Патриша Корнуел
Тихият палач (5)

5.

Лъскавите медни монети блестяха в найлоновата торба за фризер, която Бентън носеше. Беше я запечатил и й бе сложил етикет.

— Какви са тези боклуци? — Думите на Марино излязоха от устата му, обвити в облак дим. — Защо ми ги даваш?

— Ако не се погрижиш за тях, заминават за лабораториите на ФБР в Куонтико. — Бентън му подаде торбата и един маркер. — Което не е най-доброто решение. Не се шегувам. Пратих ти снимките по електронната поща.

— Какво? Да не би да кандидатстваш за криминолог? Взирането в кристалната топка вече не ти ли стига? Е, може да проверя. Но съм почти сигурен, че в Кеймбридж не търсят нови хора.

— Не са фалшиви и определено са били лъснати — каза ми Бентън. — Ако ги погледнеш под лупа, ще видиш, че всичките имат едни и същи, много фини следи. Вероятно са чистени в метален барабан. Любителите на оръжия, които сами си зареждат амунициите, често използват барабан, за да лъскат гилзите. Монетите трябва веднага да заминат към лабораторията.

Марино вдигна торбата.

— Не разбирам.

— Бяха оставени на нашия зид — обясних. — Това можеше да почака, докато не се уверим, че наоколо няма никого — казах на Бентън.

— Няма. Подобен престъпник не действа по този начин.

— Подобен престъпник? — попита Марино. — Чувствам се като човек, който е пропуснал първата половина на филма.

— Трябва да тръгвам. — Бентън се взря в очите ми. Огледа се и пак се обърна към мен, преди да се върне в къщата, където бях уверена, че крои планове, които пази за себе си.

Марино сложи инициалите си на етикета на торбата, написа часа и датата, премижал с едно око иззад рейбаните, за да го предпази от дима. Дръпна още веднъж от цигарата, загаси я в една плочка на алеята и прибра фаса в джоба си. Стар навик от работата по местопрестъпленията, където се смята за лош вкус да се хвърлят боклуци, които биха могли да бъдат сбъркани с улики. Знаех как става, и аз съм го правила. Ставаше доста грозно, когато забравех да си изпразня джобовете, преди панталоните или якето ми да се озоват в пералнята.

Марино се качи на джипа и нервно пъхна торбата в жабката.

— Монетите първо трябва да отидат за снемане на отпечатъци, после за ДНК и други следи — казах му, докато затваряхме вратите. — Бъди внимателен с тях. Не искам да добият нови качества, като например резки от подмятане.

— Значи да ги приема сериозно, като истински улики, така ли? И от кое престъпление? Би ли ми обяснила какво, по дяволите, се случва?

Разказах му каквото си спомнях от анонимното съобщение, което получих предния месец.

— Луси откри ли кой го е пратил?

— Не.

— Шегуваш се, нали?

— Не беше възможно.

— Не е могла да му хакне адреса и да разбере кой е? — Марино излезе на заден от алеята. — Луси май губи форма.

— Изглежда, подателят е бил достатъчно хитър, за да използва компютър с публичен достъп в бизнесцентър на хотел — обясних. — Няма как да разбере кой е. Спомням си, че ми каза, че съобщението е пратено от Мористаун.

— Мористаун — повтори той. — Мамка му! Точно там, където са убити двете жертви от Джърси.

Излязохме на улицата и аз останах поразена колко е спокойно. Беше по обяд, в средата на юни, един от онези дни, в които ти е трудно да си представиш, че някой крои зли планове. Повечето студенти си бяха заминали за ваканцията, много хора бяха на работа, а останалите — у дома, където наваксваха със задачи, отлагани през академичната година.

Професорът по икономика срещу нас косеше моравата си. Вдигна поглед към нас и ни махна, сякаш всичко в света беше прекрасно. Съпругата на банкер две къщи по-надолу подрязваше живия плет, а пред съседния двор бе паркиран градинарски бус. Недалеч от него се виждаше кльощав младеж с тъмни очила, торбести джинси, суитшърт и бейзболна шапка. Той вдигаше много шум с бензиновата прахосмукачка за листа, с която чистеше тротоара. Изобщо не ни погледна и не ни оказа любезността да спре работа, докато минавахме. Треволяци и прахоляк покриха джипа и затракаха по ламарината.

— Задник! — Марино пусна за малко светлините на тавана и сирената.

Младежът пак не обърна внимание. Изглежда, че дори не ни забеляза.

