Патриша Корнуел
Тихият палач (35)

35.

Виждах го ясно. Високият прилив след бурята го бе понапълнил с вода. И когато изгазих по-близо до цветния каяк, той се залюля и отплава от мен като кон без ездач, като призрачен кораб.

Убиецът бе сложил сакото, ленените панталони, блузата и бельото на Пати Марсико върху седалката. Спомних си, че бележникът и ключовете й лежаха на масичка в коридора на горния етаж, а обувките й бяха разхвърляни наблизо. Току-що е била влязла, когато някой я бе уплашил до смърт.

— Подигравателно отношение и пълно безразличие към живота — каза Бентън. — Сексуална наслада от всяване на ужас и от фантазиите за реакцията на хората.

— Нямаше следи от сексуално насилие — припомних му.

— Сексуалното удовлетворение идва от насилието. — Той бе огледал тогава местопрестъплението, бе попил мълчаливо всяка подробност като някой отнесен гений аутист. — Но това не означава, че не е имало мотив — добави той. — Винаги съм смятал, че е имало, че Пати Марсико е представлявала проблем за някого.

— Съпругът й? Искал е да вземе парите от застраховката, на които е нямал право след развода? И е направил така, че смъртта й да прилича на убийство със сексуален подтекст? Точно това Ти Би Пи искаха всички да си мислят.

— Не е станало така и няма доказателства, че съпругът й е влизал в къщата, което е една от многото причини да не бъде арестуван — каза Бентън. — Освен това имаше и алиби. Бил е на работа. Видели са го поне пет-шест души.

Движейки се по магистралата „Северен бряг“ пресякохме река Пайнс. Водата й беше тъмна и пуста от двете страни на моста. Вдясно от нас заливът Броуд Саунд беше черен като космическа бездна. Навигаторът в колата съобщи, че имаме да пътуваме още петнайсет километра. Ако не нарушавахме ограничението на скоростта, ни трябваха двайсет минути.

— Грейси Смитърс. — Стигнах до това, което ме измъчваше най-много.

— И аз си мисля за същото. — Беше отпуснат и караше гладко. Лявата му ръка беше на волана и аз се пресегнах за дясната.

Сплетох пръсти с неговите и усетих топлата му гладка кожа, напрежението в изящните му мускули, твърдината на тънките му кости. Той хвърли поглед към мен, докато разговаряхме.

— Някой я е омаломощил, като е блъскал главата й в плоска повърхност, след това я е потопил във водата. Причината за смъртта й е удавяне — отбелязах. — Убийството е било режисирано и ми прилича на засада, освен ако не е била отвлечена, в което сериозно се съмнявам.

Родителите на Грейси не знаели, че тя не си е у дома, докато не станали рано тази сутрин в дома си в Сейлъм. Това ми бе казал детектив Хендерсън преди три часа, след като бе назначен по случая. Семейство Смитърс се обадили в полицията и почти по същото време тялото на дъщеря им е било открито на около седем километра югоизточно от Марбълхед Нек. Агент по недвижими имоти отишъл да нагледа къщата на Росадо и забелязал бутилка от водка край басейна. Видял, че и покривалото е частично отметнато.

Хендерсън също така ми бе казал, че в някакъв момент късно предната вечер, когато родителите на Грейси си мислели, че тя спи, момичето се измъкнало през прозореца на стаята си. Според него е имала среща с някого и този човек е бил Трой Росадо. Знаело се, че той ходи по партита със студенти от щатския колеж в Сейлъм, където бащата на Грейси преподава икономика. А преди няколко дни Трой и Грейси били забелязани заедно край банкомат в колежа. На нея й било забранено да се вижда повече с проблемния деветнайсетгодишен младеж.

Много удобно синът на конгресмена в момента никакъв го нямаше. Хендерсън се свързал с майката на Трой, която заявила, че той трябва да е излетял за Флорида рано тази сутрин за семеен уикенд с гмуркане. Била сигурна, че ако детективът провери, ще го намери там.

Трой си събирал нещата от стаята в мъжкото общежитие в академията „Нийдъм“, подготвял се да се прибира за лятото. От съображения за сигурност отказала да даде информация за частния самолет, с който той трябвало да лети.

