Патриша Корнуел
Тихият палач (34)

34.

Брезите изглеждаха още по-ярко бели под светлините на фаровете на аудито. Стройни стволове с подобна на хартия кора, наведени към шосето от каменните си легла, след които следваше тъмна хълмиста гора. Беше почти девет и половина и трафикът беше отпушен. Пътувахме на север към Марбълхед Нек. Небето беше плътно покрито със заплашително надвиснали облаци, вятърът духаше силно. Чуваха се далечни гръмотевици.

Историята на Лео Ганц за нападението с наградата от тенис състезанието му бе хрумнала, след като удобно се бе сдобил с истинско нараняване на главата. Беше стигнал чак дотам, че да маже кръв по трофея, като си е мислел, че ръбовете на квадратната основа могат да обяснят двете успоредни рани на скалпа му. Мислеше бързо, беше много интелигентен и аз имах хипотеза, която ми се струваше правилна.

Той не е бил блъснат към рамката, защото бе признал убийство, което не бе извършил. Било е точно обратното. Той е измислил този публичен спектакъл, след като е бил нападнат, докато се е готвел да си вземе душ. Съобщението в Туитър, обаждането му в полицията и във ФБР беше неговият начин да накаже злодея, с когото бе сключил сделка и си мислеше, че той е разбрал.

„Баща му.“

— Години наред е потискал болката и гнева — казах. Баща му вероятно го е наранил по-рано през деня, и то далеч не за първи път. Лео няма да го признае. Но е намерил начин да му го върне и в същото време да защити себе си.

— Влязъл е в кръговрат, който не може да прекъсне, мрази този, когото обича, и обича този, когото мрази. — Бентън обикновено се промушваше през трафика като слаломист, но по някаква причина се придържаше само в дясната лента. — След това е бил обзет от угризения и от нуждата да наказва, като в същото време отчаяно търси внимание.

— И от страх — добавих аз.

— Поне засега е в безопасност. Но това, което ще му се случи после, никак не изглежда добре. Той е по-голяма заплаха за себе си от когото и да било другиго.

Лео беше в полицейския участък в Кеймбридж, заключен в ареста под зоркия поглед на една от жените, които работеха по местопрестъпленията. Сутринта щеше да бъде преместен в „Маклийн“.

— Процесите са се развивали от известно време и са ескалирали, докато се взривят — каза Бентън. — Убийството на съпруга на Джоана и случилото, каквото и да е то, в дома на Лео този следобед, са драснали клечката. Пожарът е избухнал. Така става обикновено. Една последна капка и чашата прелива.

Като добавим и че горивото на този процес беше тежкият недостиг на пари, от който не се е виждало спасение, докато Блум не се е появил на сцената. Поне така смятахме. Достатъчно е било да си шпионира както обикновено, за да види, че Джоана Кадър прекарва време с Лео и й пука за него.

— И отношенията им са станали по-интензивни, когато той се е забъркал в неприятности.

— Проблем с адаптацията, сривовете са нещо обичайно, когато децата сменят училището. — Очите му се местеха от огледало на огледало. — Лео е влязъл в гимназията тази есен. Бил е в общинско училище, а се е преместил в престижна частна академия с пълна стипендия и промените в поведението му бързо са се проявили.

Пред нас в далечината се появиха къщи със сребристи охранителни огради, някои от тях бяха от време, когато земята не е била така гъсто населена и шосетата са били пътеки за крави. Бентън продължаваше да мести очи по огледалата, без да се обръща назад, и не трафикът беше в центъра на вниманието му.

— Отчужден е от неправилно функциониращото си семейство — каза той. — Плаха майка, която не го подкрепя, баща, чиято злоупотреба с алкохол е стигнала дотам, че да остане без работа и да затъне в дългове.

Фаровете в отсрещното платно и зад нас бяха заслепяващи. Наблюдавах как Бентън се взира в огледалата си. После проверих какво ми е изпратила Луси. Продължих да разсъждавам как нещата могат толкова да се влошат, че да не остане и лъч надежда, че могат да се поправят. Правораздаването би могло да бъде едно от тях. Корупцията в съдебната система не беше никаква новина. Ранд Блум някога е работил за Министерството на правосъдието. Това е правил, преди да бъде нает от застрахователната компания.

