Патриша Корнуел
Тихият палач (41)

41.

Той се облегна на пейката, вкара потните си ръце в джобовете и погледна надолу към мен.

— Аз не съм ти враг — каза Къстър. — На твоя страна съм.

— Не знаех, че има страни. — Потиснах беса, който не исках да изпитвам.

— Нека го кажем така. Ако си мислех, че Луси е от лошите, тя нямаше да е тук с нас на стрелбището. Но аз не мисля така. Федералните го мислят, а ти знаеш какво казват в моя бранш. Много хора отиват в ареста, защото е прекалено очевидно и лесно да заключиш, че са престъпници. Което не значи, че са.

— Твоят бранш? — Разгорещените ми емоции започваха да се уталожват от нажежени до червено до кротко врящи.

Спомних си, че имам силна воля. Фокусирах се върху това. Трябваше да остана спокойна.

— Армията. Полицията. Университетът на живота — каза той. — Знам, че си омъжена за ФБР.

— Само за един от техните агенти.

— И предполагам, че не трябва да се тревожиш за него?

— ФБР свързвали ли са се с теб? — Исках да го чуя как го казва.

— Разбира се. Би трябвало да се очаква.

— Бентън Уесли? Говорил ли си със съпруга ми за племенницата ми?

Къстър извади ръце от джобовете си. От брадичката му капеше пот, очите му бяха като смарагди на фона на лъщящата му загоряла кожа.

— Виж, тук има много предистория, която ти няма как да знаеш. Марино е от Байон, а аз съм израснал в Трентън. Знаем се отдавна и през последните шест-седем месеца прекарваме доста време заедно. Вероятно си наясно, че той се свърза пак с гаджето си от гимназията Бет Истман. Започнаха да излизат и тогава дъщеря й беше застреляна, докато слизала от колата си на ферибота. Джули беше на двайсет и осем. Току-що бе получила повишение в „Баркли“ и се бе сгодила.

— Ужасно — отвърнах. — Всичките тези убийства са такива. Безсмислени и хладнокръвни.

— Известно време си мислех, че убиецът има лична информация за всички вас и тогава нещата започнаха бързо да ескалират. Това се случи преди месец — продължи Къстър. — Марино каза, че трябва да пресечем всичко още в зародиш, да изградим обвинение, преди някой друг да го направи. Той ми има доверие, защото сме приятели и познава племенницата ти от дете. Знае историята й и вижда какво се готви. Въпросът е да разберем дали бивш федерален агент и разследващ хакер като Луси Фаринели открива разни подробности, защото може или защото тя ги създава. Като непроследимите съобщения в Туитър. Хакването на базата данни. Стрелбата от такава височина, че се предполага, че е от хеликоптер.

— И защо ще го прави?

— Знаеш историята. Предвидима е. Натрупва й се повече стрес в живота, който я изважда от релси. Виждал съм го и преди, ти също.

— Няма история. — Нова вълна от гняв премина през мен. — Някой може да се опитва да натопи Луси, но не е направил достатъчно, за да се вържем. Нищо от това, което описа, не издържа на по-задълбочен анализ.

— Хора са затваряни за доста по-малко. Били са унищожавани. Имахме случай миналата година, сигурно си чула за него. Фермер си орял в полето и изкопал скелет, който се оказал на двайсетгодишно момиче, което изчезнало от Бруклин през 2010 година. Колкото повече се опитвал да е полезен, да събира информация и да помага на федералните, толкова те ставали по-подозрителни. Сега той само разговаря с адвокатите си. Фалира. Пълен парий. Жена му го напусна. Може да бъде довършен за нещо, което изобщо не е извършил, само защото се е опитвал да бъде добър човек. Виждаш ли как става?

— Знам как става. — Осъзнах колко съм разстроена. Бях толкова ядосана, че беше страшно.

— Затова, позволи ми да ти помогна да хванеш лошия, но трябва да стоиш тук, на този стол. — Той потупа сгъваемия стол през пейката, на която се бе облегнал и където бе нагласен зареденият снайпер. — Фасулска работа? Искам сама да разбереш.

Останах на мястото си, права зад прицела на триножника.

— Скорост при излизане от дулото, скорост на вятъра, температура, атмосферно налягане и вид куршум. И хубавото на това бебче — той посочи пушката — е, че само̀ си пресмята, стига да му въведеш вида амуниции и вятъра, който точно в момента е променлив и минимален, но е напът да стане по-силен. В четвъртък сутринта в Кеймбридж около времето, в което Джамал Нари е бил застрелян, вятърът е бил десет възела от север. Сега се е обърнал, затова е толкова ужасно горещо.