Марино натисна спирачките, паркира рязко и изскочи навън. Прахосмукачката беше шумна като моторница. Внезапно настъпи тишина, след като младежът спря работа. Обърна към нас тъмните си очила, устата му не изразяваше никаква емоция. Опитах се да си спомня дали го познавам, може би съм го виждала наоколо да чисти нечия градина.

— Ще ти хареса ли, ако направя така с твоята кола? — изкрещя му Марино.

— Нямам кола.

— Как се казваш?

— Не съм длъжен да ти кажа — отвърна той с безразличен тон и тогава забелязах, че косата му е дълга и морковеночервена.

— Нима? Ще видим.

Марино закрачи край буса, започна да го оглежда. Извади бележник и взе демонстративно да записва регистрационния номер. След това снима превозното средство с блекбърито си.

— Ако открия и най-малък проблем, ще те накажа за повреда на обществена собственост — заплаши го той. Вените на врата му бяха изпъкнали.

Младежът сви рамене. Не беше изплашен. Не му пукаше. Дори леко се усмихваше.

Марино се върна в джипа и го подкара пак.

— Шибан задник!

— Е, ти му даде да разбере — казах иронично.

— Какво им става на хлапетата напоследък? Не ги възпитават правилно. Ако беше мой син, щях да му наритам смотания задник.

Не му напомних, че единственото му дете, Роко, който бе мъртъв, беше закоравял престъпник. Марино му наритваше задника редовно и нищо не постигна с това.

— Днес ми изглеждаш много нервен — отбелязах.

— Знаеш ли защо? Защото си мисля, че си имаме работа с някакъв шибан терорист, който ни се разхожда под носа. Това ми казват инстинктите, а ужасно ми се ще да не съм прав. С Мачадо имаме търкания по въпроса.

— И кога точно започна да си мислиш това?

— След втория случай в Джърси. Имам много лошо предчувствие, че Джамал Нари е третият.

— Терористите обикновено поемат отговорност — припомних му. — Не остават анонимни.

— Невинаги.

— Ами враговете?

Върнах си към причината ваканцията ми да бъде отложена и по всяка вероятност съсипана. По-важното беше, че имах нужда Марино да се съсредоточи върху това, което се случваше пред очите ни, а не да прави връзки със случаи в Ню Джърси, тероризма или нещо друго.

— Предполагам, че след сполетялата го публичност Джамал Нари се е сдобил с някой и друг противник — добавих.

— Нищо, което да се връзва с това, което вече знаем. — Марино зави по Ървинг стрийт.

Лек ветрец разклащаше дърветата и сенките им се движеха по огрения от слънце тротоар. Трафикът беше спорадичен — една-две коли, мотопед и голям покрит камион, зад който се бе прилепил Марино и надуваше клаксона, за да го подкани да кара по-бързо. Камионът отби, за да го пусне да го задмине и Марино настъпи газта.

Той беше във видимо лошо настроение. Съмнявах се, че се дължеше само на така наречените „търкания“ с Мачадо. Нещо се случваше. Може би Марино беше уплашен, а прекалено много се стараеше да покаже, че не е.

— А и раздуханият проблем с ФБР е от преди една година — припомних аз. — Защо ще удря сега? Повечето са го забравили. Включително и аз.

— Не знам как си го забравила след начина, по който той се държа с теб в Белия дом. Обвини те, че продаваш части от трупове, каза, че аутопсиите са печалбарство и прочее глупости. Каква ирония — онова, за което те бе подгонил, ще му се случи всеки миг.

— Сам ли е живеел? — попитах.

— Има втори брак. Джоана Кадър. Била му е ученичка в гимназията, а сега работи там като психолог. — От гневен Марино бе станал потиснат. — Започнали да се срещат преди две години, след като той се развел. Няма нужда да ти казвам, че тя е много по-млада. Запазила си е фамилията, след като се оженили, по очевидни причини.

— Какви очевидни причини?

— Фамилията му е Нари. Мюсюлманска е.

— Не е задължително. Може да е италианска. Той мюсюлманин ли е бил?

— Предполагам, че федералните са си мислели, че е и затова са го подгонили.

— Бяха го подгонили заради компютърна грешка, Марино.

— Важно е как изглежда, а и предположенията, на които са се предоверили. Ако хората са го възприемали като мюсюлманин, може би това има нещо общо с причините за убийството му. Особено след като Обама идва тук и фактът, че Нари се е срещал с него в Белия дом миналата година. След атентата на маратона хората тук са много чувствителни на тема джихадисти и всякакви отрепки екстремисти. Може би си имаме работа с отмъстител, който убива хората, които според него трябва да умрат.

— Джамал Нари е бил мюсюлманин, а сега изведнъж се превръща в джихадист и ислямски екстремист, който е гневен заради войните в Ирак и Афганистан.