— Големият въпрос е дали убийството на Грейси Смитърс е предумишлено, или нещата са излезли извън контрол — каза Бентън, докато минавахме през Суомскот на 129-тия километър. Тъмнината около нас беше почти непрогледна. — Дали някой е имал изгода от смъртта й. И продължавам да се питам същото и за Пати Марсико.

Представих си убийствата, сякаш се случваха пред очите ми. Струваше ми се нелогично Грейси да е убита от импулсивен тийнейджър.

— Може да е станал сексуално агресивен с нея — обясних. — Нещата може да са излезли от контрол. Но ми се струва невероятно да я е убил и след това да е проявил изобретателността и хладнокръвието да издърпа покривалото на басейна и да имитира нещастен случай с удавяне.

— Склонен съм да се съглася. — Бентън бавно погали ръката ми с палеца си. — И ако всъщност я е убил някой друг, тогава този човек трябва да е бил в къщата заедно с тях.

— Щом не е за пари, тогава за какво е?

— Нещо друго ценно. Парите са най-очевидният мотив. Но информацията е нещо, за което също си струва да убиеш.

— Като например да станеш неволен свидетел, да се озовеш на погрешното място в погрешното време — предположих.

— Точно така — каза Бентън. — Пати Марсико и Грейси Смитърс може да са знаели нещо, макар да са нямали представа, че е така.

В далечината се виждаха пръснатите светлинки на Марбълхед Нек и отвъд тях бяха пристанището и морето. Бях обезпокоена колко е тъмно, луната и звездите бяха закрити от скупчващи се облаци, но беше изключено да чакаме до сутринта. Ако се разчуе, че смятам случая с Грейси Смитърс за убийство, то местопрестъплението може да бъде подправено. Тревожех се, че дори това вече е станало. Имах нужда да видя басейна със солена вода и да взема проба от утайката на дъното, а това трябваше да стане преди проливния дъжд и ветровете, които се задаваха. Само преди минути големи капки бяха зачукали по предното стъкло, след това излязохме изпод облака. Но приближаващата буря скоро щеше да ни застигне.

Проверих телефона си с нарастващо безпокойство. Джо Хендерсън трябваше да ни посрещне и ни бе помолил да го уведомим, когато сме на час път от него. Изпратих му три есемеса, оставих три гласови съобщения, но отговор нямаше. Обадих се в разследващия отдел на полицейското управление и мъжът, който ми вдигна, каза, че Хендерсън си е тръгнал в 18 часа.

— Горе-долу по времето, в което говорих с него — отвърнах. — Той се съгласи да се срещнем.

— Но не в работно време, което е реверанс. — Не беше много приятелски отговор.

— Чудя се дали нямате начин да се свържете с него. Специален агент Бентън Уесли и аз сме може би на двайсет минути път от вас. Става въпрос за…

— Да, госпожо. Знам за какво става въпрос. А вие си водите и агент на ФБР, така ли? Чудя се кога и ФБР се замеси и защо никой не си е направил труда да го спомене? — Не беше враждебен или груб, но не беше и с отворени обятия.

— Той случайно беше с мен. — Не му казах, че специален агент Уесли ми беше съпруг.

— Изчакайте да видя дали Джо си е у дома. Нали сте наясно, че очакваме лошо време?

— Затова идвам сега.

Чух го как се обажда на стационарен телефон, разбрах, че фамилията му е Фридман и е детектив. Поговори набързо с някого, дочух, че Джо Хендерсън „имал среща със съдебния лекар в къщата на конгресмена, където се удавило момичето“.

— Разбира се, че знам. И аз така мислех. За последно говорихте за девет часа и след това той смяташе да се прибере. Добре. Разбира се, звучи логично. — Сержант Фридман каза на човека, с когото говореше по стационарния: — По онова време си купуваше кафе и тъй като това беше преди повече от два часа, може да се е върнал пак до „Старбъкс“ за още, знаеш го какъв кафеман е. — Засмя се. — Да, това и бебетата го знаят. Благодаря ти отново. Извинявай, че те обезпокоих.

След това Фридман ми се обади отново и научих от него, че мобилните връзки не са добри тук. Вероятно това обяснявало защо не можех да се свържа с детектив Хендерсън. Освен това може би бил отишъл някъде да си купи кафе или пък и сандвич. Вероятно е изскочило нещо или пък Хендерсън е забравил, предположи Фридман.

