Патриша Корнуел
Тихият палач (17)

17.

— Бижутер ли? — попитах.

— Фанатик, който се отнася към оръжията и амунициите си като към бижута. Познавам такива хора, снайперисти, състезатели по спортна стрелба. Джак Къстър например. Никога не позволяват на гилзите да падат на земята. Много бързо отварят затвора и ги хващат във въздуха. — Ръката на Марино се отдели от волана и се стрелна във въздуха, все едно се опитваше да хване молец. — Като се има предвид каква пушка е използвана, това можеше да се очаква.

— Перфекционист — коментирах аз, докато над нас с грохот преминаха още хеликоптери — три грамадни „Супер Сталиън“ с три турбини и седем витла.

Марино вдигна глава.

— Да не би да ни нападат и да не са ни казали? Мисля, че вече знам, че този човек е перфекционист.

— Може би, но всичко друго, което откриваме, само влошава нещата — казах. — Става по-опасно — добавих. — Това много ме тревожи. Кой е той и защо? И кого ще убие следващия път?

— В такива случаи е по-скоро правило, а не изключение да си имаме работа с педант. Вероятно дори с човек с обсесивно-компулсивно разстройство. Точен стрелец, вероятно с много добра пушка. Някой, който има собствена работилница с инструменти за изработка на части за оръжия. — Марино отговаряше така, сякаш не бе изненадан и не се съмняваше в твърденията си. — Казвал съм го и преди това убийство за онези двете в Джърси.

— Ами фрагментите от куршуми от тях? Преди днешния случай имало ли е предположение, че е използван барабан?

— Бяха останали много малки парченца.

— Ако някой може да го установи, това е Ърни. — Той беше един от най-добрите с микроскопа, с които бях работила.

— Извадихме късмет. Особено с онзи куршум, който е до голяма степен запазен. Това е като да ударим джакпота — каза Марино. — Може би това е подаръкът ти за рождения ден от вселената. Опитвам се да се сетя на колко си години.

— Не бих си хабила мозъка за това.

— Изглеждаш добре, докторе, като се има предвид през какво си преминала.

— Много мило. Ще се направя, че не съм чула частта с „като се има предвид“.

— Сериозно. Като се замисля къде работиш. Няма слънчева светлина, хладно е. Непрекъснато си изложена на изпарения от формалин. Той запазва тъканите от разлагане, нали така? А остаряването е същото. — Той ме стреляше със собствените ми шеги. — Започваш да се разлагаш, умират кожата, мускулите, косата. Нали казват, че започваш да умираш в мига, в който се родиш. Кой да знае, че моргата може да се окаже изворът на младостта.

— Това е моя реплика, която ти току-що ми открадна. И успя да ме потиснеш — казах му аз разсеяно. Безпокойството ме разкъсваше.

Познавах оръжейни маниаци, които чистеха гилзите, преди да ги превърнат в патрони. Луси например. Тя имаше собствено стрелбище и сама си правеше амунициите в работилница, която бе оборудвана като оръжейница, включително и с барабани с най-различни размери. Но никога не бях чувала някой да чисти така готови патрони. Гилзи — да, но истински патрони — не. Почудих се как точно се прави.

Написах на Ърни: „Трябва да поговорим. Колко още ще останеш в лабораторията?“.

„Още малко. Следва FTIR. Не спирам да работя.“

Използваше инфрачервена спектроскопия с трансформация на Фурие (FTIR) — светлини с различна честота за анализ на остатъците. Този метод не поглъщаше и не унищожаваше уликите като при газова или течна хроматография. Почудих се какво ли е заподозрял. Вероятно наличието на някакъв химикал. Пак се сетих за племенницата ми и за това, което бе научила от мен. Ползвах препарат „Флиц“ откакто се помнех, той беше моят универсален отговор срещу ръжда, корозия, отлагане на калций и дори за чистене на стъкло. Бях виждала кутии от него в работилницата на Луси. Ползваше го, когато чистеше ръчно метал с парче плат.

— Маями, а? — Марино отново се сети за Флорида. — Само да не ти хрумне пак да се местиш там. Трябваше да ми кажеш за новия апартамент.

