Патриша Корнуел
Тихият палач (19)

19.

Подминахме катастрофиралия смарт в съседното платно. Предното стъкло беше счупено, покривът — сплескан. По цялото шосе имаше парчета стъкло и пластмаса и аз се зачудих дали шофьорът не пътува за моргата.

— Прилича на консерва. — Марино не искаше вече да говори за Мачадо. — Никога няма да разбера защо хората карат такива коли.

— Защото са евтини.

— Да, страшна сделка, ако не загинеш в нея. Може би е по-добре да си вземат нещо по-голямо от кутия за хляб. По-евтино ще им е от погребение.

— Ранд Блум няма да се спре пред нищо, при него целта оправдава средствата. — Исках Марино да приеме много сериозно застрахователния детектив. — Очаквам още мръсни номера от него и трябва да се подготвим и да поемем инициативата.

— Винаги когато заговориш за поемане на инициативата, се изнервям.

— Той е изровил всичко възможно за нас. Да видим ние какво можем да изровим за него.

— Нас? Мисля, че беше за теб. Не мисля, че той се интересува от мен — каза Марино и аз разбрах какво трябва да направя.

— Претърпял е катастрофа или е участвал в сбиване — отвърнах.

— Да, лицето му изглежда все едно някой го е ударил с бейзболна бухалка. Нареди се на опашката. Всеки, който го е срещал, вероятно иска да го пребие до смърт.

— Да видим какво може да изкопае Луси за него. — Независимо дали е било катастрофа или сбиване, някъде трябва да има полицейски доклад, следа.

— Мисля, че в общи линии схващаме за какво става въпрос — каза Марино. Бяхме стигнали края на моста и спирахме на червен светофар. — Блум е човек, който създава неприятности, просто и ясно. Затова са го наели от онази пършива застрахователна компания.

Той отвори един имейл и прикачения към него файл на телефона си. Може би това, което комисарят му спомена преди малко. Или пък беше нещо ново. Шефът на Марино му пращаше информация. И аз си спомних това, което лесно забравях — че Марино е наистина много добър детектив и не бих искала да разследва престъпление, което аз съм извършила.

— Ти Би Пи няма публичен образ на пършива застрахователна компания — казах му.

— Идва от „Тъпи Бесни Педали“. — Той увеличи с два пръста това, което гледаше на екрана на телефона си.

— Не знам от какво е съкратено. Но ако ги потърсиш в интернет, ще разбереш, че са страхотни работодатели и са спечелили всякакви награди.

— О, я стига.

Светна зелено. И пак потеглихме.

— Минават за сравнително евтини и уважавани застрахователи, докато не решиш да поискаш да ти изплатят застраховката — добавих. — Тогава разбираш по трудния начин, че те ще направят всичко възможно, за да не вземеш това, за което си плащал вноски.

— Отвратително. — Марино зави наляво по Мемориъл Драйв и отново бяхме в Кеймбридж. — Прекрасна работа за негодник, на когото не му пука за никого и няма съвест — добави той и беше прав.

Убийството на Джамал Нари тази сутрин не бе спряло Блум да продължи да тормози Джоана. Даже я бе притиснал още повече.

— Очевидно се е прицелил и в Мери Сап — каза Марино. — Изглежда, че може да си е избрал и друга жертва — добави той тайнствено.

— Моят въпрос остава същият. Откъде намира толкова много подробности за хората? Откъде знаеше, че Нари и съпругата му работят с Мери Сап, че тя е агентът, който им отдава къщата под наем?

— Достатъчно е да проследиш човека, да не го изпускаш от очи, да си дисциплиниран и съсредоточен. След това е дал информация, заради която отдаването под наем е пропаднало, манипулирал е една агентка измамница да му свърши мръсната работа. Тя с радост ще запази депозита и ще избягва проблемите. И кой знае как му се е отблагодарила.

— Хора като Блум вероятно често получават подобни благодарности.

— Взел си е комисионната и е извадил късмет, че Нари е бил убит.

— Джоана губи съпруга си, а сега ще загуби и къщата — отвърнах. Вляво от нас вече беше яхтклубът, а вдясно — кампусът на Масачузетския технологичен институт. Имаше много лодки, тухли и гранит. — Не може да остане в стария апартамент след случилото се и изведнъж се озовава на улицата.

Бегачи и колоездачи се надпреварваха по крайбрежната алея. Раззеленилите се дървета хвърляха големи сенки. Гребците се плъзгаха по тъмносинята вода, натискаха здраво греблата, движеха се бързо, приключваха деня с физически упражнения по цивилизован начин за разлика от нас.