— Забравил? — повторих аз.

— Много му се събра. Не само на работа. Той тренира футболния отбор и със съпругата му имат тримесечни близнаци. Нека го кажем така — Джо е страхотен човек, един от най-добрите ни детективи, но понякога помни колкото комар.

— За да сме наясно — отвърнах, — щом го няма, бихме искали да огледаме басейна и мястото около него, но не искаме да тревожим съседите.

— Не се притеснявайте за това. Най-близкият съсед е на десет акра разстояние. Ходих там тази сутрин, когато намериха тялото. Доста е усамотено. Нямам представа защо ще го правите по тъмно. Там става като в черна дупка, а ако докараме осветление или ако затрещят гръмотевици, няма да искате да сте наблизо.

— Времето е от първостепенно значение.

— Ще се обадя на диспечерите, за да им напомня пак и да е сигурно, че няма да ви объркат с нарушители.

Той почти се шегуваше, но това, което ми направи впечатление, беше думата „пак“. Джо Хендерсън бе споделил плановете си със сержанта и информацията бе изтекла по радиостанцията. Последното не беше добре. Спомних си за пикапа на Блум, който ни следваше, и за скенера вътре в него по-рано тази сутрин.

— Ако детектив Хендерсън не е там, като пристигнем, бих искала да пратите някой друг възможно най-бързо — информирах Фридман. Държах се напълно професионално.

— Аз ще дойда.

— Благодаря. — Тонът ми никак не беше ведър.

Приключих разговора и Бентън каза:

— Те, изглежда, не приемат нещата много сериозно.

— Повечето си мислят, че това, което съм намислила, може да почака до сутринта, ако изобщо е необходимо.

— Значи не те познават.

— Не всеки детектив на света би сметнал бдителността ми за нещо хубаво.

Бях дочула някои клюки. Винаги стигаха до мен, обикновено чрез Брайс. Била съм се вманиачавала, била съм питбул, който не знаел кога да пусне. Претоварвала съм полицаите и съм поставяла на изпитание добронамереността им. Била съм доктор Смърт. Истинска напаст.

— Да не говорим, че когато всички се обединят около някоя версия и аз я отхвърля, това невинаги изпраща добри сигнали — отвърнах. — На полицаите в този случай им е най-удобно да обявят смъртта на Грейси Смитърс за нещастен случай вследствие на удавяне. Те не знаят, че доктор Кейто е неопитна. Все още не е пълноправен специалист, няма да я задържа, след като специализацията й свърши, но не мога да им го кажа. Току-що усложних живота на всички.

— Когато постъпваш правилно, винаги така става — отговори ми Бентън.

Следващите десет минути криволичехме по тесни пътища с различни имена, които водеха към имоти на първа линия. Прозорците им светеха в тъмнината, но не успяваха да я разпръснат. Бентън спомена Джули Истман, жената от Ню Джърси, застреляна на ферибота миналия април. Искаше да знае какво ми е казал Марино за нея.

— Само че е бил гадже на майка й в гимназията — отвърнах.

— Бет Истман, майката, все още живее в Байон. С Марино си контактували от време на време в Туитър. — Той смени предавката и двигателят изръмжа силно в по-ниска октава.

— Предполагам, че си получил тази информация от Луси, но защо според теб тя има значение?

— Ако някой е искал да разбере с кого се познава Марино, това не би било трудно.

— Марино и любимата му от гимназията с лични съобщения ли са контактували, или чрез туити? Защото ако са лични съобщения, те не са публични.

— Може някой да му е хакнал акаунта — каза Бентън. — Притеснявам се, че си имаме работа с някой, който има изключителни компютърни способности, а това би обяснило туитите, които не можем да проследим, а вероятно и измамата с твоята кредитна карта. Всичко това се случва пред последните няколко месеца, и то непрекъснато. Всеки път, когато си вземеш нова карта, се повтаря. И въпреки че не бих искал да ти насаждам необосновани страхове, се тревожа, че може би има пробойна в сигурността.

— Но когато го казах тази сутрин, ти го отхвърли.

— Не исках да развалям почивката ни.

— Е, тя вече е развалена, така че давай, доразвали я.

— Луси твърди, че е невъзможно някой да прониква отвъд защитата на Криминологичния център, но аз не споделям тази нейна увереност — каза Бентън.

