да се гмурка! Изрично го предупредиха!

— Той има намерение да се гмурка?!

— Взе си екипировката. Ти как мислиш? Това е против всички лекарски забрани, но знаеш го какъв е. След всичко, което вижда, и знае много добре какво убива хората, не вярва, че това се отнася за него! — Тя започна да хлипа. — Снощи имахме голям скандал, преди да излезе. Моля те, не му позволявай! Не искам да загубя съпруга си.