Патриша Корнуел
Тихият палач (36)

36.

Зад къщата имаше обширно пространство с терасирано каменно покритие. Там беше непрогледна тъмнина, която се нарушаваше само от червените и сините пулсиращи светлини в далечината. Лъчите, идващи от полицейските коли, които претърсваха терена за Джо Хендерсън.

Автомобили на униформени и детективи бяха паркирани зад черния джип тахо, с който той пътуваше от вкъщи за работа и обратно, но нямахме и най-малка представа къде е. Не си вдигаше телефона и нямаше следи, че е отишъл по-далече от входа при влизане в къщата, която беше мебелирана, но стерилна.

Цялостното претърсване не отне повече от трийсет минути. В шкафовете нямаше нищо, никакви лични вещи, чаршафи, дори сапун, а само мебели, щори и пердета и бутилки с вода и бира в хладилника на бара. Къщата изглеждаше необитаема, изоставена. Водата в тоалетните не бе пускана отдавна и когато пуснах кранчетата на мивките, от тях отначало потече кафеникава течност.

И въпреки това някой бе влизал по-рано и вече бяхме сигурни, че е бил Хендерсън. Този човек бе светнал лампите в преддверието, в коридора, в бара и в кухнята и вероятно си бе тръгнал през задната врата, без да я затвори докрай. Детективът с нас — същият сержант с фамилия Фридман, каза, че Хендерсън не е възнамерявал да влиза в къщата. Нямал е нито ключ, нито съдебна заповед. Сигурно е сторил същото, което направи и Бентън. Видял е, че вратата е открехната.

— Допреди два часа това беше нещастен случай вследствие на удавяне — продължи да говори Фридман, докато вървяхме по каменна пътека към водата с фенерчета в ръка. Усетих страх в гласа му, неуловим като кучешка свирка. — Нямахме причина да претърсваме или да запечатваме къщата. Хлапетата не бяха влизали в нея.

Говореше за Грейси Смитърс и Трой Росадо.

— Доколкото знаем — припомни му Бентън. — Бих се обзаложил, че Трой е знаел как да влезе, ако поиска.

— Когато пристигнахме тук тази сутрин, след като тялото бе намерено, задната врата беше заключена — каза Фридман.

— А записите в алармената система? — попита Бентън.

— Със сигурност не съм с подходящите обувки за това. — Фридман беше нисък, пълен, с кръгъл гръден кош и официалните му обувки, които носеше заедно с костюма, не бяха удобни за вървене по хлъзгави листа и камъни. — Агентката по недвижими имоти не ни помогна много, не успя да си спомни кога е проверявала мястото. Влизала е и е излизала почти всеки ден, но не по график, просто ако се е намирала наоколо, заради притеснения от вандализъм.

— Не съм чувала това тук да е проблем — отвърнах. — Марбълхед се смята за сигурно място с малко насилие и грабежи. Но пък и няма нужда аз да ви казвам това.

— Доверявам се на това, което тя ми каза. А проблемът със записите в алармената система е, че тя не помнеше кога точно е идвала. Например записано е, че алармата е изключена в десет и петнайсет предната вечер и изобщо не е включвана пак.

— И тя казва, че не помни дали тя го е направила? — Не вярвах на агентката, която и да беше. Бентън беше пред мен, не говореше много, но знаех, че слуша внимателно.

— Не мислела, че е била тя. — Фридман пазеше равновесие, като стъпваше бавно. Изглеждаше задъхан, превъзбуден и напрегнат, очите му шареха навсякъде. — Но сигурно е забравила. Изведнъж е получила амнезия.

— Тя е лоялна към собствениците. — Изобщо не се съмнявах в това, особено като се имаше предвид кои бяха те. — Подозирам, че последното нещо, което би искала да направи, е да им докара неприятности и да си загуби комисионната.

„Може би щеше да загуби и повече от това“, помислих си веднага. Каквото и да беше извинението на агентката, звучеше ми невероятно да се отбива всеки ден, освен ако не е показвала имота толкава често, което не беше така. Фридман каза, че рядко някой идвал на оглед в имението на Росадо. Било прекалено скъпо за региона и изисквало иконом на пълно работно време. Или поне така му казала агентката, макар че от нейната уста това прозвучало повече като похвала, отколкото като упрек. У мен започна да се оформя подозрение.

— Трой — каза Бентън, докато слизахме по ниските каменни стъпала, обрасли с мъх и покрити с изсъхнали листа, които водеха надолу през дърветата. — Знае ли тя дали той е идвал в имота? Подозирам нещо, но тя каза ли нещо по въпроса? Той учи наблизо и непрекъснато се забърква в неприятности.