— И откога си го мислиш?

— Не ми излиза от ума през последните седмици. С напредването на деня подозренията ми се засилиха.

— Е, аз пък споделям увереността на Луси. Не мисля, че и Националната агенция по сигурността може да проникне през нейните защити, Бентън. — Не преувеличавах.

Още от тийнейджърските си години Луси работеше за ФБР и беше сред основните разработчици на системата за изкуствен интелект CAIN. Писането на код за нея беше толкова естествено като боравенето с мощни машини. Нейната защита от вируси и зловредни програми беше автоматична и непреодолима. Пробойна в системата за сигурност беше нещо, което племенницата ми приема много лично. Би било фатална грешка. Тя не би я позволила.

— Лесно се става самодоволен — каза Бентън.

— Мислиш, че Луси е станала самодоволна?

— Не й липсва увереност — повтори той. — Толкова много увереност, че понякога престава да бъде обективна. Това им е проблемът на нарцисистите.

— Сега пък е нарцисист. Социопат и нарцисист. Какъв късмет е извадила, че има близък роднина, който може да й направи психологически профил.

— Стига, Кей — каза той тихо. — Тя си е такава, но това не означава, че е лоша, а че би могла да бъде.

— Всеки би могъл.

— Това е самата истина.

— Да не би да имаш съмнения за нея, които не споделяш с мен? — Спомних си надменността й, параноята и причината, поради която вече не носеше фамилния пръстен на Джанет.

— Не знам.

— Мисля, че знаеш. — Не свалях очи от него.

— Водехме разговори, които ме разтревожиха относно психичното й състояние — каза той. — Мислите й, че хора като Джен Гарате искат да й навредят и така нататък…

— Така нататък? — Нямаше да го оставя просто ей така да пусне този коментар. — Имаш предвид, че повече от един човек иска да й навреди според нея?

— Забележки и алюзии, които ме тревожат. Достатъчно е да отбележим, че последните събития в личния й живот я дестабилизираха.

— Какви последни събития?

— Случващото се между нея и Джанет, както и доказателства, че в компютърната й империя има пробойна, непреклонността й, че това е невъзможно — каза той. — Е, възможно е. И колкото повече го отрича, толкова повече съмнения имам.

— За какво?

— За това кой го прави.

— Да не би да намекваш, че Луси е скалъпила всичко? Непроследимите съобщения до мен, измамата с кредитната карта? — Гледах го като ударена от гръм. — Да не би да мислиш, че Луси е стрелецът?

— Скалъпила е добра дума — отвърна той уклончиво. — Някой е скалъпил нещо.

— И какъв е мотивът на този някой да скалъпва всички тези неща напоследък?

— Съобщенията в Туитър също като монетите, а вероятно и ползването на кредитната ти карта може да е зов за внимание.

— А куршумът с тройката върху него? — добавих. — Същото ли е?

— Да. Знак от някой невидим, който ни е под носа.

— Луси ни е под носа. — Очите ми бяха впити в острия му сериозен профил. Той намекваше за хипотеза, която за мен беше немислима.

— Не съм готов да отида толкова далеч, никога не бих искал да го правя, Кей. Но нека го кажа така — някой прекалено се интересува от нас.

— Затова ли беше толкова ядосан преди малко, когато почти изблъска пикапа от шосето?

— Не ми харесва това. — Челюстта на Бентън отново се стегна. — Не ми харесва, когато ни навлизат в личното пространство, независимо кой го прави.

— Ами другата жертва в Ню Джърси? Тя как се вписва в тази теория?

— Джак Сигал — отвърна Бентън. Имотът на Росадо се показа пред нас. Алеята завиваше рязко на дясно и не беше осветена, но забелязах, че вътре в къщата светеше.

— Той отварял ресторанта си, отключвал задната врата, когато бил прострелян — каза Бентън.

— Марино има ли някаква връзка и с него?

— Не — отговори Бентън. — Но ти имаш.

— Аз?

— Синът му е Дик Сигал.

— Нямам представа кой е. — Но името докосва нещо дълбоко погребано в паметта ми.

