Патриша Корнуел
Тихият палач (24)

24.

Работата в Криминологичния център върви като по часовник, логична и прецизно планирана, погрижили сме се за всичко. Обичам да обмислям нещата.

Първата стъпка е дигиталният кантар на пода, високотехнологичен, но с класическа нискотехнологична стрелка. Намираше се близо до вратата, където Бентън, Луси и аз говорихме с Марино, преди той да си тръгне. След претегляне и измерване, последният случай заминаваше за завеждане при охраната, където вече се намирах. Държах кутията от канолите в едната ръка и плика с монетите в другата.

— Искаш ли ги, или ще ги дадеш на някого? — Сложих кутията на плота пред отворения прозорец на Джорджия.

— Те положиха много усилия, за да ти ги донесат. Особено при това блокирано движение по улиците.

— Да, и ще е срамота да отидат нахалост.

— Е, не искам да знам колко калории са, а утре сутринта трябва да се тегля. — Тя въздъхна и отвори капака. — Защо ми го причинявате, доктор Скарпета? Да не би да се опитвате да ми саботирате диетата?

— Изключено.

— Свалих три килограма и половина, имам още два и половина да свалям.

— Поздравления. Обичаш ли фъстъчено масло?

— О, не! — простена тя. — Дяволско изкушение.

— Не забравяй да ги сложиш в хладилника.

— Какво е това? — попита Луси и посочи монетите. Обясних й. — Защо не ми каза? — Тя вдигна плика към светлината.

— Току-що го направих.

— Искам да кажа — в мига, в който ги намери. — Тя беше съвсем сериозна. В очите й проблесна гняв.

— Когато мина с хеликоптера над къщата? — Усмихнах й се. — Беше малко заета.

— Годината е интересна — рече тя и върна плика.

— Знам.

1981. Годината, в която Луси беше родена, но не смятах да го обсъждам пред Джорджия или пред някой друг. Съседски деца си правеха шега или това беше някакъв символичен жест за рождения ми ден. Спомних си колко леко ми беше на душата, когато този ден бе започнал. Всичко обаче бе станало мрачно и жестоко. Часовете минаваха, събитията се развиваха, а монетите блестяха все по-ярко в ума ми и бях сигурна, че годината никак не е случайна.

На плота на охранителната кабина пред стъклото се намираше ръчно воден регистър, тежък и подвързан с черна кожа. В него бяха записани всички случаи, откакто системата на съдебната медицина бе въведена в Масачузетс. Първите томове са чак от 40-те години на XX век и бяха складирани в архива ни заедно с хартиените копия на досиетата, в които имаше ДНК изследвания, а в миналото и етикети, които се слагаха на палците на краката на труповете. Сега използвахме гривна с радиочестотна идентификация с вграден чип, която се правеше на триизмерния принтер. Трябваше ми само скенер, за да разбера кой се намираше в хладилника ни.

— Мога ли да помогна с нещо в момента? — Бентън се бе съсредоточил върху телефона, неговото електронно въже. Кичур сребриста коса се бе спуснала върху челото му, докато се бе навел над екрана и натискаше бутоните.

— Какво искаш да правиш? — попитах го.

— Какво искам да правя ли? Да седя на балкона ни в Маями, да гледам океана и да си пия питието. — Вдигна очи и се взря в очите ми. В костюма си на тънки райета беше елегантен като бизнесмен или скъпоплатен адвокат.

— На мен ми звучи добре — каза Джорджия.

Златистата й коса беше на сложни пластове, а някога беше черна и семпло подстригана. Носеше грим и пазеше диета. И цялата тази промяна откакто започна работа тук преди няколко месеца. Беше приятна жена малко над четиридесетте, бивш пътен полицай. И изобщо не ми убягна, че обръща много внимание на Луси, която обаче не й отвръщаше със същото. И слава богу. Не ми се искаше едно от последните ми назначения да се окаже причината, поради която племенницата ми вече не носеше пръстена на партньорката си. Изглежда, сезонът на флиртовете и връзките беше открит. Лиз и Мачадо. Джорджия и Луси. Люк и Ан. Джен Гарате и нейният нов съблазнителен външен вид и агресивното й поведение с всички, включително и с мен. Кога работното ми място се бе превърнало в такава сапунка? Какво се бе случило с границите?

— Докато Марино се приготви, искам да продължим анализа на фактите горе. Ако нямаш нищо против — каза Бентън на Луси.

— Можеш да започнеш от там, където свършихме — отвърна тя. — С радост ще помогна.

— Имам нужда да останеш при мен — казах й.

Щяхме да говорим, това не подлежеше на обсъждане. Погледнах вписванията в регистъра. Спрях се на Грейси Смитърс, която току-що бяха взели. Марбълхед Нек, на около трийсет километра северно оттук, четиринайсетгодишна, бяла, от женски пол, вероятно удавяне. Тялото й е било открито в осем часа сутринта в басейн на къща на Оушън авеню. Казах на Луси адреса.

— Може ли да провериш това? — помолих я, докато Бентън звънеше по телефона, отстъпил далеч от нас.

— Какво те тревожи? — Тя въвеждаше буквите в прозореца на търсачката на айпада си.

— Струва ми се странно, че хлапетата, с които се твърди, че е била, са избягали и не са подали сигнал до полицията, нито са казали на някой друг, че тя се е удавила — отвърнах.

— Доктор Кейто я определи като нещастен случай. — Джорджия провери компютъра си. — Всичко е приключено по случая. Без токсикологията. Начинът на настъпване на смъртта е окончателен, той е вписан и в смъртния акт.

— Проблемите сега започват — предрекох.

— Според полицията покривалото на басейна се е откачило и хлапетата са пиели — прочете Джорджия изписаното на екрана й.