— Мислех, че ще отседнем в курорт. Бентън организира всичко. Апартаментът беше изненада. Виждала съм снимки, това е. И не знам защо ти е толкова важно. Това, за което трябва да се тревожиш в момента, е, че онзи мошеник, който се представя за застрахователен детектив, изглежда, е общият знаменател във всичко случващо се.

— Той няма нищо общо с Ню Джърси. С онези случаи — каза Марино.

— Сигурен ли си? Ами застраховките на жертвите? Случайно да са били в Ти Би Пи?

— До днес не бях чувал за Блум. Не знам за никаква застрахователна връзка при убийствата от Джърси.

— По-добре попитай.

— Какъв късмет, че си ми партньор, иначе нямаше да знам какво да правя.

— Аз съм ти партньор само защото днес цял ден ме държиш като заложник.

— Обама, не аз.

— Не, и по-рано.

— Истината е, че работим добре заедно.

— Винаги е било така — отвърнах.

— Ще проверя за случаите в Джърси, но мисля, че Блум е периферна досада, димка. — Марино имаше предвид „димна завеса“. — Случките с него са съвпадения и не бива да ни разсейват.

Не бях съгласна, че появата на Ранд Блум навсякъде беше съвпадение. Това обаче не означаваше, че е сериен убиец. Но бях почти сигурна, че той по някакъв начин е свързан с всичко това.

— Може би ще ни трябва Луси, за да разберем точно как — казах на Марино по време на един от поредните ни престои на място.

— Случаят е мой и не искам тя да хаква нищо — отговори той. — Беше грешка да тръгнем по Стороу Драйв.

— Шофирането по всички улици днес е грешка.

За последните десет минути не бяхме изминали и половин километър. Гледах дърветата покрай реката и безкрайната колона от автомобили пред нас, от които се издигаше мараня. Слънцето ни заслепяваше през предния прозорец.

— Никога не бих накарала Луси да хаква каквото и да било. — Но премълчах, че Марино не се свенеше да се възползва от услугите й, стига никой да не го хване. — Общо взето избягвам да карам хората да нарушават закона, особено роднините — добавих иронично.

— Тя и Джанет ще дойдат ли с теб? — попита Марино.

— Моля? — Погледнах го, лицето му беше мрачно. Не се шегуваше.

— Винаги е добре да знам какво става с теб, докторе. Ако мислиш да се пенсионираш и да заминеш за Маями, също трябва да знам.

— Да се пенсионирам?

— Би могла. Не е като с Бентън да имате нужда от пари.

— Не съм станала криминален патолог и не съм завършила право заради парите. Те не са моята мотивация.

— На вас двамата не ви се налага да работите повече, ако не искате. Не сте като нас. В това число не включвам Луси, която сигурно е в класацията на „Форбс“.

— Не мисля, но и не бих го проверила.

— Бих искал да съм богат поне за седмица. Просто за да разбера какво е да не се притеснявам коя сметка да платя първо и да не се замислям дали мога да си сменя мотора с по-нов.

— Фундаменталните проблеми са еднакви за всички — отвърнах аз, докато се придвижвахме напред, после пак спряхме. — Живот, смърт, болест, диети, връзки, сметки, които чакат плащане. И ако имаш нужда от нещо, Марино, само трябва да кажеш.

— Нямам нужда от нищо. Друго е да искаш разни неща. Ако знаех, че имам пари, щях да си взема къща на остров край Флорида, яхта или кемпер и да пътувам. Да не се тревожа за нищо, нищо да не ми виси над главата, само тентата в задния ми двор.

— Ще се отегчиш след пет минути.

— Вероятно.

— Нямам намерение да се пенсионирам, нито скоро да спирам работа — казах му. — Но благодаря ти, че го намекна. Разбрах, че съм незначителна и стара. По-хубав подарък за рождения ден не би могъл да ми направиш.

— Исках да кажа, че работиш отдавна и не бих те обвинил, ако ти е писнало да се занимаваш с трупове и гадняри. Освен това си от Маями, така че дори да не искаш да се оттегляш — каза го, все едно умирах, — може би би предпочела да прекарваш дните си край палми и на слънце.

— Не бих.

— Освен това сте приятели с шефа на Броуърд, който е точно до Лодърдейл — каза той. — И преподаваш криминология там три или четири пъти годишно. Харесваш Южна Флорида.

— Харесвам много места.

Марино вкара джипа си между две коли, смени лентите, сякаш това щеше да помогне. Не помогна. Само ядоса някои хора.