— Не си спомням да е говорила за него.

— Той очевидно е бил с отнета шофьорска книжка — казах аз това, което Луси бе изровила — и по едно време е ползвал транспортни услуги от типа на „Юбер“. Трябва ти само приложение на телефона и кредитна карта. Рядко ти пращат един и същ шофьор два пъти. А коя е агентката? — попитах аз тогава.

— От някаква компания, която представлява голяма част от имотите на първа линия тук, в Глостър, Кейп, Бостън. — Фридман ми каза името на жената, с която бе говорил, но то не ми говореше нищо.

Но компанията беше същата, за която работеше Мери Сап. Предложих да разберем кой беше истинският собственик зад всичките офшорки и ООД-ета. Напомних им, че Боб Росадо е инвеститор в недвижимости, който е натрупал цяло състояние от закупуване на обезценени имоти и преобразяването им. След това бе влязъл в политиката и бе спечелил място в Конгреса.

— Да, знам всичко за конгресмен Росадо и неговия син непрокопсаник. — Фридман светна с фенерчето в краката си. — Преди две лета арестувах Трой за кражба в магазин за алкохол край Сийсайд Парк.

— Какво се случи? — попита Бентън.

— Баща му се появи с окръжния прокурор, това се случи.

— С други думи, нищо — обобщих.

— Това си е традиция при тях. Но ако Трой има нещо общо със случилото се с Грейси Смитърс? Ако нещо е станало с Хендерсън? Вече говорим за различен край на историята. Ще го пратя зад решетките, ако ще това да е последното нещо, което ще направя. Къде всъщност е той?

— Чудя се дали семейство Росадо не са наели някой, който да наглежда имота — изрекох на глас това, което вече започвах да си мисля. — Някой, който и сега е наоколо и може би е тук, откакто къщата е излязла на пазара. Агентката е казала, че се нуждае от иконом. Въпросът е дали го е казала просто така, или защото семейство Росадо вече са наели такъв.

— Не го е споменала изрично, останах с впечатление, че тя се грижи за всичко. — Фридман все повече се разстройваше. — Не разбирам. Къде, по дяволите, би могъл да е той? — Говореше за Хендерсън. — Какво го е накарало да изпусне проклетата радиостанция? Няма следи от борба. Сякаш се е стопил във въздуха. Не ми се връзва да слезе от колата и да си остави и кафето вътре.

* * *

От двете страни на стъпалата имаше стени, построени от същия груб сив камък. Колкото по-надолу слизахме, те ставаха все по-високи, издигаха се над главата на Бентън, когато теренът се изравни.

Долавях остър мирис на гниещи листа и изсъхнало дърво, а вятърът донасяше свежия солен дъх на морето върху каменистия бряг петнайсетина метра пред нас, където дърветата и другата растителност свършваше. Камъчетата тракаха и съчките се чупеха, когато излязохме от оградената със стени пътека и тръгнахме с фенерчетата да търсим някакви следи от Джо Хендерсън, някакви знаци какво се бе случило с Грейси Смитърс, преди някой да изхвърли тялото й в басейна.

Пред мен и вдясно от мен имаше разрушени стени, може би стара сграда върху имота отпреди много време. След това долових друг мирис. Слязох надолу и той се усили. Обгорено дърво. Тесният лъч на фенерчето ми облиза въглените и полуизгорелите пънове на малка площадка, където грубият пясък обграждаше наскоро ползвано огнище. Забелязах, че пясъкът от едната страна е разбутан.

Имаше отпечатъци на ръце, обувки, вдлъбнатини и бразди, където някой бе седял и се бе движил доста. Веднага се сетих за борба. След още една стъпка под фенерчето ми проблесна нещо златно. Седнах на петите си и извадих чифт чисти ръкавици от един от джобовете на панталоните си.

— Е, това дава отговор на поне един въпрос. — Избърсах песъчинките от тънка златна верижка, колие с името Грейси, а извивката на „е“-то бе украсена с малък кристал.

— Значи тя със сигурност е била тук. — Фридман се наведе по-близо и погледна верижката в ръката ми под лъча на фенерчето си.

— Вероятно са седели около огъня — отвърнах. — Закопчалката е счупена, което се връзва с това, което видях на снимките от аутопсията. Имаше тънко линейно охлузване на дясната страна на шията, което може да е причинена, ако някой насилствено й е свалил колието.

Отворих металното си куфарче, прибрах верижката в плик за доказателства и я надписах.

— Имаш предвид, че е станало, докато е била жива? — Докато говореше, очите на Фридман не спираха да се движат. — Някой е искал да й го открадне?

— Може да е било сувенир — предложи Бентън. — Но ако е така, защо още е тук?