Той стисна устни и мускулите на челюстта му се свиха.

— Какво се случва с теб, Марино?

— Не съм обективен по този случай, ясно? — изригна той отново. — Всичко това с Нари събужда лоши чувства у мен и съм безсилен да го спра. Виж го какъв е бил, а какво получава в отплата? Екскурзия до шибания Бял дом? Да не би да го видим скоро и на корицата на „Ролинг Стоун“?

— Не е заради него, а заради атентата. Заради убийството на полицая от Масачузетския технологичен институт, който си е седял в патрулната, не правел никому нищо, просто е бил дежурен. И ти си можел да бъдеш на негово място.

— Скапани терористи! А ако ФБР си бяха направили труда да ни кажат, че са в района на Кеймбридж… Искам да кажа, че след като научи такава подробност, никое ченге не би си стояло просто ей така в колата, защото става мюре. Нямаше и шест месеца, откакто се бях върнал в полицията и се случва нещо подобно. Убиват хладнокръвно хора, откъсват им краката с бомби. Сега светът, в който живеем, е такъв. Не знам как да го приема.

— Не го приемаме. Но те моля засега да успокоиш топката. Да поговорим къде е живял Джамал Нари.

— В апартамент с една спалня. — Тъмните очила на Марино бяха насочени неотклонно напред. — Преместили се там, след като се оженили.

— Тази част на Кеймбридж е скъпа — отвърнах.

— Наемът е три бона. Но по незнайни причини това за тях не е проблем. Може би защото след като са му забранили да преподава, е осъдил училището за дискриминация. Така се връзва, нали? Не знам какво е било обезщетението, но ще разберем. По всичко личи, че е живеел малко по-добре от средностатистически гимназиален учител.

— Това Мачадо ли ти го каза?

— Получавам информация от много места.

— И къде е била Джоана Кадър тази сутрин, когато съпругът й е умрял?

— В Ню Хемпшър. По нейните думи е отивала към някакъв аутлет. Пътува насам.

Той пак се бе вкиснал и отказваше да ме погледне.

— Знаеш ли, че в девет сутринта вече е имало съобщение в интернет, че на Фарар стрийт може би е убит мъж? Било е споделено в социалните мрежи още преди убийството да се случи.

— Хората непрекъснато объркват часа, в който си мислят, че нещо се е случило.

— Въпреки това — отвърнах аз — трябва да знаете точно в колко часа е дошло обаждането на телефон 911.

— Точно в десет и две минути — каза той. — Жената, която забелязала трупа на тротоара, каза, че го е видяла да спира и да започва да разтоварва покупките от колата си около десет без петнайсет. Петнайсет минути по-късно го зърнала на земята зад автомобила му. Решила, че е получил сърдечен удар.

— А как някой е узнал още преди полицията да бъде уведомена? — настоявах аз.

— Кой ти каза?

— Брайс.

— Може би и той се е объркал. Няма да му е за първи път.

— За съжаление, днес се налага да се тревожим и за учениците — казах аз, когато намалихме на едно кръстовище. — Ако си учител или работиш в училище, можеш да станеш мишена на някой тийнейджър, та дори и на по-малък хлапак. Колкото по-често се случва, толкова повече се вдъхновяват.

— Това е различно. Знам за това — отвърна той.

Човек, тръгнал на крос, мина по пешеходната пътека и понечи да завие по Фарар стрийт, но очевидно забеляза полицейските коли и новинарските бусове. Вдигна очи към небето, където кръжаха няколко хеликоптера на около триста метра. Затова бегачът пое по Скот стрийт, като нервно надничаше през рамо, докато набираше скорост.

— Очевидно трябва да проверим и учениците му, както и тези, с които е контактувала съпругата му — добавих. — Ти говори ли с нея?

— Още не. Знам всичко това от Мачадо. Според него тя звучала шокирана и разстроена. — Марино най-накрая ме погледна. — С други думи, направо била съсипана и всичко изглеждало искрено. Споменала някакво момче, на което помагала. Казала, че няма причина да смята, че той би наранил някого, но май си падал по нея. А може Нари да е бил застрелян и при опит за грабеж. Това бяха предположенията й.

— Казала е, че е застрелян?

— Мисля, че го научила от Мачадо. Не останах с впечатлението, че вече го е знаела.

— Трябва да се уверим.

— Благодаря, че ми помагаш да си върша работата. Май няма да успея да си нарисувам цялата картина без теб.

— Да не би да си ми сърдит, или просто си гневен на терористите като цяло? Защо с Мачадо не се разбирате?