Преместих мерника, намерих червените метални мишени, закачени с вериги на стойките на разстояние от сто метра до километър и половина. Последната извивка на хълма, която можех да видя, приличаше на мираж на морска вълна в жегата, а мишената беше не по-голяма от топлийка. Опитах се да се успокоя. ФБР на няколко пъти почти съсипа Бентън, а сега с удоволствие съсипваше Луси. Гневът ми беше огромен. Нямаше да мине. Това беше семейството ми.

„Никой нямаше право да докосва семейството ми.“

— Стрелецът очевидно знае какво прави и избира амунициите според случая — продължаваше да говори Къстър. — Някои куршуми са хлъзгави при вятър, но LRX са направо ужасни. Те минават през нестабилна атмосфера, през плът, кост, в каквото попаднат. Масивна експлозия и раната изглежда като желе.

— Ами субсоничните?

— Не мисля. Те се движат със скорост, по-ниска от 365 метра в секунда. Но по-лек заряд — да — каза той. — Добави това към голямото разстояние и скоростта рязко пада. Куршумът губи кинетична енергия. Ако планираш правилно, той остава недокоснат и може да се намери.

Насочих мерника обратно към Марино и Луси, които закрепваха балистичната глава с още самозалепваща се лента. Видях, че са използвали гумения чук, за да забият стоманения кол в пръстта и го бяха оградили с камъни.

— Кажи на глас какво си мислиш — казах на Джак Къстър.

— Да кажем, че някой от тези излезе от дулото със скорост 750 вместо с 850 метра в секунда. — Той взе патрон от кутията и го вдигна. — С други думи, съвсем малко по-лек барутен заряд. На хиляда метра скоростта ще падне под 350 метра в секунда или с енергия, по-малко от 550 джаула.

— И в зависимост какво удари, може да има много малък взрив или косвени поражения.

— Ако удари нещо меко като плът — съгласи се той. — Или балистичен желатин. А не твърда цел като метал или жива кост. Куршумът, който си извадила от гърдите на Джамал Нари, колко точно кост бе уцелил?

— Беше разделил прешлена и след това бе минал през меката тъкан и бе заседнал под кожата.

— Това е част от обяснението. Другият въпрос е откъде, по дяволите, стреля убиецът?

— Знаеш ли?

— Не. — Той извади малка бяла кърпа от раницата си и ми я подаде. — Но знам със сигурност, че когато свършим, ти вече няма да мислиш като досега.

— И как мисля сега?

— Като учен. Като лекар. Като майка или леля. Ще те науча как да мислиш като ловец на човешки същества.

— И според твоя опит това как изглежда?

— Никак, ако те го предусетят — каза той.

Гледах Луси и Марино. Те се опитваха да обърнат манекена с гръб към нас. Говореха си, след това тръгнаха към нас по тясната прашна пътека, по която едвам можеше да мине сервизна количка. Очите на Луси не спираха да се движат, докато говореше. Познавах я по-добре от всеки друг. Тя се тревожеше, че някой ни преследва и тревогата й почиваше на истинска информация.

— Ще пробваш ли или какво? — Къстър пак потупа по стола.

Тръгнах към пейката и седнах на стола.

По лицето ми се стичаше пот и ми влизаше в очите. Не можех да се настаня удобно. Уж бях човек със силни и уверени ръце на хирург, а треперех при всеки опит да наглася синия X върху целта на дисплея. Пушката беше тежка, поне десет килограма.

— Не мисля, че съм на правилната цел — признах.

— Не си. Извивката на хълма на хиляда метра от нас е онази голямата вляво. — Къстър стоеше наблизо и ми асистираше. Данните от мерника излизаха на айпада му.

Желатиновият човек беше унищожен с два изстрела. Къстър улучи мястото на тила в основата на черепа, на което би трябвало да се намира вторият шиен прешлен. От хиляда метра разстояние куршумът с по-лек барутен заряд не излезе от другата страна, имаше много малко поражения. Амплитудата на траекторията беше 12 метра, което означаваше, че снайперът е трябвало да се прицели поне от такава височина над целта. Куршумът с повече барут мина през желатиновата глава и не намерихме гилзата. Най-вероятно се бе забила в земята.