Спомних си какво ми бе казала Джен, че водата била ледена и неопренът й пропускал.

— За продан е. Предлага се с мебелите, на разположение е веднага. — Луси бе проверила имота.

— Изглежда, е необитаем, поне предната нощ е бил — отвърнах. — Чудя се откъде тя и приятелите й са знаели това. Никой не би влязъл в чужд басейн без разрешение, ако си мисли, че собствениците са си у дома.

— Казваш приятели. Значи са били повече от един. Знаем ли колко? — попита Луси.

— Харълд и Ръсти смятат, че са били няколко и вероятно са го научили от полицията. Може би Джен също. Но не знам на какво се основава тази информация, тъй като този или тези, с които е била, са изоставили тялото и не са се обадили за помощ. И как тези приятели са стигнали до къщата и са си тръгнали оттам? Някой с кола ли е бил?

— Може би са местни. — Луси ми показа галерия от фотографии.

* * *

Голямата къща изглеждаше като от началото на миналия век: сива, с бели кантове, покрит с плочи покрив, големи веранди и високи тухлени комини. Издигаше се драматично от каменен постамент, дървени стъпала водеха надолу към тесен плаж, черният басейн беше във формата на буквата Г, а площта около него — гранитна.

Спомних си каква беше температурата предната нощ, около 15–16 градуса, а край океана трябва да е било доста хладно. Изглежда, басейнът не е бил отопляван, най-вероятно е бил консервиран за зимата и още не е бил отворен. Вътре е имало доста хлор и водата не е била подходяща за плуване. Откъде им е хрумнало на тийнейджърите да скачат върху покривалото в тъмното? Нещо не се връзваше.

— Знаем ли дали тялото й е дошло тук облечено? — попитах.

— Инвентарният списък е при мен. — Джорджия зачете от екрана и продължи да клика с мишката. — Джинси, фланелка, една маратонка.

— И това е всичко? — Гледах как Бентън говори по телефона.

— Нищо друго — отвърна Джорджия.

— Няма проблем, благодаря, Марти — каза Бентън на шефа си, началника на бостънското подразделение на ФБР. — Извинявай, че те извадих от среща.

— 650 квадратни метра, голям гараж, басейн с морска вода, два хектара земя с тенискорт. Продава се за шест милиона. Е, поне се продаваше — добави Луси. — Предполагам, че ще свалят цената или ще свалят офертата от пазара на имоти. Не е добре за бизнеса, ако в басейна се е удавило момиче.

— Дочух да се споменава съдебно дело и конгресмен — отвърнах. — Имаш ли представа за какво става въпрос?

— Оказва се, че къщата е собственост на „Гордиън Нот Естейтс Корпорейшън“, която е частна холдингова компания, включваща имотите в Масачузетс на Роб Росадо и кой знае какво още.

— Конгресменът от Флорида? — попитах. — Има къща тук?

Росадо беше председател на Подкомисията по гранична и морска сигурност към Постоянната комисия по вътрешна сигурност. Напоследък често се появяваше в новините заради противоречивия му натиск да се построи ограда с видеонаблюдение по границата между Аризона и Мексико. Освен това бе замесен в доста скандали.

— Съпругата му е от Масачузетс. Имат къщи тук, в Ню Йорк, Вашингтон, Аспен, а основният им дом е в Уест Палм Бийч — каза Луси. Започвах да се тревожа.

Специализантката ми по криминология Шина Кейто беше интелигентна, но неопитна. Още нямаше лиценз и щеше да бъде отхвърлена като вещо лице в съда. Ако тази сутрин бях тук, тя нямаше да се занимава с Грейси Смитърс, или поне аз щях да наблюдавам работата й. Люк трябваше да обърне внимание на това, но сигурно е бил разсеян и зает. Погледнах отново регистъра. Харълд и Ръсти бяха транспортирали тялото дотук. Видях подписите им, както и този на Джен. Трябваше да прегледам снимките и да наваксам с информацията възможно най-бързо. Работата щеше да се размирише.

— Грейси Смитърс е наричана в новинарските репортажи жертва и по всичко личи, че не е била с „няколко приятели“, когато се е удавила. — Луси намираше още информация по интернет, а Бентън съгласуваше със службата си да не се появяват агенти в дома на Лео Ганц. — Само един така наречен приятел — продължи Луси — тийнейджър, чиято самоличност не е установена.

— Вероятно защото е малолетен.

— Не е ясно, а това говори, че не е. Стори ми се необичайно полицията да не оповести името — каза Луси, докато Бентън продължаваше да обяснява, че Марино пътува към дома на Ганц и не бива да му се месят по никакъв начин.

— Предполагам, че младежът, който е бил с Грейси Смитърс, не е малолетен и е имал причина да избере точно тази къща за това, което е бил намислил — обяви Луси. — Май че някой с много власт се опитва да потуши нещата, ако питаш мен. И няма да се учудя, ако открием, че този въпросен някой е синът на Боб Росадо — Трой. И преди е имал неприятности, тормозел е по интернет тринайсетгодишно момиче. Тя се обесила в гардеробната си и семейство Росадо били съдени. Очевидно са се споразумели извънсъдебно. Това е станало в окръг Палм Бийч преди пет години, когато Трой е бил на четиринайсет. Две години по-късно е спрян за опасно шофиране. На задната седалка е намерена пушка „Ригби“ с оптично устройство от „Сваровски“, опасна пушка за лов на едър дивеч за трийсет и пет хиляди долара, която принадлежала на баща му. Когато Трой отказал да слезе от колата, полицаят го обезвредил с електрошок.

— Звучи ми като много объркан човек — отвърнах.

— Става по-лошо. — Луси бе намерила още нещо.