— Мошеник. Лешояд, който напада хора, станали веднъж жертви. — Марино използва и други описателни думи и фрази, които не подлежат на повторение, но смисълът на казаното от него е верен.

Ранд Блум беше измамник, който си вадеше хляба и сиренето с тормоз. Макар да не бяхме сигурни, че ме е шпионирал, подозирам, че наистина го е правил след смъртта на Джони Анджиърс в гората преди шест седмици. Това обясняваше защо Блум беше в квартала ми тази сутрин и бе паркирал толкова близо до къщата ми. Спомних си и за проблясъка, който Бентън видя от задния двор.

Вероятно е бил Блум. Той или някой негов сътрудник може да ни е наблюдавал или снимал с Бентън по време на интимен момент и да е нарушил личното ни пространство, за да събере информация, с която евентуално да ни злепостави. Мога само да предполагам, че намерението му е било да се установи дали имам защо да защитавам твърденията си за смъртта на Анджиърс. И тогава се сетих нещо друго.

— Какво точно бе съобщено по радиостанцията относно убийството на Нари тази сутрин? — попитах.

— Адресът, както и че съседката Анджелина Браун е видяла мъж да се свлича на алеята. Имам стенограмата, ако ти трябва. Току-що ми я пратиха — добави той и аз се почудих кой ли му я е пратил. — Като спрем, ще ти я препратя.

— Ти чу ли повикването? — попитах.

— Бях във фитнеса и не носех радиостанцията с мен. Мачадо ми се обади по телефона. След като хубавичко се забави. Защо?

— Ако Блум е прослушвал полицейските честоти, може да е чул обаждането и да е разпознал адреса. Вероятно е бил на няколко пресечки. Със сигурност беше така, когато с теб минахме покрай пикапа му.

— Той не е бил в него — отбеляза Марино. — Не знаем къде е бил.

— Ако е бил край къщата ми, сигурно е видял как ме вземаш. Нещо каза ли се по радиостанцията за това?

— Когато излязох от вкъщи, съобщих по радиото, че отивам към Фарар стрийт.

— Даде ли по някакъв начин да се разбере, че ще ме вземеш и ще ме закараш на местопрестъплението? — попитах.

— Не. Но вече се знаеше, че имаме код 10–35.

— Което е тежко престъпление и обикновено означава убийство. Ако Блум е чул това, той е схванал какво се случва. Може да е наблюдавал къщата ми, още повече след като по някакъв начин е научил, че би трябвало да съм на почивка във Флорида. И сега става интересно. Той отива да види дали ще дойда на местопрестъплението на убийството на Нари, или съм заета с други неща.

Представих си прегръдката на Бен, целувките му. Но не го казах на глас. Спомних си как Луси прелетя толкова ниско над къщата ни, че дърветата се разлюляха и прозорците затракаха. Мозъкът ми веднага започна да прехвърля сцени, които не бих искала да бъдат фотографирани и публикувани.

— Защо ще си прави този труд? — попита Марино.

— Предполагам, че е търсил нещо, с което да ме дискредитира. Не е трудно, ако подхвърлиш правилния детайл и след това пуснеш заснетото в интернет. Няма полза за никого, ако не изглеждам като човек, на когото може да се има доверие.

— Ако това, което казваш, е вярно, той е по-изобретателен и от проклетото ЦРУ.

— Обаче съм озадачена от Мачадо. — Трябваше да го кажа. — Ако е толкова амбициран да се състезава с теб, защо ще ти се обажда, докато си във фитнеса?

— Знаел е, че ще пристигне пръв, ще има преднина в разследването на случая. То е като да поканиш някой на парти по-късно и след това да го игнорираш, за да се почувства като натрапник. Напоследък прави всичко, за да ме дискредитира и да изпъкне той.

— Но, изглежда, ти е пращал информация веднага щом я получи, поне в началото — отбелязах.

— Не беше той. — Марино не ми каза кой е бил, но аз май се досещах.

Комисарят беше съюзник на Марино, което бе зле за Мачадо, но ми казваше и нещо друго. Гари Евърман имаше проблем. Усещах, че използва Марино, за да си го реши. Моята седеметажна покрита с титаний сграда се показа на хоризонта. Имаше извит стъклен покрив. Почудих се кои хора от екипа ми са ме дочакали и как бих могла любезно да избегна разговорите с тях и яденето на каноли. Нямаше време.