— Да не би да се притесняваш, че ни следят? — попитах Бентън, който в този момент проверяваше страничното огледало. И двете му ръце бяха на волана, а показалците — на ръчните лостчета за смяна на скоростта.

— През последните петнайсет километра един пикап ту се появява, ту изчезва зад нас.

— Не ми казвай, че е сив форд. — В страничното си огледало виждах само заслепяващи предни фарове и устоях на изкушението да се обърна.

Бентън ми прочете номера и това наистина беше възмутително. Блум пак ни следваше. Но не беше възможно да е той.

— Бял мъж, гладко избръснат, слабо лице, изпод шапката се показва къса светла коса. — Бентън ми описваше някой друг. Той също беше разочарован. — Носи очила, но не слънчеви. Обикновени очила. Караме почти броня до броня. Мога да се обадя и да го докладвам за безразсъдно шофиране, но нищо друго. Ако беше Блум, можехме да направим нещо, за да го спрат пътните полицаи. Но не знам кой е този човек.

— Това е пикапът на Блум.

— Няма значение. Ще ми се да знаех кой е.

— Трябва да направим нещо, Бентън.

— Аз нямам право да спирам коли по пътищата. Дори и да можех, в момента съм с личния си автомобил.

— Но това е тормоз!

— Няма как да го докажем — отвърна Бентън и аз се замислих над казаното от Лео.

„Те.“

— Свържи се с Марино и му кажи. Ако той иска, да накара щатските полицаи да се намесят, той решава, но силно се съмнявам, че ще го направи — каза Бентън.

— Няма достоверна причина, поради която пикапът да бъде накаран да спре, освен ако няма оплакване, че е откраднат. И тогава няма ние да сме инициаторите. Който и да е този човек, знае, че нямаме нищо срещу него. Държи се като задник, а това не е незаконно.

Обадих се по мобилния на Марино и когато той вдигна, веднага разбрах, че шофира. Обясних му какво се случва. Той каза, че току-що си е тръгнал от блока на Блум и там не били нито той, нито пикапът му.

— Ще се чуя с диспечерите и пак ще се свържа с вас — добави Марино.

Обади се само след минути. Пикапът още караше плътно зад нас.

— Нямам представа какво се случва — обяви Марино. Бях го пуснала на високоговорител и усилила звука докрай. — Няма оплакване, че пикапът е откраднат, а Блум не си вдига телефона. Хора, които работят с него, не са го чували от късния следобед, а и понякога давал пикапа си назаем. Може би го е направил, за да ни заблуди. Сигурен съм, че се е досетил, че ще го търсим за разпит. Затова е направил цялото представление и все едно ви показва среден пръст.

— Живее ли с някого? — попитах.

— Живее сам в двустаен апартамент в Чарстън, точно там бях. Не отвори вратата.

— А имаш ли заповед за ареста му? — попитах с надежда.

— Я ми освежи паметта, докторе. Какво точно е направил? — Марино звучеше гневен и победен. Когато се чувстваше така, ставаше саркастичен. — А и каза, че не той е в пикапа. Нямаме достатъчна причина на този етап. Мога само да го разпитам, когато се появи.

— Щатската полиция не може ли да провери кой кара пикапа му?

— Няма достатъчна причина — повтори той. — Не е незаконно да караш чужд пикап, освен ако не е откраднат. Регистрацията му е наред. Няма актове и нарушения. Повярвай ми, проверих.

— Значи някой може да се забавлява, като ни следва по целия път до местопрестъплението и ние нищо не можем да направим. — Сега пък аз бях раздразнена до краен предел.

— Добре дошла в моя свят — каза Марино. — Сигурна ли си, че е същият пикап?

— Напълно. Следва ни през последните петнайсет минути, но не разпознаваме човека вътре в него.

— Сигурно е някой скапаняк, с когото Блум работи — реши Марино. — Очевидно застрахователната му компания има навика да преследва хората и да прави всичко възможно, за да ги изнерви и сплаши до смърт. За съжаление, той не е единственият им детектив.

Затворих и казах на Бентън:

— Имам чувството, че сме част от някаква кошмарна взаимосвързаност.

— Тогава да разделим частите. — Беше мъртвешки спокоен, какъвто ставаше, когато беше изцяло нащрек и не позволяваше никой да му се пречка. — Да очертаем звената. Започваме с отношенията между Лео и Джоана, които със сигурност са влезли в полезрението на Блум още когато съпругът й е започнал да съди академия „Емерсън“ за двайсет милиона долара.