— Може да се е закачило в нещо, като например дреха, ако се е събличала или е била съблечена — предположих аз.

— Значи може да е била край огъня и да се е натискала с Трой Росадо? — каза гневно Фридман. Освен това беше и уплашен.

С всяка изминала минута напрежението у него ставаше все по-осезаемо. Опитваше да се съсредоточи върху убийството на Грейси Смитърс, но не спираше да мисли са Хендерсън и ужасните неща, които може да са му се случили.

— Каквото и да е станало, отначало е възможно да е било по взаимно съгласие — отвърнах. — Но със сигурност знам, че не е умряла тук.

— Той може да я е пратил в безсъзнание и да я е завлякъл до водата и да я е удавил там. — Фридман огледа пясъка и въглените под лъча не фенерчето си. Потеше се обилно.

Погледнах към Бентън. Неговото внимание бе приковано върху тъмния хоризонт и наелектризираните черни облаци, които се издигаха там. Не откъсваше очи от морето и небето.

— Няма следи да я е влачил, например няма охлузвания, които да говорят за нещо подобно. — Взех проба от пясъка край огнището. Беше груб, гранитен, със сивокафеникав цвят.

Той би трябвало да съдържа микроскопични следи от обгорено дърво, което не очаквах да може да се намери на плажа. Имах инстинкт да предвиждам най-лошото и дори не забелязвах как се случва. Всички въпроси, които можеха да разколебаят логичните заключения на съдебните заседатели, със сигурност щяха да бъдат зададени и аз вече очаквах подобно питане. Как може да съм сигурна, че пясъкът, който Грейси е аспирирала, е от плажа? Исках да съм сигурна, че няма да има объркване. Представих си крехкото четиринайсетгодишно момиче, още дете, и възмущението ми се наелектризира като облаците над нас.

— Има солидни доказателства, че се е удавила, вдишала е вода и нещо, което може да се окаже пясък от плажа. Предлагам веднага да изследваме това за ДНК. — И подадох на Фридман плика, но той почти не ме слушаше. — На ваше място не бих чакала. Занесете го в някоя криминологична лаборатория още рано сутринта.

Бентън се бе приближил до брега и лъчът на фенерчето му се движеше по границата с водата. Вълните се надигаха, изливаха се върху кафеникавия, осеян с камъни пясък и образуваха дантели от бяла пяна. Звукът на прибоя беше силен и всепроникващ. Приближих и лъча от моето фенерче към водата, осветих чакъл, посипан върху малки камъни, които ставаха все по-големи, а след това се превръщаха в скали и солидни образувания. Стигаха до малък сух басейн, оголен от отлива, до който стигаха само най-бурните вълни. И в него присветна цветно стъкло.

Бирени бутилки стояха напълно изправени в плитчината, а етикетите им бяха в една и съща посока. Бях благодарна, че съм с гумени ботуши с дебели подметки, докато се катерех по излъскания от вълните гранит. Имаше четири зелени бутилки от „Сейнт Поли Гърл“, същата бира, от която имаше и в хладилника на бара, както и постлана хавлиена кърпа и яке от изкуствена кожа с апликации във формата на цветя. Беше с вдигнат цип и прилежно сгънато, сякаш изложено на витрина в магазин. Погледнах етикета под яката, без да пипам дрехата. Беше малък размер. Направих снимки.

— Мога да се погрижа за това, освен ако вие не искате да го направите — извиках на Фридман, който ставаше все по-разсеян.

— Направете го. — Почти не погледна към мен.

Вятърът напираше, люлееше дърветата и миришеше на дъжд. Взех якето и проверих джобовете.

— Вероятно ключ за дома, мобилен телефон — казах му, но той изобщо вече не ме слушаше. А Бентън се бе приближил към мен. — Балсам за устни, ментови бонбони, банкнота от пет долара, три монети от 25, от 10 и от 5 цента. — Прибрах ги в пликове. — И четири бирени капачки. — Капачките бяха огънати от едната страна, когато са сваляни от бутилките, и това също беше нарочно.

Съмнявах се, че Грейси Смитърс е отваряла бирите и е запазила капачките, а наоколо не се виждаше отварачка. Тя не беше тук. Сгънах пак якето и го поставих в плик. Кръвната й проба за алкохол беше отрицателна. Тя не беше пила, но някой друг беше и подозирах, че този човек прилежно и маниакално бе наредил празните бутилки, кърпата и якето. Сетих се за китарите на стойките им в апартамента на Фарар стрийт, за кутиите с презервативи и имодиума в шкафа — колко идеално бяха аранжирани. След това мислите ми се върнаха към възможността да има иконом, чиито задължения включваха доста повече от опазването на сигурността на имота на семейство Росадо. Трой имаше нужда от непрекъснато наглеждане, в това не се съмнявах. Някой трябваше да го вади от кашите, в които се забъркваше.

