Патриша Корнуел
Тихият палач (32)

32.

Той стана и разсеяно приглади сакото си, а Лео се облегна назад и заби поглед в тавана, сякаш му беше скучно до смърт. Бентън излезе от стаята за разпити и затвори вратата след себе си. Веднага разбрах, че Лео Ганц няма ни най-малка представа какво се случваше.

Може да беше добър лъжец, но не разбираше нищо от криминални разследвания. Той си свали шапката, бръкна в джоба на долнището на анцуга си и извади жълта кърпа, нацапана с кръв. Докосна с нея горната лява част на главата си, черепа над слепоочието на десетина сантиметра над ухото, за да провери дали още кърви. След това натисна по-силно, за да е сигурен, че раната ще прокърви, и премигна. Издиша дълго и шумно, потри лице. Беше изнервен и тревожен. Нямаше представа, че има публика.

Вратата на стаята за наблюдение се отвори и Бентън влезе.

— Е? — попита Марино. — Да не би да научи нещо, което аз не успях?

— Не съм сигурен какво точно си научил, но той не променя версията си колкото и да го подтиквам, като му показвам как нещата, които разказва, нямат нищо общо с фактите по случая.

— Какви факти му каза? — поиска да разбере Марино и сякаш по даден знак Лео се прозя шумно и си качи краката на масата.

— Не е важно какво съм му казал, а какво съм го питал — отвърна Бентън. — Лео иска хората да си мислят, че е извършил убийство. Иска да се чувства силен, защото е точно обратното. Усеща, че няма контрол над нищо и затова иска да влезе в затвора. Освен това наказва някого.

От другата страна на огледалото Лео нахлупи ниско козирката на шапката и скръсти ръце на корема си, сякаш се канеше да подремне.

— Защо, по дяволите, ще иска да влиза в затвора? Би трябвало да знае, че игричките му са стигнали твърде далеч — каза Марино.

— Той има нужда да се чувства силен и освен това е уплашен.

— От какво е уплашен? Да се прибере у дома? Защото баща му е кучи син, а брат му е задник? И той се страхува от тях повече, отколкото от затвора? Ще бъде съден за убийство като възрастен. В „Седар Джанкшън“ сме вкарвали и по-млади от него. Надявам се да обича да прави регистрационни табели за коли.

Това беше затвор с максимална сигурност, където никой петнайсетгодишен нямаше работа и направо не исках да мисля какво щеше да му се случи там.

— В дома му има насилие — съгласи се Бентън. — Но има и нещо друго. Подозирам, че се е уплашил, когато е разбрал, че Джамал Нари е убит.

— И защо? — попитах.

— Не е само едно нещо. Заради това подобни ситуации са толкова трудни. Говорим за серия от събития, които са се случили бързо и той се е озовал тук — отвърна Бентън.

Изведнъж Лео се изправи, огледа се, протегна се и се почеса по брадата. Грабна една кутия пепси от масата, разклати я да види дали има нещо в нея и я смачка в дланта си.

— Една от причините да кажа това е, че насилието в дома не е нещо ново — продължи Бентън. — Баща му е хващан няколко пъти да шофира пиян, а през годините е имало и обаждания за домашно насилие. Лео е свикнал със сбъркания си живот. Само това познава. Нещо се е променило и ето го сега тук — повтори Бентън.

— Да — отвърна Марино. — Промяната е, че направи самопризнания за убийство, което не е извършил, и е във всички новини. А да, освен това лъже, че Джоана Кадър е правила секс с него, като не му пука дали ще й съсипе живота.

— Не знаем какво се е случило между тях. — Бентън наблюдаваше Лео през стъклото.

— Разбира се, че знаем. Нищо. Ето това се е случило — каза Марино. — Още една история, която не се връзва. Той й помогнал да внесе покупките и правили секс на дивана. Същото е като хвърленото в канализацията оръжие. Не дава никакви подробности, защото всичко е една голяма лъжа.

— Той изпитва силни емоции към Джоана. Дълбоко в него тлее силен конфликт — каза Бентън. — Наранил е Джоана, която е била мила с него. Може да е бил принуден да го стори, защото семейството му има нужда от пари. Според мен Лео чувства, че е в опасност.