— Ако сме честни, сумата е абсурдна.

— Целиш се високо, за да получиш възможно най-много. Знаеш как става.

— Със сигурност.

— Но при Блум няма място за преговори. — Бентън намали и пикапът се доближи още повече до нас. Шофьорът беше неумолим и вече не го криеше, сякаш бе разбрал, че е изтръгнал реакция от нас. — Неговият стил на работа е да нанася колкото се може повече вреди и да неутрализира.

Делото беше заведено миналия септември и застрахователната компания бе предложила споразумение за десет хиляди долара — обидна сума, която нямаше да покрие дори разноските на Нари до онзи момент. Всичко бе продължило по обичайния начин — той решил да изправи училището пред съда и да търси обезщетение от застрахователите от Ти Би Пи. Това го знаехме от Луси. И не само това.

— Приятелството на Джоана с Лео е предоставило на Блум идеалната възможност за изнудване — добави Бентън и високата броня на пикапа до задницата на ниската кола, в която бяхме, ми създаде усещането, че всеки миг ще ни прегазят.

— Само си представи какво е щяло да се изсипе върху нея по време на процеса — отвърнах аз. — Тя и съпругът й вероятно са нямали никаква представа с кого си имат работа. — Корумпиран бивш служител на правосъдието. А най-голямата ирония беше, че машинациите и манипулациите на Блум нямаха нищо общо с нападението, което бе обезобразило лицето му.

Според всички документи било чиста случайност, че бездомник се е приближил към колата му, докато е била спряла на светофар, и е пребил Блум с метална палка, като е счупил орбитата и скулата му и му е избил предните зъби. Инцидентът бе станал във Вашингтон преди две години. Нападателят е останал неизвестен, но аз не вярвах на това. Блум ставал нетипично нервен и притихвал, когато го питаха за случката, ни беше казала Луси. Подозирах, че някой се е погрижил да му изпрати послание и Блум не смяташе да спори с него.

По това време той е бил юрист в Министерството на правосъдието в Отдела за конфликт на интереси и е бил част от толкова спорни разследвания, че ми се изправяше косата. Ти Би Пи са били докладвани за нарушения по време на кампанията за преизбиране на конгресмен Боб Росадо през 2008 година, бил е свикан и състав от съдебни заседатели. Нямаше обвинение, нито дори глоба от Федералната избирателна комисия, макар Ти Би Пи не за първи път да бяха обвинявани в неправомерна пропаганда и подкупи. Миналата година Блум бе напуснал министерството и Ти Би Пи го бяха наели.

Бентън пак гледаше в огледалата. Намали още доста под ограничението на скоростта.

— Скритата страна на една изгнила система, за която никой не иска да говори — каза той със същия равен тон, който заблуждаваше за истинското му състояние. — Отдел за конфликт на интереси, престъпленията на белите якички. Това, което сме обучени да разследваме и да представим пред правосъдието, ни предоставя възможност за злоупотреба с власт и да се прислоним при лошите. Анализатори на престъпления стават наемници на убийци, а мазници като Блум манипулират системата и получават много повече пари от частния сектор. Не се и съмнявам, че той се е погрижил за разследванията с обещания и сделки под масата с влиятелни групи със специални интереси.

— Подозирам, че това са стандартните практики на застрахователната компания — отвърнах. — А може би и на конгресмен Росадо. И ето ни сега пътуваме към неговата къща, а проклетият пикап на Блум ни следва по петите.

— Писна ми — каза Бентън.

— Просто не му обръщай внимание.

— Ще ти покажа как няма да му обръщам внимание.

Той зави рязко към лявата лента, смени на по-ниска предавка и скоростта падна толкова бързо, че залепнахме за облегалките. След това се мушна зад сивия форд и залепна заплашително за лъскавата му задна броня. Караше на по-долна предавка и двигателят ръмжеше. След това натисна педала до ламарината, върна се в лявата лента и застана успоредно на пикапа за секунда, а може би две.

— Да ти го начукам — каза Бентън, преди да отпрашим напред с мръсна газ.