— Как ти хрумна тази тема? — попитах го.

— Никога не се знае какво хората се канят да направят. Един ден сте най-добри приятели, на следващия сте непознати или врагове. Поставят те в положение, в което нямаш правилен ход, ако ме разбираш.

— Не мисля.

— Кое е по-лошо? — попита той. — Да предадеш някого или да оставиш да му се размине нещо, което не бива?

— И двете са лоши. За мен ли говориш? Да не съм направила нещо, за което не знам.

— Ето за това говоря. Никога не се знае.

Не му казах, че звучи нелогично и че проектира върху мен нечие чуждо поведение. Вместо това смених темата.

— Блум обикновено накрая си има работа с Брайс.

— Колко пъти?

— Когато най-накрая му върнах обажданията ли? Не много. В няколко случая. — Опитвах се да се сетя кои точно. — Последният беше с Джони Анджиърс.

— Колко беше полицата?

— Нямам представа.

— Достатъчно, за да превъзбуди Блум. Предполагам, че става въпрос за много пари, нещо като милион.

— Убийството в Нантакет миналото лято, Пати Марсико. — Пак му напомних за този случай. — Съпругът й съди агенцията за недвижими имоти, в която тя работеше. Блум ми се обади един-два пъти да ме пита за аутопсията й. Задаваше ми въпроси, на повечето от които аз отказвах да отговоря. Освен това бях свидетел.

— Той беше ли, когато даваше показания? — Марино продължаваше да сменя пътните ленти и другите шофьори натискаха клаксоните. Някои го ругаеха през стъклата. Вероятно всички наоколо бяха изнервени и в лошо настроение.

— Само юристите и протоколчикът. До днес нямах представа как изглежда. — Мислех го за по-възрастен, облечен в евтин костюм, който не му е по мярка. — Преди няколко години ме притесняваше за нещо друго. — Разрових се в паметта си. — „Либърти Уорф“ — сетих се. — Строителят.

— Онзи, който падна от най-горния етаж на офис сграда край Бостънския рибарски кей и се наниза на арматурно желязо — каза Марино, сякаш това му беше скъп спомен. — Трябваше да използваме диамантено острие, за да го извадим.

— Фокусът беше върху това дали обезопасителните му въжета са поддали. Блум се опита да докаже хронична злоупотреба с алкохол.

— Да обвини жертвата?

— Алкохолната му проба беше отрицателна, но имаше омазнен черен дроб, мозъчни лезии, охлузвания, за които не бях дала обяснение — отвърнах. — Смъртта му беше нещастен случай и застрахователната компания се споразумя извънсъдебно. Отново не знам за каква сума.

— Може би си се превърнала в кошмара на застрахователите.

— Може и така да е.

— Не беше такава.

— Щом казваш.

— Имам предвид, че преди беше по-съсредоточена върху науката. — Надрасканите му слънчеви очила се обърнаха към мен. Пак бяхме заседнали на Стороу Драйв и не помръдвахме. — Помниш ли, когато започнахме да работим заедно? Беше малко хладна и безлична.

— Ще го приема като комплимент.

— Искам да кажа, че правеше всичко по устав. Не ти пукаше за изхода, помниш ли?

— Не исках да ми пука — отвърнах.

— Понякога дори не четеше вестници и не гледаше новините, за да видиш какво са решили съдебните заседатели след твоите показания. — Той пак ме погледна. — Казваше, че изходът на процеса и действията на застрахователите не зависят от теб и не са част от работата ти.

— Така е.

— Може би вече ги чувстваш като част от работата ти.

— Може би.

— Чудя се как се случи това.

— Вече другото не ми се струва редно — отвърнах. — Омръзна ми разни хора непрекъснато да се измъкват.

— И на мен — каза Марино, сякаш мислеше за нещо друго. — Хората не би трябвало да се измъкват безнаказано. Не ми пука кои са.

— Хладно и безразлично — отбелязах аз. Опитах се да се пошегувам, но не ми беше смешно.

— Нещо такова.

— И чака толкова време, за да ми го кажеш?

— Казвал съм го и преди, включително и зад гърба ти. Сега си различна.

— Толкова ли бях зле в миналото?

— Да, а и аз бях задник — каза той. — Заслужавахме се един друг.