— Искате ли да погледнете? — викнах към Фридман над надигащия се прибой и вятъра, който вече започваше да фучи.

— Скоро ще стане лошо. — Той се взираше в моята посока, когато светкавица освети тъмните планини от облаци и изтрещя гръмотевица. — Трябва да се движим бързо! Не е хубаво това да ни застига!

Направих още снимки и след това хванах кърпата за ъгълчето. Беше в бяло и синьо, с рисунки на котви. Почудих се откъде се бе взела. В къщата нямаше хавлиени кърпи. Видях какво има под нея и изпитах същото раздиращо чувство, както когато видях лодката да плава в наводненото мазе, същото, което усетих, когато намерих седемте монети на зида ми — всичките от една и съща година, с ези нагоре, сочещи в една и съща посока, чисто нови.

Кървавото петно беше с размерите на дланта ми, тъмнокафяво, с няколко дълги светли косъма, залепнали за него. Направих още снимки, докато Бентън се катереше при мен. Показах му какво бях намерила и нямаше нужда той да ми казва, че всичко беше нагласено. Не че кръвта и космите не бяха истински. Не че това не беше мястото, където някой бе ударил главата на Грейси Смитърс в твърда плоска повърхност, закръглен камък или гранитна скала. Но останалото беше за този, който го открие, и посланието ставаше все по-страшно.

— Като пушене на цигара след секс. — Бентън продължаваше да се взира в морето. — Да разпериш хавлиена кърпа над кръвта на жертвата, да седиш на нея до прилежно сгънатото й яке, да пиеш бира и да се наслаждаваш на последствията.

— Това не ми прилича на нещо, сторено от импулсивен деветнайсетгодишен младеж.

— Няма начин — каза той. — Каквото и да се е случило между тях, то най-вероятно е станало край огъня, където й е било скъсано колието. Подозирам, че Трой е станал сексуално агресивен с Грейси, която е малолетна, и това е щяло този път наистина да му създаде проблем.

— Двама души са замесени в убийството й, така ли?

— Трой е започнал и някой друг, много по-опасен, със силен самоконтрол, е трябвало да почисти след него. Някой, на когото вероятно плащат, за да оправя кашите на Росадо, и той изпитва удоволствие от това. Сексуално удоволствие — каза Бентън.

— Да не би да си мислиш за Ранд Блум?

— Не. Мисля си, че конгресмен Росадо може да има свой личен чистач, да си е наел психопат — отвърна Бентън, докато Фридман крачеше нервно по брега и увеличаваше звука на радиостанцията си.

Извадих тампони и малкото шишенце със стерилизирана вода от куфара си.

— Двайсет и седем — каза в говорителя Фридман.

— Девет слуша — отвърна женски глас и Фридман се приближи към каменните стъпала, които водеха обратно нагоре към каменната повърхност зад имота.

Попих кръвта, взех космите с пластмасови пинсети.

— Превключвам. — Фридман звучеше много напрегнато. — Двайсет и седем.

Започнах да прибирам кърпата и бирените бутилки в пликове.

— Потвърждавам — каза силно Фридман по радиостанцията.

Бентън се изправи и пак заби поглед в тъмния хоризонт.

Гръмотевицата беше още по-шумна и близка, разлюля цялото нощно небе, а светкавицата освети буреносни облаци, които бяха настръхнали един срещу друг като гневни богове. Слязохме от скалата на плажа и аз взех шепа пясък точно когато започна да вали. Дъждът беше внезапен и студен, падаше тежко, без предупреждение. Фридман не спираше да говори по радиостанцията си, докато се качваше обратно по покритите с мъх и листа стъпала, които от капките ставаха хлъзгави като стъкло.

— Трябва да намерим на кого е това — каза Бентън, докато се взираше в откритото море.

На около километър от брега беше закотвена платноходна яхта със свалени платна. Беше голям съд, поне осемнайсет метра. Под мигащата светлина на един фар едвам виждах крана, корпуса и такелажа. Въжетата висяха надолу от кърмата и се потапяха във водата, когато прибоят разлюляваше яхтата.

— Странно място за закотвяне, океанът не е пристанище. — Бентън отметна мократа си коса от лицето. Дъждът бързо ни мокреше до кости. — Изглежда, че има спасителна лодка, но къде е тя?

Фридман беше изкачил половината стъпала, докато дъждът се изливаше като стена.

— Басейнът! — извика той и за малко да падне, когато се затича нагоре.