Когато скоростта стигна 180 километра в час, шосето се отвори, сякаш бяхме единствените на него. Тогава той намали рязко и двигателят избоботи. Пикапът не се опита да ни настигне, а и не можеше. Вече не го виждахме, а аз така и не успях да разгледам добре шофьора. Някакъв дребен светъл човек с огромни очила с квадратни рамки. Като че ли се усмихваше, от което тръпки ме побиваха. Не бях сигурна и за пола. Може и да не беше мъж.

— Дадох му да се разбере — каза Бентън.

— Но кой беше? Трябва да разберем кой, по дяволите, караше тази кола. — Бях стресната от това, което Бентън току-що бе направил, както и от това, което Джоана Кадър бе казала на мен и Марино.

Месеци преди убийството му, съпругът й твърдял, че някакъв пикап започнал да го следи след стъмване и водачът носел очила и шапка. Някой се бе показал на прозореца на банята им и те започнали да пускат щорите. Джамал Нари не е бил параноичен и аз вече не вярвах, че човекът, който го е следил, е бил Ранд Блум. Или поне не е бил само той.

„Те.“

— Пак ни тормозят, все едно ни показват среден пръст. Мисля, че Марино е прав. — Бентън обясняваше, а това беше нелогично, защото ако наистина искаше да го направи, нямаше да се държи по този начин.

Внезапният му изблик на заплашително поведение на шосето също не бе типично за желязната му дисциплина. Погледнах острия му профил, осветен от фаровете на насрещните коли, здраво стиснатата му уста. Усещам свитата на топка агресия в него. За миг зърнах и яростта му.

 

 

Навлязохме още по-навътре в криволичещата магистрала „Северен бряг“, която се виеше на изток от плажа на Ривиър, минахме край някогашния увеселителен парк на име „Страната на чудесата“, който в момента беше транзитна станция на бързата Синя линия на метрото.

Мислех на глас за различните звена в цялата картина, които трябваше да изолираме. Пати Марсико, Джони Анджиърс, Джамал Нари, Лео Ганц, а сега и четиринайсетгодишната Грейси Смитърс, убита в къщата на Боб Росадо. Опитвах се да подредя пъзела, оглеждах го от всеки ъгъл, премислях всяка подробност. После разсъждавах и над двете убийства в Ню Джърси, съобщенията в интернет, които не можехме да проследим.

Всичко това не може да се случваше само заради пари. Трябва да има още нещо освен претенциите към застрахователите, изнудването на богат конгресмен, който пази властта и мястото си в обществото. Отключих телефона си и влязох в базата данни на Криминологичния център. Намерих случая с Пати Марсико. Прегледах полицейския доклад, снимките от местопрестъплението, освежих си паметта, докато си мислех за аутопсията й и моя доклад.

Шейсет и една годишна, успешно преборила се с рака, насред развод. Отишла да нагледа необзаведен дом на брега на океана след буря. Адвокатите на Ти Би Пи твърдяха, че жестокото убийство е извършено от някой, когото тя е познавала. Причините били лични. Намекваха, че отчужденият й съпруг е влязъл сам в къщата, пребил я, удавил я, а след това, без да бърза, пил бира и почистил с белина. Увеличих снимките на голото тяло, увиснало на кабели, които бяха завързани за китките и метнати през тръба на тавана в наводненото мазе. Спомних си как стоях във водата и усещах студенината й през гумените ботуши. Долавях и присъствието на злото.

Чувствах го вътре в къщата и после, докато обикалях двора и плажа с Бентън и Луси. Също и когато тръгнахме обратно към летището, където чакаше хеликоптерът на Луси. Просто интуиция. И въпреки че не разчитах на нея, не можех и да я пренебрегна. Неслучайно я притежаваме, за да оцеляваме, и с част от мозъка си разбирах, че някой следи присъствието ни.

— Пати Марсико бе получила наранявания от блъскане на главата й в плоска повърхност — припомних на Бентън. — Имаше синини с формата на отпечатъци от пръсти по горната част на ръцете и по раменете, защото там са я държали, докато са я притискали в десетте сантиметра вода. Дрехите й бяха окървавени и напълно мокри, което показваше, че са свалени, след като е била убита.

— И убиецът ги беше сгънал и сложил в един каяк, който плаваше безцелно, когато пристигнахме — каза Бентън. — Този жест беше пълна подигравка.