— Как, по дяволите, знаеш какво чувства? — Марино не криеше раздразнението и яда си.

— Просто знам — отвърна Бентън. — Знам какво чувства. Но не знам защо. И знам, че е уплашен.

— Уплашен е, защото е излъгал за съпругата на убит мъж. Лео й се е натиснал, а тя го е отблъснала. Това е истината.

— Подозирам, че историята за секса между тях двамата не е била негова идея. И трябва да приемем страха му много сериозно. — Бентън не се отказваше.

Лео прати смачканата кутийка от пепси към кошчето за боклук, като я удари с изпъната длан, все едно беше тенисракета. След това я взе и пак го направи, като я заби в кошчето.

— Той те е виждал в квартала — казах на Бентън. — Няма как да знаем и кой друг е виждал. Ранд Блум. Чудя се кой още.

— Трябва засега да оставиш Лео в ареста — каза Бентън на Марино.

— Може да стои там, докато изгние. Моля, заповядай.

— Говоря ти най-много за няколко дни. Тази вечер със сигурност. В най-добрия случай по някое време утре мога да го вкарам в Ийст Хаус в Малийн, в болничната им програма за тийнейджъри, където ще е в безопасност, докато го анализират и лекуват.

— Не му казвай, че ще отиде в лъскава болница, става ли? — каза ми Марино. — Не му вдъхвай увереност за нито едно проклето нещо.

Бентън срещна погледа ми и даде знак, че вече е време. Аз си взех сребристото куфарче.

— Той знае ли, че си намерил кръв? — попитах Марино, докато Бентън отваряше вратата.

— Не съм му казал абсолютно нищо.

— Видя ли те как пръскаш с химикал?

— Накарах всички да стоят в кухнята, докато проверявах баните и пералното помещение.

Излязох и Бентън отвори вратата към стаята за разпити. Влязох.

Сложих медицинската си чанта на масата и Лео свали краката си от нея. Бяхме сами. Не виждахме и не чувахме никого, но обратното не беше вярно.

— Не мога да повярвам. — Лео стана и се взря в мен с учуден поглед изпод козирката на черната си шапка. — Вие?

— Аз съм доктор Скарпета. — Не бях подготвена колко дребен и незаплашителен изглежда.

Когато го видях с прахосмукачката за листа тази сутрин, дори само преди миг от другата страна на прозрачното огледало, той ми се бе сторил по-едър, по-опасен. Изведнъж беше само едно жилаво момче, неугледно и объркано. Агресията му беше само щит, зад който нямаше да има възможност да се крие още дълго. На корта и извън него мъжете бяха негови врагове. С жените беше друго. А Марино беше възможно най-лошият избор на детектив, който да отиде в дома на семейство Ганц. Но Бентън знаеше това. Затова и го прати. Сега беше мой ред.

— Знам коя сте — каза Лео.

— Познаваме ли се? — попитах.

— Виждал съм ви да работите в двора си. Имате много рози. Знам точно коя къща е вашата. А агентът на ФБР ви е съпруг, онзи със скъпия костюм.

— Точно така.

— Кара ауди R8 с десетцилиндров двигател. Яко. Знаех, че съм го виждал и преди, но не можех да се сетя досега. Виждал съм го с вас.

— Изглежда, си падаш по коли.

— Всичките до една ги познавам. Ферарито ваше ли е? — Беше нервен, жестикулираше прекалено.

— Не притежавам ферари — усмихнах се.

— Е, все някой го притежава. Мили боже! — Той се оживи и започна да говори бързо. — Веднъж почуках на вратата ви, за да видя дали нямате нужда някой да ви коси тревата, да събира листата, да мие колите, каквато и да е работа. И ферарито беше на алеята ви. Не можех да повярвам. Не се виждат често такива коли.

— Извинявам се, че не помня кога си се отбил.

— Не вие ми отворихте вратата. Някаква друга жена, много секси.

— Май не е била икономката ми. — Отворих закопчалките на алуминиевия куфар.

— Не и ако не кара жестоко ферари турбо с дванайсет цилиндъра, почти осемстотин конски сили. Сиво като акула с червен кожен салон. Не беше много мила.

— Значи няма как да е била Роза. — Не казах, че е била Луси.