Запазеният куршум, който бе убил Джамал Нари, трябва да е бил зареден с по-малко барут от обичайното. Ако беше така, Луси щеше да се окаже права. Било е нарочно. Не бях впечатлена, че се е сетила, по-скоро се притеснявах защо го е направила. Тя хем беше с нас, хем не беше. Беше фокусирана и в същото време вниманието й се луташе навсякъде. Очите й не спираха да шарят. Долавях дори незабележимите движения на главата й. Периферното й зрение и слухът й бяха нащрек. Една мисъл си проби път от тъмно, дълбоко и недостъпно място в съзнанието ми. Луси може би знаеше кой е Медноглавата змия. Сигурно Бентън също имаше своите подозрения и по някаква причина двамата не споделяха с мен.

Преминахме на метални цели и Къстър, Марино и Луси виждаха това, което и аз. Казаха ми, че мерникът ми се отклонява с около триста метра. Вдигнах очи, избърсах лицето и ръцете си с кърпата, след това погледнах към изсъхналата тревиста местност, напълно празна, ако не се брояха фермите и малките горички в далечината. Надникнах пак през мерника. Преместих дулото наляво и направих някои съвсем малки подобрения в прицелването, намерих малките червени цели на 750 метра, а след това и на 1000 метра, които бяха като мираж. Сякаш танцуваха пред очите ми.

Отблъснах зловещите мисли и растящото чувство за безпомощност. Това, което не можахме да изчислим, беше ъгълът от 70 градуса, под който бе паднал куршумът, улучил Нари в тила и заседнал под кожата на гърдите му. Сенките се сгъстяваха и пропълзяваха от всички страни като нощни животни, слънцето гореше на хоризонта и потъваше зад него в нажежен розово-оранжев нюанс. Едвам виждах червените метални цели, наредени като близалки. Нагласих бялата точка на най-далечната вляво и я фиксирах. След това си промених решението.

— Вятърът. — Осъзнах, че вършехме това повече от час и много скоро щеше да стане прекалено тъмно. — Може би пак се е променил.

Беше се усилил, а температурата не бе паднала много под трийсет.

— Мисля, че ти трябва да го направиш — реших аз, без да имам някой конкретен предвид, докато посягах към бутилката с вода. Отпих голяма топла глътка. На стрелбището нямаше никой друг освен трима мъже, за които бях сигурна, че са военни.

Бяха се появили преди петнайсет минути и бяха избрали далечна бетонна площадка със стоманен покрив, в която се стреляше от близко разстояние. Хрущящите звуци от техните М4 не спираха. От време на време ни поглеждаха — двама мъже и две жени с пушка, която можеше да промени всичко, което знаехме за оръжията.

— Ако не го преживееш от първо лице, не можеш да разбереш какво се случва — повтаряше ми непрекъснато Къстър. — Не можеш да проумееш реалността, която предлага подобна система за стрелба.

Притиснах буза в приклада, подпрях го в торбата с пясък, но колкото повече опитвах, толкова по-тежка ми се струваше пушката. Бях уморена и се мъчех. Като насилвах нещата, ставаше по-лошо.

— Ако той стреля с нещо такова, то не му върши цялата работа — обади се Марино. — Точно там е работата.

— Което аз разбирам повече от добре — отвърнах.

— Осем километра в час, точно вляво — каза Къстър.

Натиснах копчето и въведох скоростта и посоката на вятъра. Жироскопът и скоростомерът щяха да компенсират движението на дулото и дигиталният мерник щеше да изчисли разстоянието, температурата, атмосферното налягане и височината. Отново започнах да се боря с бялата точка, не се целех както трябва.

— Ако не ти харесва, изчисти я и набележи нова — каза Луси.

Дори пулсът ми отместваше бялата точка, но в един момент я нацелих и натиснах бутона отстрани на предпазителя на спусъка.

— Добро прицелване. — Къстър се взираше в айпада си. — Малко назад.

Опитах отново.

— Още малко. Премести се напред, триангулирай с лявата ръка и се опитай да се настаниш удобно. Не, изчисти това. Опитай пак.

Отново набелязах целта. Треперех и погледът ми се премрежваше. Поставих бялата точка в центъра на мерника и натиснах копчето.

— Прекрасно — каза Къстър.

Нагласих линиите. От сини те станаха червени, когато натиснах спусъка, но пушката не стреля. Тя изчисляваше условията и всяко движение, което целта би могла да направи. След това се чу силен трясък и откатът удари рамото ми.

— Достатъчно добре, за да свърши работа. — Къстър ми показа на айпада. — Поздравления, докторе. Току-що уби човек от хиляда метра.