Той не отговори. Засега щях да го оставя на мира по този въпрос.

— Значи Джамал Нари отишъл да пазарува. — Взех си айфона и отворих интернет търсачката. — Това обичайно събитие ли е било за четвъртък сутринта през лятото?

— Джоана каза, че не — отвърна Марино. — Отишъл да вземе повече запаси, защото заминавали за Стоу, Върмонт, май че на дълъг уикенд.

За Джамал Нари пишеше в уикипедия. Имаше и множество статии за сблъсъка му с ФБР и пътуването до Белия дом. Петдесет и три годишен, роден в Масачузетс, семейството на баща му произхождаше от Египет, майка му беше от Чикаго. Талантлив китарист, учил в престижния музикален колеж „Бъркли“ в Бостън, свирил в музикален театър и в групи, докато не решил да уседне и да преподава. Хорът, който ръководел в училище, се смятал за един от трите най-добри в Нова Англия.

— Тук вече е пълна бъркотия — реших аз, когато стигнахме до местопрестъплението.

Познах двата хеликоптера точно над главите ни — бяха на Канал 12 и Канал 5. Имаше над десет коли — с обозначителни знаци и без тях, плюс няколко новинарски буса и други превозни средства, които може би бяха на репортери. Информацията днес е мигновена. Не беше необичайно журналистите да пристигат на някое местопрестъпление преди мен.

Паркирахме зад белия ван без прозорци на Криминологичния център на една пресечка. Жезълът на Меркурий — кадуцеят, и везните на правосъдието, изрисувани в синьо на вратите, бяха изискани и красиви, но нищо не можеше скрие зловещата поява на превозните средства на моя център на местопрестъплението. Това е нещо, което никой не би искал да види. Защото означаваше само едно.

— Неочаквано се е сдобил с чисто нов джип хонда. — Марино ми я посочи както бе паркирана пред къщата. — Доста се е охарчил за нея.

— И ти си мислиш, че е сменил колата, защото е мислел, че някой го следи? — Не ми изглеждаше логично. — Ако някой го е следял, нима смяната на колата ще помогне? Преследвачът бързо е щял да се усети.

— Може би няма значение какво мисля. Може би португалецът отговаря за разследването. Поне за пет минути.

— Двамата трябва да се разберете. Мислех, че сте добри приятели.

— Да бе, пак си помисли.

Слязохме и транспортният ми екип — Ръсти и Харълд — отвориха задната врата на буса. Извадиха носилка и пакети с чаршафи за еднократна употреба.

— Монтирахме и паравана — каза ми Харълд.

— Виждам — отвърнах. — Браво на вас.

Четирите найлонови платна бяха закрепени с каишки с велкро за рамка от ПВЦ и отцепваха като параван квадратно пространство, в което имаше достатъчно място да работя, като в същото време прикриваха трупа от любопитни погледи. Но също като устройствата, които се използваха при тежки катастрофи по пътищата, за да се изолират зяпачите, те сигнализираха за смърт и не можеха да спрат снимките от хеликоптери. Въпреки че положихме всички усилия, тялото на Джамал Нари щеше да попадне в новините.

— Сложихме и баласт на рамката, за да сме сигурни, че някой няма да я обърне, без да иска — каза Харълд, бивш погребален агент, когото подозирах, че спи с костюм и вратовръзка.

— Или пък ако някой проклет хеликоптер се приближи прекалено. — Ръсти бе облечен както винаги в суитшърт и джинси, дългата му сива коса бе вързана на опашка.

— Стойте тук — казах им.

Те трябва да останат в готовност, докато не им дам сигнал. Нямаше нужда повече да им обяснявам. Знаеха какво да правят. Имах нужда от време, за да работя и да мисля. Преброих шест униформени полицаи, седнали в колите си и отцепили района. Те се грижеха никой неоторизиран да не стъпва на местопрестъплението, докато все още търсят вероятния убиец. Разпознах и двама криминолози от Кеймбридж, които нямаше кой знае какво да правят, докато аз не приключех. Видях и джипа на Мачадо, тъмносин форд експлорър, същия като на Марино, само че не така излъскан и обилно намазан с вакса.

Мачадо, хубавият тъмнокос португалец, от онези, родените за полицаи, говореше с едра млада жена, брюнетка, в анцуг. Двамата бяха сами под сянката на един клен пред тъмносивата сграда с кула на покрива във викториански стил — прекрасна триетажна къща, разделена на апартаменти. Марино ми каза, че жилището на Нари е на първия етаж отзад.

Взех си куфарчето, но останах още малко зад джипа на Марино. Стоях напълно неподвижна. Оглеждах обстановката.