— Боже, бих я измил без пари. Сигурна ли сте, че не е ваша? — Лицето му се бе оживило, беше самоуверен и напорист, сякаш бе забравил защо е тук.

— Не е.

— Карали ли сте я някога?

— Веднъж или два пъти — отвърнах. До този момент не си бях представяла, че манията на Луси по бързите коли може да работи в моя полза.

Поне ги бях поопознала доста добре. Оставих Лео да си мисли, че имаме нещо общо.

— И как беше? — попита той.

— Като ракета с много здрави спирачки. — Взех чифт ръкавици.

— Със скоростен лост или карахте на автоматична?

— Как ти харесва? — Намерих мехлем за рани, малко шишенце с дестилирана вода и марля. Сложих ги на масата.

— Не и на автоматична, в никакъв случай! Някой ден и аз ще имам такава кола — продължи той да се перчи. — Веднага щом стана професионалист и получа много големи покани.

— Първо трябва да те отървем от неприятностите.

— Тук сте, за да ме отървете от неприятностите?

— Ще се опитам! — Отворих кутията с марля.

— Късно е. Вече съм се забъркал в неприятности. — Изглеждаше горд с това и се опитваше да флиртува. — Какво е това? Йод? Какво ще ми правите?

— Искам да седнеш и да си свалиш шапката, Лео, за да мога да ти погледна главата.

Той седна, внимателно вдигна шапката и я сложи в скута си. Раната на скалпа му беше подута. От нея течеше кръв, за което той се бе погрижил преди минути. Намерих пластмасова линийка и си взех фотоапарата, но от пръв поглед ми стана ясно, че тенис наградата, която бях видяла, не можеше да нанесе успоредни рани, които бяха точно на 2,5 сантиметра една от друга и около 7 сантиметра дълги. Започваха от слепоочието и завършваха при извивката на черепа.

— Изглежда болезнено. — Внимателно отметнах косата и забелязах, че ръбовете на раните бяха чисти, сякаш направени с острие, но не бяха срезове, нито пък особено дълбоки. — Кажи ми, ако те боли.

— Не ми пречи. — Той стоеше напълно неподвижен, но адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу, докато преглъщаше, вече и двата му крака се тресяха.

— Ще е добре, ако спреш да движиш и краката си. — Напръсках марлята с дестилирана вода.

— Не харесвам игли, не искам шевове. — Това, което харесваше и искаше, беше моето внимание.

— Не те виня. — Притиснах мократа марля към раните и около тях и почистих кръвта колкото можах. Миризмата от тялото му беше силна. — Няма какво да им харесваш на иглите. Скалпът е много кръвоснабден, така че е обяснимо защо си кървял толкова много.

Въпросът беше кога, но бях сигурна, че не се е наранил в осем сутринта. Нямаше начин. Освен това не смятах, че е получил раните и през последните няколко часа. Окървавените дрехи и кърпата в пералнята не са били нито сухи, нито мокри, когато Марино е бил в къщата на семейство Ганц. Те са били влажни.

— Много си смел, сигурно е било страшно. — Взех лупа, за да разгледам по-добре раните, да се уверя, че в тях няма прах или частички.

— Добрата новина е, че сцепването не е достигнало до апоневрозата или фиброзната съединителна тъкан, която държи мускулите.

— Какво означава това? — Краката му се бяха успокоили, дланите му бяха на бедрата, пръстите — разперени и стегнати.

— Това означава, че шевовете ще ти се разминат. Но пък и ти сигурно вече го знаеш, след като не си отишъл в спешното отделение. Кажи ми какво направи, след като получи нараняването.

— Прибрах се у дома с велосипеда. Беше някъде около осем и половина. Отидох вкъщи и се почистих.

— Каза ли на някого, че си ранен?

— Не. Взех пистолета, върнах се в апартамента и застрелях господин Нари.

Невъзможно. Но не се издавах какво мисля.

— По-притеснителни са другите симптоми, които би могъл да имаш — отвърнах.

— Да, като например че умирам от глад. Може би някой ще ми донесе двоен хамбургер с допълнително сирене. Ще се задоволя и с пица и голяма кока-кола.

— Мисля, че може да се уреди. — Намазах няколко пласта марля с мехлем за рани. Миризмата му беше остра и метална. — Това може да щипе малко.