— Когато си работила в Съдебната медицина в Манхатън, синът на Джак Сигал — Дик, се е самоубил, или поне така твърдят полицейските доклади. Това е било преди пет години. Според докладите скочил от моста Джордж Вашингтон и семейството отказало аутопсия по религиозни причини — каза Бентън и случаят се върна в съзнанието ми. — Накарали равина им да те посети и еврейската общност била доста разгневена, когато ти въпреки всичко си извършила аутопсията.

— Без компютърна томография нямах избор. Така повелява законът и добре че го спазихме, тъй като се оказа, че някой е помогнал на Дик Сигал да скочи от моста. Намерих синини, а и няколко момчета от училището му бяха заподозрени, но не получиха обвинения, тъй като нямаше достатъчно доказателства.

— Още нещо, което лесно можеш да научиш — каза Бентън. — Информацията за случая е публична, ако знаеш къде да търсиш. Ако опишем всичко на табло, ще изглежда като паяжина и трябва да си достатъчно честна, за да се замислиш кой би могъл да е в центъра й.

— Ако ти знаеш нещо, аз не знам — започнах, но сърцето ми се сви от ужас.

— Не знам нищо със сигурност. Но каквато и да е истината, ще трябва да се изправим лице в лице с нея. Без значение какво съдържа.

Той зави по павираната алея и аз забелязах необозначен черен джип тахо, паркиран близо до триетажната къща, която познавах от снимките. Детектив Джо Хендерсън беше тук и по всичко личеше, че е вътре, което беше неочакван бонус. Не се и надявах, че ще ни пуснат да се разхождаме навсякъде из имота на конгресмен Росадо.

Слязохме и усетих вятъра и прибоя. Докато вратите на колата се затваряха с меко тропване, в главата ми светна червена лампичка, защото забелязах няколко неща едновременно. Задната врата на къщата беше леко открехната и от нея по покритата с тухли площадка и стъпалата се сипеше светлина. Бентън извади пистолета си от кобура под сакото. Нямаше и следа от хора, но въпреки това в някои стаи светеше, а черният джип не бе дошъл сам дотук.

Бентън докосна капака и установи, че е студен. В пространството между двете предни седалки имаше картонена поставка с две големи кафета. Капачките на чашите не бяха махнати, между тях се виждаха салфетки, дървени бъркалки и пакетчета захар. Преносимата радиостанция я нямаше на мястото й, вратата на шофьора беше заключена. Бентън насочи глока надолу встрани от тялото си, докато се отдалечаваше от джипа и се оглеждаше и ослушваше. Беше напрегнат, защото аз бях с него, но за мен не беше безопасно да стоя заключена в колата му.

Той тръгна към задната врата на къщата, стъпваше леко като котка, крачеше съвсем тихо по старите павета с наскоро подрязана трева отстрани. Моравата изглеждаше тучна и добре поддържана. Пазеше ме с тялото си. Но ако имаше проблем, нямаше къде да се скрия. Изкачи се по стъпалата и бутна леко вратата с върха на обувката си. Извика името на Джо Хендерсън няколко пъти, но никой не му отговори. Отвори вратата по-широко. Бях подготвила телефона си да звънна в полицията. Бентън вдигна пръст и ме спря.

— Диспечерът вече е уведомил патрула — каза той тихо и аз разбрах какво има предвид.

Ако някой прослушва честотите на участъка в Марбълхед, щеше да разбере, че сме тук. Погледнах часовника на телефона си. Бях се обадила в детективския отдел преди двайсет и четири минути. Преди това около шест вечерта звънях да търся Хендерсън, за да го предупредя, че Грейси Смитърс е била убита, и диспечерът го бе издирил в ефир и му бе дал моя номер. Той се бе свързал с мен и разговаряхме.

— ФБР! — извика Бентън, застанал отстрани на вратата, като ме закриваше с тялото си. — Хендерсън? Ако има някой вътре, веднага да се представи!

Вятърът се втурна от морето, разклати дърветата и се плъзна покрай къщата с тихо свистене. Тишина, никакви човешки звуци, никакъв знак, че наоколо има някой. Той остана в същата поза, стиснал насочения напред пистолет с две ръце с пръст на предпазителя.

— Обади се за подкрепление — каза той. — Дай им номера на джипа и се увери, че е негов.

Набрах. Почти веднага ме стресна съобщението на диспечера, който искаше подкрепление. Бентън изрита вратата и я отвори напълно. На три метра навътре, малко вляво, върху дървения под лежеше преносима радиостанция.