— Подозирам, че когато отговори на Дорчестър и поиска подкрепление от бостънската полиция, Блум се е досетил, че и аз ще се появя — добавих. — Той току-що ни бе подминал с пикапа. Ти намали, за да го оставиш да ни задмине, така че нямам никакви съмнения, че ни е видял. След това може да е чул как се обаждаш на диспечерката и искаш от нея да му провери регистрационния номер.

Сигурна бях, че съм права, а ми се щеше да не бях. Освен това бях убедена, че безскрупулният застрахователен детектив имаше цяла торба с мръсни номера. Какво ли друго е снимал? Какви други подробности от личния ми живот бе научил и какво щеше да се появи в интернет? Сам ли работеше? В какво друго бе замесен? Беше следил Нари и бе снимал сделка за наркотици. Може би Блум има връзки в наркобизнеса.

Нямаше как да знам какво е намислил, но сигурно се занимаваше с много застрахователни претенции, които имаха нещо общо с недвижими имоти. Наранявания и смъртни случаи в жилищни и офис сгради, на строителни площадки. Беше заговорничил с Мери Сап и преди. Ами случаят с Пати Марсико, агентката убита миналия Ден на благодарността в Нантакет? Дадох си сметка, че всичко, с което се занимавахме в момента, се бе случило пред последните седем месеца.

— Защо Блум ще си дава толкова много зор? — Марино зави от Мемориъл Драйв по странична улица, която водеше до задния ми паркинг.

— За да ме проучи, да ме дискредитира — отговорих. — Очевидно съм проблем за него по начини, които дори не знам.

— И той може да е проблем по начини, които все още не сме проумели — каза Марино. — Ще ти покажа нещо.

Той насочи джипа към високата порта зад сградата ми с форма на куршум.

— Очевидно знае за хлапето — каза Марино, когато спряхме пред високата черна ограда, която обграждаше паркинга. Тя приютяваше големите антени и сателитни чинии на Масачузетския технологичен институт до нас. — Помниш ли го?

Приближи телефона си, за да видя снимката на кльощав младеж с дълга червена коса, черна лента на главата, черни обувки, шорти и фланелка. Беше отскочил, за да забие тенистопка, отлетяла зад главата му, спасяваше дълбок пас, преди да тупне два пъти в стил Федерер. Вероятно беше снимка от новинарска дописка. Лео Ганц. Направо не можех да повярвам.

— Онзи, който заплаши тази сутрин? — Наистина ми се струваше невероятно.

— Момчето с прахосмукачката за листа точно до пикапа на Блум — каза Марино.

Спомних си намеците, които застрахователният детектив направи пред Мери Сап. „Интересният въпрос защо Джоана наистина е напуснала работата си“, така каза той. И беше очевидно, че той знаеше за обвиненията на момчето.

— Мили боже — промълвих. — Той знае за Лео, защото в някакъв момент е говорил с него.

— Правилно. И бедите не спират дотук. Гари току-що ми изпрати тази снимка и попита дали момчето ми се струва познато, дали не съм го виждал из Кеймбридж. Очевидно Лео поддържа морави в Кеймбридж, Съмървил, твоя квартал. Гари твърди, че Мачадо ще ми се обади с последните новини, че информацията трябва да дойде от него. — И когато каза това, разбрах какво се случва.

Комисарят имаше информацията, но настояваше Мачадо да я сподели с Марино. Това беше капан, стар бюрократичен трик. Ако искаш да отстраниш някого от разследването или направо от работа, накарай го да стане приносител на собствените си лоши новини. След това армията престава да върви след предводителя си. Каквото и да ставаше, Гари Евърман нямаше намерение да поеме вината. Сил Мачадо всеки миг щеше да напусне или да бъде пуснат в отпуск, което си беше същото като уволнение, само дето нямаше да му попречи да си намери работа някъде другаде. Дори комисарят щеше вероятно да го препоръча.

— Ще я отвориш ли? — попита Марино.

Бяхме спрели затворената порта от черна закалена стомана. Коловете й завършваха с разтроени зъбци, които поне спираха погледите, ако не нещо друго. Отворих вратата на колата. Не за първи път забравях, че Марино няма дистанционно. Вече не работеше при мен, нямаше ключове, нито отпечатъците от пръстите му бяха сканирани за специалните заключалки. Въведох кода си. Черната метална врата бавно се събуди и започна да се плъзга по релсите. Върнах се в джипа.

— Все още се опитвам да свикна. — Отворих жабката.

— Не съм напуснал вчера. Мина повече от година. — Приятно му беше, че липсва на някого.

— А работи при мен повече от десетилетие. — Извадих торбата с монетите. — Старите навици умират трудно. — Това беше всичко, което смятах да кажа за това как се справям с факта, че вече не е шеф на детективския ми отдел.

Никога не съм му казвала, че в някои сутрини все още се спирам пред стария му кабинет, за да го питам дали иска кафе.

— Твоето място е празно. Имаш ли нещо против? — Той подмина колите на служителите и белите ванове и пикапите за работа на местопрестъпленията, без да дочака разрешение.

— Трябва да отидат при Ърни. — Посочих му монетите, които Бентън бе опаковал като улики. — Или ако ти ги подпишеш, с радост ще се погрижа за тях.

— Лъщят като нови, макар да са от 1981 година. Мисля, че знам защо.

— Трябва да разберем кой — отвърнах аз.

— Имаш ли маркер? Датата върху тях трябва да означава нещо — каза Марино. — Или очакват от нас да си мислим така.

Той се подписа на торбата и ми я върна. Погледнах седемте монети, които бяха прекалено лъскави, за да са стари. Човекът, който ги бе оставил на зида ми, е знаел точно как да ме нарани.

 

 

Паркомястото ми е означено с бяла единица, изписана с боя върху черен фон, и се намира точно до масивната въртяща се врата от заварена стомана без стъкла. Обикновено при хубаво време се затваряше, а до нея имаше друга врата, също метална и без прозорци. Сканирах палеца си, за да отворя биометричната ключалка.

Лъхна ме дим от пура и лизол, когато с Марино влязохме в ярко осветеното пространство, достатъчно голямо, за да приюти самолет. Но ме посреща синьо ферари, в същия цвят като хеликоптера на Луси. Паркирано беше в средата на бетонния, запечатан с епоксидна смола под. Процесът на елиминация е лесен, когато нещо струва повече от къщите на повечето хора. Почудих се защо не ми е споменала за последната си придобивка. Племенницата ми напоследък беше дистанцирана. Казваше, че е изключително заета. В повечето случаи си разменяхме гласови пощи.

— Може да ти е взела подарък за рождения ден — каза Марино.

— Взе ми. Книга. — Първо издание на „Флората на Италия“ на Гаетано Сави, но не исках да се впускам в подробности.

— Книга? Само това ли?

— Никак не е малко.

Луси ми я даде по-рано, на Деня на майката, защото знае, че обичам градините, особено италианските. Прекарала съм много часове над красиви илюстрации, потънала в спомени за местата, на които сме били с Бентън — Вила д’Есте и Вила Боргезе в Рим, Вила Грегориана в Тиволи, дворовете на замъци в Пулия на Адриатическо море.

— Но не и това. Не и ферари. Не би го направила — отговорих буквално на Марино. Подът е чист и влажен, миризмата на дезинфектант се усилваше с всяка крачка.

— Добър ден! — извикаха радостно Ръсти и Харълд от далечния край и загасиха пурите си, като си прибраха остатъците от тях за по-късно.

— Честит рожден ден, шефе! Само че защо си още тук? Кога заминаваш за Флорида?

— В момента нямам никаква представа — повиших глас аз и той отекна в празното бетонно помещение.

Те седяха в ъгъла вляво от вратата, която водеше навътре, масата бе покрита с френска селска мушама в червено и жълто, в центъра й имаше букет от изкуствени слънчогледи. Аранжировката беше доста в стил Ван Гог и можеше да се измие с маркуч. Забелязах бяла кутия за сладкиши до кафемашината върху куцата хирургическа количка от неръждаема стомана (едното й колело упорито отказваше да работи), подсладители и сметана на прах в буркан до голямата метална мивка. Няколко сини пластмасови стола и кана вода допълваха дизайна на кафене „Ла Морт“, което беше далеч от трафика с биологично опасни вещества, макар че наистина не бе добра идея да се консумират напитки и храна тук. Но хората го правеха. Аз бях виновна за това.

Ядем, пием и пушим, пускаме вътре слънчева светлина и свеж въздух, когато можем, когато не вали или не е сковал студ. Животът се бори да се наложи в царството на смъртта. Забавленията във фоайето бяха начин за справяне с грозните сцени и аутопсиите. Липсва ми пушенето, защото то ми позволяваше да се изключа за няколко минути. Вземам си кафе или чай вместо цигара. Говоря си с хората. Понякога посядам тук сама, за да си прочистя главата.

— Няма нужда да гасите пурите заради мен — казвах всеки път на Ръсти и Харълд, но това нямаше значение.

Те винаги се държаха като деца, хванати в крачка.